Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (9)

8.

— Няма никакво съмнение — казва молла Башир и гушата му се тресе. Пръстът му на людоед сече въздуха като сабя.

Оправя възглавницата си, за да се настани удобно, намества се върху скърцащата естрада, която му служи за трибуна, слоноподобен и властен, с масивно лице, заобиколено от сложно усукана брада.

Подвижните му очи помитат всичко, което се изпречва пред тях, и греят с жива, притесняваща интелигентност.

— Няма никакво съмнение в това, братя. То е толкова вярно, колкото и обстоятелството, че слънцето изгрява от изток. Разпитах планините, разгледах знаците по небето, водата в реките и морето, клоните на дърветата и утъпканите пътеки; всичко ми говори, че очакваният час е дошъл. Достатъчно е да наострите уши, за да чуете как всяко нещо на земята, всяко същество, всеки шум ви казва, че мигът на славата е пред нас, че имам Махди^[1] е сред нас, че пътищата ни вече са озарени. Тези, които и за миг се съмняват в това, не са наши братя. Дяволът се е вселил в тях, а преизподнята ще открие в плътта им неугасим огън. Вие ги чувате, те цяла вечност съжаляват, че не са успели да уловят шанса, който им поднасяме на сребърен поднос: шансът да се наредят редом с нас, да застанат навеки под Божието крило.

Пръстът му удря по дъската. Горящият му поглед отново принуждава присъстващите да застинат в звездна тишина:

— Нека тези окаяни души ни се молят милиони години, ние ще останем глухи за въжделенията им, както те днес са глухи за спасението.

Мохсен Рамат се възползва от вълнението в първите редове, за да надникне зад рамото си. Той вижда, че Зунайра седи върху една руина срещу джамията и го чака. Към нея се приближава копой с пушка на ремък. Тя става, с трепереща ръка му посочва джамията. Талибанът гледа в указаната посока, кимва в знак на съгласие и отминава.

Молла Башар тропа по пода, за да привлече вниманието на вярващите.

— Вече няма никакво съмнение. Праведната дума отеква по четирите краища на света. Мюсюлманските народи събират сили и са изпълнени с непоклатимо убеждение. Скоро на земята ще има само един език, един закон, един ред: този! — изкрещява той и размахва Корана… — Западът погина, той вече не съществува. Моделът, който предлагаше на наивниците, се провали. Какво представлява този модел? Какво представя той като еманципация и съвременност? Аморалните общества ли, които създаде, където най-важна е печалбата, където скрупулите, благочестието, милосърдието са нищо, където ценностите са единствено финансови, където богатите стават тирани, а наемните работници са мъченици, където предприятието измества семейството, за да изолира индивидите, за да ги покори, а след това и да ги прогони, без да им даде право на глас, където жената тъне в блатото на порока, където мъжете се женят помежду си, където плътта се продава публично, без това да предизвиква каквато и да било реакция, където цели поколения са обречени на първично съществувание, подчинено на отхвърлянето и мизерстването? Това ли е моделът, който поражда славата и успехите му? Не, скъпи вярващи, никой не може да построи здрави сгради върху подвижни пясъци. Западът е изгубен, той загива, а неговата смрад разкъсва озоновия слой. Това е свят, основаващ се на лъжата. Това, което се опитвате да видите в него, е само заблуда, пораждащ присмех призрак, рухнал сред руините на своята несъстоятелност. Западът е измама, огромен фарс, който се разпада. Неговият псевдопрогрес е трескаво бягство напред. Гигантизмът на фасадата му е маскарад. Престараването му издава неговата паника. Той е в безизходица, попаднал е в капан, мята се като уловен плъх. Изгубвайки вярата си, е загубил и душата си, но ние няма да му помогнем да намери нито едната, нито другата. Той вярва, че икономиката му може да го спаси; вярва си, че ни впечатлява с авангардната си технология, че улавя нашите молитви със сателитите си; той вярва, че ни възпира със самолетоносачите и всевъзможните си оръжия… но забравя, че не може да впечатли тези, които са избрали да умрат заради Божията слава; какво като радарите ни не са в състояние да прихванат неговите неуловими бомбардировачи, нищо не може да убегне от Божия взор.

Юмрукът му се стоварва със злоба.

— Той би посмял да се мери с яростта на Бога?

Вълча усмивка изкривява лицето му. С пръсти изтрива пяната, която изтича от крайчеца на устните му. Главата му бавно прави движение в знак на отрицание, а пръстът му продължава да удря по пода, сякаш се опитва да го пробие.

— Ние сме Божии воини, братя. Победата е нашето призвание, а раят е кервансараят ни. Когато някой от нас умре от раните си, ще го посрещнат нежни хурии, красиви като хиляди слънца. Не вярвайте, че жертвалите се за Божието дело са мъртви: те са живи край нашия Господар, който ги отрупва с благините си… Що се отнася до жертвите на враговете ни, те ще напуснат този свят на мъки и страдания, за да се пренесат в огнената геена. Като мърша техните трупове ще гният по бойните полета и ще се изличат от паметта на живите. Няма да имат право нито на Божието милосърдие, нито на нашата жалост. Нищо няма да ни попречи да пречистим земята на муминините^[2], за да отеква от Джакарта до Йерихон, от Дакар до Мексико, от Хартум до Сан Паоло и от Тунис до Чикаго триумфалният шум от минаретата…

— Аллаху акбар! — провиква се един събрат на моллата.

— Аллаху акбар! — дере се тълпата.

Зунайра подскача, когато в джамията избухва грохот. Решава, че службата е свършила, повдига полите на робата си и чака вярващите да започнат да излизат. Но никакъв силует не се мярка около входа. Напротив, копоите продължават да събират минувачите и с удари на нагайките да ги насочват към боядисания в зелено и бяло храм. Гласът на гуруто отново се въззема, възпламенен от собствените си слова. Понякога той тъй се извисява, че омаяните талибани забравят да контролират хората. Дори децата, дрипави и подивели, се заслушват в проповедта, преди да се втурнат с глъч към изпълнените с човешка гмеж улици.

Трябва да е станало десет часа и слънцето вече му е отпуснало края. Въздухът е задръстен от прах. Мумифицирана в своето покривало, Зунайра се задушава. Гневът стяга стомаха й и затиска гърлото й. Лудото желание да отхвърли бурката, за да изпита някакъв въображаем хладен полъх, допълнително я изнервя. Но тя дори не посмява да изтрие подгизналото си от пот лице с крайчеца на дрехата си. Сякаш обвита в усмирителна риза, стои на мястото си, разтапя се от горещината и слуша как дъхът й се ускорява, а кръвта бие в слепоочията й. Започва да се ядосва, че стои тук, върху руината, подобно на забравена бохча, привличаща както любопитните погледи на минувачите, така и неприязнения взор на талибаните. Има усещането, че е подозрителен пакет, изложен за всевъзможни въпроси, и това я измъчва. Обзема я срам. Съзнанието й е обзето от неистовото желание да избяга, незабавно да се върне вкъщи и да затвори вратата след себе си, за да не излезе никога повече. Защо прие да последва съпруга си? Какво се надяваше да намери по улиците на Кабул, освен мизерия и обиди? Как се съгласи да се забули с това чудовищно покривало, което я обезличава, този тъмен плат, който е нейната тъмница, тази маска върху лицето, прилична на мрачен мушрабийях^[3], тези ръкавици, които не й дават възможност да разпознава нещата чрез пипане? Именно от подобно нещо се страхуваше. Знаеше, че дързостта й ще я изправи пред всичко, което най-много ненавижда, пред това, което не приема дори в сънищата си: деградацията. Това е неизлечима рана, недъг, с който не се свиква, травма, която не се успокоява нито с рехабилитация, нито с терапии и с която човек не свиква, без да изпадне в отвращение от самия себе си. Зунайра долавя ясно това отвращение; то ферментира в нея, бърка в душата й и заплашва да я погуби. Тя усеща, че то расте вътре в нея подобно на клада. Може би именно затова жената се разтапя и се задушава под покривалото си, а пресъхналото й гърло излива огъня като дъх на кремация върху небцето й. Неудържима ярост притиска гръдта й, мачка сърцето й и надува вените на врата й. Погледът й се замъглява: тя е готова да избухне в ридания. С огромно усилие започва да стиска юмруци, за да успокои трепета им, разкършва гръб и се опитва да дисциплинира дишането си. Бавно успява да потисне гнева си, в главата й се установява нещо като празнота. Трябва търпеливо да понесе злото, да издържи, докато Мохсен се върне. Миг непохватност, изблик на протест, и тя ненужно ще се изложи на усърдието на талибаните.

Молла Башир е силно вдъхновен, констатира Мохсен Рамат. Обзет от страстта да бичува пороците, той прекъсва само за да удари по пода или да допре чашата с вода до устните си. Говори вече от два часа, разпалено и с жестикулации, а слюнката му е бяла като очите му. Биволският му дъх вибрира в помещението и напомня земен трус. Вярващите от първите редове не си дават сметка за жегата. Те са буквално погълнати от словоохотливостта на гуруто, отворили широко уста, за да не изпуснат нищо от пороя слова, изливащ се върху тях. Зад тях обаче мненията се разделят: едни се опиват от проповедта, а други скучаят. Мнозина никак не са доволни, че са се озовали тук, вместо да си гонят задълженията. Непрекъснато мърдат и си мачкат пръстите. Един старец се е одремал, та близкият до него талибан го смушква с нагайката си. Поразбуден, клетникът примигва смутено, сякаш не осъзнава къде се намира, избърсва лице с длан, прозява се, след което пилешкият му врат отново клюмва и човекът пак се унася в сън. Мохсен отдавна е изгубил нишката на проповедта. Приказките на моллата не го вълнуват. Обезпокоен, непрекъснато се обръща да зърне Зунайра, седнала от другата страна на улицата, неподвижна край руината. Той знае, че тя се измъчва под покривалото си от слънцето и от това, че стои там, сред сеирджиите, тя, която се ужасява от показността. Гледа я с надеждата, че и тя го вижда през тълпата с тържествени лица и през коридорите на мълчанието, може би разбира колко съжалява той, че е проявил каприза да се разходят в този град, където нещата вървят на все по-зле. Нещо му нашепва, че Зунайра му се сърди. Вдървеността й наподобява тази на ранена тигрица, готова да премине в атака…

Една нагайка изсвистява пред лицето му.

— Гледай напред — припомня му талибанът.

Мохсен се подчинява и обръща гръб на съпругата си. С болка.

Когато проповедта свършва, паството от първите редове се надига еуфорично и се хвърля към гуруто, за да целува ръцете му или парче от тюрбана му. Мохсен трябва да изчака, докато талибаните разрешат на вярващите да напуснат джамията. Когато най-сетне успява да се измъкне от гмежта, Зунайра стои като поразена от слънцето. Тя има усещането, че светът е притъмнял, че шумовете наоколо се въртят около нея в забавен ритъм, и й е трудно да се надигне.

— Не се ли чувстваш добре? — пита я Мохсен.

Въпросът му прозвучава толкова нелепо, че тя не смята за нужно да отговаря.

— Искам да се прибера вкъщи — казва.

Опитва се да дойде на себе си, опира се до стената, след това безмълвно тръгва да върви, олюлявайки се, с несигурен поглед и размътена глава. Мохсен се опитва да я поддържа, но тя грубо го отблъсква.

— Не ме докосвай — извиква с глух глас.

Мохсен приема крясъка на жена си със същата болка, каквато изпита преди два часа от нагайките, които едновременно се стовариха върху рамото му.