Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (3)

2.

Атик Шаукат се чувства зле. Връхлита го властно нуждата да излезе на чист въздух, да се облегне на дувара, да постои на слънце. Не може да остане нито миг повече в тази дупка на плъхове, да си говори сам или да се опитва да разчита извивките, които се преплитат неразделимо по стените на килиите. Хладината на сбутания зандан разбужда старите му болежки; понякога коляното му се вдървява от студ и той изпитва остра болка, когато го сгъва. Същевременно има усещането, че го гони клаустрофобия; вече не може да понася сумрака, нито теснотията на нишата, която използва за канцелария, затрупана от паяжини и от трупове на мокрици. Той оставя ветроупорния си фенер до меха за вода от козя кожа и до обвитата във велур кутия, където държи дебел екземпляр от Корана, сгъва молитвеното си килимче, закачва го на един пирон и решава да си тръгне. Каквото и да става, ако имат нужда от него, милиционерите знаят къде да го намерят. Затворническият свят му тежи. От няколко седмици си блъска главата над своя статут на тъмничар и все по-малко достойнства открива в него, хеле пък благородство. Тази констатация непрекъснато го изпълва с гняв. Всеки път, когато хлопне портата след себе си, отделяйки се от улиците и от шумовете, той има усещането, че се погребва жив. Непостижим страх смущава мислите му. Тогава се свива в ъгъла си и не желае да се овладее, обстоятелството, че се е отпуснал, му носи своеобразен вътрешен мир. Дали двайсетте години война го поглъщат? На четирийсет и две години той вече е изхабен, не вижда нито края на тунела, нито края на собствения си нос. Поддавайки се малко по малко на доброволното отричане от всичко, той започва да се съмнява в обещанията на моллите и понякога се улавя, че почти не го е еня за небесните мълнии.

Много е отслабнал. Лицето му се свлича на гънки върху брадата му на интегрист^[1]; очите му, макар и подчертани с чернило, са изгубили от остротата си. Мрачината на стените е победила съпротивата на ясната му мисъл, а тази на занятието му се закотвя дълбоко в душата му. Когато нощем пазиш осъдените на смърт, а денем ги предаваш на палача, не очакваш нищо съществено от свободното време. Сега като не знае къде да се дене, Атик е неспособен да каже дали мълчанието на двете празни килии или призракът на екзекутираната сутринта проститутка придава на помещението миризма на отвъдно.

Той излиза на улицата. Глутница улични хлапета преследва скитащо куче, вдигайки безумна гюрултия. Вбесен от подвикванията и от суматохата, Атик взема от земята камък и го запраща по най-близкото до него гаменче. Момчето ловко избягва летящата заплаха и невъзмутимо продължава да се дере, за да омаломощи окончателно видимо грохналото куче. Атик осъзнава, че си губи времето. Малките разбойници няма да се разпръснат, преди да са линчували четириногото, подготвяйки се по този начин предвидливо за линчуването на хора.

Приютил връзката ключове от затвора под жилетката си, той се отдалечава към пазара, наводнен от просяци и хамали. Както обикновено, необезкуражена от жегата, обхванатата от безумие тълпа пъпли сред сергиите, рови и преравя вехториите, тършува един бог знае какво, мачка с измършавели пръсти презрелите плодове.

Атик повиква един свой млад съсед и му поверява пъпеша, който току-що е купил.

— Отнеси го у дома. И не се влачи по улиците — заплашва го, размахвайки нагайката си.

Момчето се подчинява, неохотно грабва плода под мишница и поема към безподобното струпване на коптори.

Атик възнамерява първо да иде при чичо си, обущар по професия, чието свърталище се намира точно зад купа руини, хей там; но пак си променя мнението: чичо му е един от най-големите бърборковци в рода им; ще го задържи до късно през нощта, повтаряйки му до втръсване все същите истории за ботушите, които майсторил за кралските офицери и за висшите сановници от бившия режим. На седемдесет години, наполовина сляп и почти глух, старият Ашраф вече дава фира. Често пъти клиентите му се изморяват да го слушат и да му правят компания, а той не се усеща, че са си заминали, и продължава да говори на стената, докато остане без дъх. Сега, когато вече никой не идва да си поръчва обувки, а износените чепици за поправка са толкова овехтели, че той не знае от кой край да ги подхване, старецът се отегчава и е дотегнал на всички до смърт.

Атик спира посред път и започва да обмисля как да прекара вечерта. И през ум не му минава да се прибере вкъщи, където го чака разтуреното му легло, кухненските съдове, забравени в миризливия леген, и свитата му на кълбо жена в единия ъгъл на стаята, завила главата си с мръсна бурка, с възмораво лице. Именно заради нея закъсня той тази сутрин, едва не провали публичната екзекуция на блудницата. В диспансера сестрите не благоволяват да й обърнат внимание, след като лекарят безпомощно разпери ръце. Може би именно заради нея той внезапно престана да вярва в обещанията на моллите и да се бои от небесните мълнии. Всяка нощ тя го държи нащрек, стенейки почти до побъркване, заспива едва призори, съсипана от страданията и гърчовете. Всекидневно той е принуден да обикаля вонящите бърлоги на шарлатаните, за да търси еликсир, облекчаващ нетърпимите болки. Нито силата на талисманите, нито горещите молитви помогнаха на болната. Дори сестра й, която се съгласи да живее у тях, за да й помага, бързо-бързо пое обратно към селото си в Балучистан и престана да дава признаци за живот. Атик се озова сам-самичък и нямаше понятие как да се измъкне от това положение, което продължаваше да се влошава. Щом лекарят я е отписал, какво друго освен чудо да чакат? Но случват ли се все още чудеса в Кабул? Понякога, когато нервите му се опънат до скъсване, той молитвено събира треперещите си ръце и започва да зове небето да прибере съпругата му. В крайна сметка, защо да продължава да се мъчи, след като всяка всмукана глътка въздух я води до изнемога и изпълва с ужас близките й?

— Внимание! — крещи някой. — Пазете се, пазете се…

Атик едва успява да се дръпне настрана, за да не го премаже една каруца, чийто кон е побеснял. Разпененото животно връхлита върху пазара, пораждайки начало на паника, внезапно поема към обвит в платно стан. Кочияшът пада от капрата, полита във въздуха и се стоварва върху една палатка. Конят продължава своя бяг, сподирян от писъците на децата и крясъците на жените, преди да се изгуби сред остатъците от храм.

Атик запретва полите на дългата си дреха и здраво ги изтупва, за да свали прахта.

— Рекох си, че ти е спукана работата — признава му мъж, настанил се на терасата на едно магазинче.

Атик разпознава Мирза Шах. Човекът му предлага стол.

— Да ти направя ли чай, надзирателю?

— Ще пия с удоволствие — казва Атик и се настанява на стола.

— По-рано от обичайното си ударил ключа.

— Трудно е сам себе си да надзираваш.

Мирза Шах повдига вежди.

— Да не искаш да ми кажеш, че в твоите килии вече няма пансионери?

— Така е. Последната беше убита с камъни тази сутрин.

— Блудницата ли? Не присъствах на церемонията, но ми разказаха…

Атик се обляга към стената, скръства пръсти на корема си и гледа развалините на това, което за предишното поколение е било един от най-оживените булеварди на Кабул.

— Много тъжен изглеждаш, Атик.

— Наистина ли?

— Веднага се набива в очи. Още щом те зърнах, си казах, бре да му се не види, горкият Атик, черно му е пред очите.

Атик свива рамене. Мирза Шах му е приятел от детството. Отраснали са в калпав квартал, срещали са едни и същи хора, минавали са по едни и същи места. Родителите им работеха в малка фабрика за стъкло. Имаха прекалено много грижи, за да се занимават с тях. Така че съвсем естествено Мирза отиде седемнайсетгодишен в армията, докато Атик се хвана като помощник на един шофьор на камион, а после смени неизброимо множество от занаяти, които денем му носеха това, което му отнемаше нощта. Двамата се изгубиха от поглед до деня, когато руснаците нахлуха в страната. Мирза Шах беше един от първите, които дезертираха от поделението си и се присъединиха към муджахидините. Храбростта и лоялността му бързо го издигнаха. Атик го намери на фронта, известно време служи под неговите заповеди, преди един снаряд да прекъсне устрема на неговия джихад. Беше евакуиран в Пешавар. Мирза продължи да воюва с невероятна жертвоготовност. След оттеглянето на съветските войски му предложиха отговорни постове в администрацията, които той отказа. Политиката и властта не го опияняваха особено. Благодарение на връзките си той създаде малки предприятия, които му служеха за прикритие на паралелните му начинания, а именно — контрабандата и трафика на наркотици. Възшествието на талибаните охлади страстите му, но не разруши каналите му. Той доброволно пожертва няколко автомобила и други дреболии за правата кауза, посвоему подкрепи битката на месиански настроените нехранимайковци срещу довчерашните му братя по оръжие и успя да си запази привилегиите. Мирза знае, че вярата на един клетник трудно устоява на лесната печалба; достатъчно е да пълни лапите на новите господари на страната и за него потичат спокойни дни в разгара на суматохата. Неведнъж е предлагал на стария си приятел да работи за него. Атик неизменно отхвърля предложението, предпочита да влачи жалкия си живот, вместо да страда цяла вечност.

Мирза навива около пръста си броеницата и гледа своя приятел. Той пък е смутен и си чопли ноктите.

— Какво не е наред, надзирателю?

— И аз това се питам.

— Затова ли преди малко си говореше сам?

— Вероятно.

— Няма ли с кого да споделяш?

— Необходимо ли е?

— Защо не, когато не ти върви. Ти дотолкова беше потънал в грижите си, че не чу идването на каруцата. Помислих си, или Атик си е изгубил разсъдъка, или замисля страхотен държавен преврат…

— Внимавай какво говориш — прекъсва го недоволно Атик. — Рискуваме някой да ти повярва.

— Опитвам се да те разтуша.

— Добре знаеш, че човек в Кабул не бива да се шегува.

Мирза леко го докосва по ръката, за да го успокои.

— Като деца бяхме големи приятели. Нали не си забравил?

— Препатилите нямат спомени.

— Нищо не криехме един от друг.

— Днес това вече е невъзможно.

Ръката на Мирза се сгърчва.

— Какво се е променило днес, Атик? Нищо, абсолютно нищо. Дрънкат същите оръжия, разхождат се същите мутри, същите кучета лаят и същите кервани преминават. Ние винаги сме живели по същия начин. Кралят си замина и други величества заеха мястото му. Вярно е, че девизите на гербовете се смениха, но се вършат все същите неправди. Не бива да се залъгваме. Манталитетите не се променят с векове. Тези, които очакват на хоризонта да изгрее нова ера, си губят времето. Откакто свят светува, съществуват тези, които живеят по течението, и тези, които отказват да се съобразят с реалността. Естествено, мъдрец е онзи, който приема нещата такива, каквито са. Този, който е наясно. Ти също трябва да разбереш истината. Не се чувстваш добре, защото не знаеш какво искаш, това е всичко. А приятелите са затова, да ти помагат да ти се проясни всичко. Ако смяташ, че все още съм твой приятел, сподели с мене мъките си.

Атик въздъхва тежко. Той измъква китката си от ръката на Мирза, потърсва в очите му помощ; след кратко колебание се предава.

— Съпругата ми е болна. Лекарят казва, че кръвта й се разгражда много бързо, нямало лек за това зло.

За миг Мирза се слисва при мисълта, че мъж може да говори за жена си на улицата, а след това, поглаждайки боядисаната си с къна брада, той поклаща глава и изрича:

— Не е ли такава волята на Бога?

— Кой би посмял да се разбунтува срещу нея, Мирза? Във всеки случай, не и аз. Приемам я напълно, с безрезервно подчинение, ала съм сам и объркан. Никого си нямам да ми помага.

— Много просто тогава: изпъди я.

— Тя няма семейство — възразява наивно Атик, без да забелязва нарастващото презрение, което обзема лицето на приятеля му, видимо раздразнен, че трябва да обсъжда толкова маловажна тема. — Родителите й умряха, братята й се разпиляха, всеки където му видят очите. И освен това не мога да й сторя подобно нещо.

— Защо пък не?

— Тя ми спаси живота, спомни си.

Мирза се дръпва назад, сякаш е поразен от аргументите на надзирателя. Той издава напред устните си, навежда се на една страна и поглежда изпитателно събеседника си.

— Празни приказки! — започва да вика. — Само Бог разполага с живота и със смъртта. Ти си бил ранен, когато си се сражавал за неговата прослава. Тъй като не е можел да изпрати Гавриил да ти помогне, той е извел тази жена на пътя ти. Тя се е погрижила за тебе по Божията воля. Просто се е подчинила на волята Му. Ти си направил сто пъти повече за нея: взел си я за съпруга. Какво е можела да очаква повече, три години по-възрастна от тебе, някаква си непривлекателна и грозновата стара мома? Възможна ли е по-голяма щедрост спрямо една жена от това да й предоставиш покрив, защита, чест и име? Нищо не й дължиш. Тя трябва да се преклони пред жеста ти, Атик, да целува някой от пръстите ти всеки път, когато си събуваш обувките. Тя не означава кой знае какво извън онова, което ти представляваш за нея. По-нисша е от тебе. И още, няма мъж, който да дължи каквото и да било на жена. Нещастията на света идват именно от този предразсъдък.

Изведнъж той сбръчква вежди.

— Абе ти да не си толкова луд, че да я обичаш?

— Живеем заедно от двайсетина години. Това не бива да се пренебрегва.

Мирза е скандализиран, но успява да се сдържи и внимава да не засегне прекалено приятеля си от детството.

— Клети ми Атик, аз живея с четири жени. Ожених се за първата преди двайсет и пет години, за последната преди девет месеца. И към едната, и към другата изпитвам само недоверие, защото нито за миг не успях да разбера как действа онова, пипето в главите им. Убеден съм, че никога няма да проумея напълно мислите на жените. Човек ще рече, че разсъжденията им се движат в противоположна посока на часовниковата стрелка. Независимо дали ще живееш година или век с държанка, с майка или със собствената ти дъщеря, винаги ще изпитваш чувството на празнота, сякаш мрачна бездна те отделя все повече и повече, за да те изправи пред рисковете на нехайството ти. Колкото повече ти се струва, че си опитомил тези по рождение лицемерни и непредвидими създания, толкова по-малък е шансът ти да обуздаеш злотворствата им. Държиш змия в пазвата си, но това не те имунизира срещу отровата й. Що се отнася до броя на годините, той не може да донесе умиряване в дом, където любовта към жените издава лековерието на мъжете.

— Въобще не става дума за любов.

— Какво чакаш тогава, та не я изриташ през вратата? Прогони я и си вземи здрава и снажна девственица, която знае да си затваря устата и обслужва безшумно господаря си. Не искам да те виждам да си говориш сам по улицата като гламав. И най-вече не заради жена. Това обижда Бог и неговия Пророк.

Мирза внезапно млъква. Един младеж се е спрял на прага на магазинчето с блуждаещ поглед и обезкървени устни. Той е снажен, с голобрадо и красиво лице, което е опасано от тънко колие едва покарал мъх. Дългите му и прави коси падат към раменете му, които са тесни и фини като на девойка.

— Какво желаеш? — стряска го Мирза.

Мъжът докосва с пръст слепоочието си, за да се свести, жест, който още повече ядосва Мирза.

— Хайде решавай, влизай или се пръждосвай. Не виждаш ли, че разговаряме?

Мохсен Рамат забелязва, че двамината са грабнали нагайките си и са готови да го нашибат през лицето. Заднишком, той се оплита в извинения и бързо се отдалечава към близките палатки.

— Гледай го само — гневи се Мирза. — Тия хора нямат никакъв срам.

Атик кима утвърдително с глава. Натрапчивото вмъкване го е сепнало. Той осъзнава непристойността на изповедите си, ядосва се, че не е успял да устои на натрапчивото желание да измъкне мръсното си бельо на терасата на дюкянчето. Конфузно мълчание се установява между него и приятеля му от детство. Те не смеят дори да се погледнат, единият се преструва, че разглежда линиите на ръката си, а другият уж рови нещо около кафеничето.