Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Hirondelles de Kaboul, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Георги Цанков, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- notman (2016)
Издание:
Ясмина Кадра. Кабулските лястовици
Превод: Георги Цанков
Редактор: Йоана Томова
Художник на корицата: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
Компютърен дизайн: Силвия Янева
Печат: „Инвестпрес“ АД
ИК „Прозорец“, София, 2007
ISBN: 978–954–733–499–1
История
- — Добавяне
6.
Мохсен Рамат се успокоява. Както изглежда, нощта е укротила гнева на Зунайра. Тази сутрин тя стана рано, ведра, с по-пленителни от когато и да било очи. Мохсен си помисли, че може би е забравила неразбирателството от предишната вечер, но пак ще си спомни за него и ще се намуси. Зунайра не е забравила; тя просто е разбрала, че мъжът й е безпомощен и има нужда от нея. Да му се гневи заради един първичен жест, допотопен, отблъскващ и безразсъден, жест абсурден, но показателен за състоянието на афганистанските земи, ужасяващ жест, за който той съжалява и изпитва угризение на съвестта, би означавало да го дестабилизира още повече. Нещата в Кабул вървят от зле към по-зле, повличайки след себе си хората и нравите. Това е хаос в хаоса, корабокрушение в корабокрушението и нещастие за невнимателните. Изолиралият се неизбежно губи всичко. Онзи ден един луд крещеше колкото му глас държи в квартала, че Бог не изпълнява задълженията си. Този клетник несъмнено не схващаше къде се намира и какво върши. Непреклонни, талибаните не откриха смекчаващи вината обстоятелства в лудостта му и го бичуваха до смърт на площада, с превързани очи и запушена уста.
Зунайра не е талибан, а мъжът й не е луд; ако за миг се е объркал, поддал се е на колективната истерия, то е защото всекидневните ужаси се оказват по-силни от пробуждането, а човешката деградация е по-дълбока от бездните. Мохсен се подрежда редом с другите, копира безизходността им, идентифицира се с упадъка им. Жестът му е доказателство, че всичко внезапно може да се срути.
Нощта беше дълга и за единия, и за другия. Мохсен остана да седи на столчето до призива на мюезина, вцепенен в объркаността си. Зунайра също не мигна нито за миг. Сгушена върху покривката си, тя се отплесна в далечни спомени за времето, когато на мястото на бесилките, които загрозяват днешните покрити с прах площади, звучаха волните детски песни. Не всеки ден беше празник, но нямаше екзалтирани фанатици, които да крещят, че се извършва светотатство, когато хвърчилата политаха към небесата. Ръката на Мохсен наистина много плахо се докосваше до тази на любимата му, но това с нищо не намаляваше страстта, която изпитваха един към друг. Такива бяха традициите, трябваше да ги спазват. Далеч от мисълта да им се противопоставят, дискретността предпазваше идилията им от лоши погледи, но тръпките в гърдите им нарастваха всеки път, когато пръстите му успяваха да преодолеят забраните, за да се слеят в магически, екстазен допир. Бяха се запознали в университета. Той, син на буржоа; тя, дъщеря на влиятелна личност. Той изучаваше политически науки, за да осъществи кариера в дипломацията; тя се стремеше към държавната администрация и правото. Той беше безконфликтен младеж, религиозен, но не до фанатизъм; тя беше просветена мюсюлманка, носеше благопристойни рокли, понякога широки шалвари, а също и забрадка, активно се бореше за еманципация на жената. Усърдието й не отстъпваше по нищо на възхвалите, които й се посвещаваха. Беше великолепно момиче. Красотата й предизвикваше възторг. Младежите я изпиваха с очи. Всички мечтаеха да се оженят за нея. Но избраникът й беше Мохсен; тя от пръв поглед се влюби в него. Той беше вежлив и почервеняваше като девственица, когато тя му се усмихваше. Сключиха брак много млади и набързо, сякаш предчувстваха, че злото е вече пред портите на града.
Мохсен не крие облекчението си. Той дори се опитва да го демонстрира пред съпругата си, за да почувства тя как той вехне за нея винаги, когато му обърне гръб. Не може да понася тя да му се сърди; тя е последната връзка, която все още го задържа към нещо на този свят.
Зунайра не казва нищо. Но усмивката й е красноречива. Макар това да не е широката усмивка, която съпругът й познава, тя е напълно достатъчна за щастието му.
Красавицата му поднася закуската и сяда на табуретката със скръстени на коленете си ръце. Очите й на хурия проследяват едно валмо дим, преди да спрат избора си на лицето на мъжа.
— Много рано си станал — казва тя.
Той трепва, изненадан, че тя му говори, сякаш нищо не се е случило. Гласът й е нежен, почти майчински; той решава, че страницата е обърната.
Мохсен бърза да преглътне парчето хляб, едва не се задушава. Избърсва устните си с кърпичка и признава:
— Ходих в джамията.
Тя повдига великолепните си клепачи.
— В три часа през нощта ли?
Той пак преглъща, за да проясни гласа си, потърсва подходящ аргумент и изрича:
— Не ми се спеше, затова излязох да се разхладя на прага.
— Вярно е, че тази нощ беше много топла.
И двамата единодушно признават, че влагата и комарите през последните дни са особено неприятни. Мохсен преувеличава, че повечето съседи се изсипали на улицата, за да се спасят от пещта в съборетините си, а някои се прибрали чак на зазоряване. Разговорът се върти около капризите на сезона, говорят за сушата, налегнала от години Афганистан, за болестите, които връхлитат като обезумели соколи върху семействата. Говорят за всичко и нищо, като особено внимават нито за миг да не засягат недоразуменията от предния ден, нито публичните екзекуции, които започват да се превръщат във всекидневие.
— Искаш ли да отидем да напазаруваме? — предлага Мохсен.
— Нямаме нито стотинка.
— Никой не ни задължава да купуваме. Просто ще разгледаме вехториите, които уж минават за антики.
— Защо ни е това?
— Просто ще побродим.
Зунайра весело се усмихва, запленена от патетичния хумор на съпруга си.
— Не ти ли е добре тук?
Мохсен подозира капан. Притеснено стърже с нокти по косъмчетата на бузите си и прави кисела гримаса.
— Нищо такова не съм казал. Просто искам да изляза с тебе както в доброто старо време.
— Времената се промениха.
— Но не и ние.
— И кои сме ние?
Мохсен се обляга на стената и скръства ръце на гърдите си. Той се опитва да обмисли въпроса на жена си, струва му се странен.
— Защо говориш глупости?
— Защото казвам истината. Ние вече не сме нищо. Не успяхме да запазим придобивките си, чираците на моллите ни ги отнеха. Иска ми се да излизам с тебе, всеки ден, всяка вечер, да плъзгам ръка в твоята и да крача до тебе. Би било прекрасно, ти и аз, един до друг, пред някоя витрина или седнали на маса, да си приказваме и да кроим невероятни проекти. Но сега вече това е невъзможно. Непременно ще се появи някое миризливо страшилище, въоръжено до зъби, което ще ни призове да спазваме реда и ще ни забрани да говорим свободно. Вместо да понеса подобна грубост, предпочитам да се скрия вкъщи. Тук поне, когато виждам отражението си в огледалото, не трябва да прикривам лицето си с ръце.
Мохсен не е съгласен. Той се нацупва, показва оскъдицата в стаята, изпокъсаните тапети, остърганите от мазилка стени и паянтовите греди над главите им.
— Не сме си у дома, Зунайра. Нашият дом, където създадохме собствен свят, беше разрушен от снаряд. Това ни е нещо като убежище. Моля се да не бъде нашият гроб. Изгубихме състоянието си; нека не изгубваме поне добрите си маниери. Единственият начин на съпротива, който ни е останал, за да отхвърлим беззаконието и варварщината, е да не се отказваме от възпитанието си. Израснахме като човешки същества, едното ни око беше насочено към Бога, а другото — към царството на смъртните, каквито сме самите ние; достатъчно отблизо познаваме блясъка и уличните лампи, за да не вярваме в светлината на свещите, вкусвали сме удоволствията на живота и за нас те са също толкова примамливи, колкото и духовните радости. Не можем да приемем да ни превръщат в животни.
— Та не станахме ли точно животни?
— Не съм убеден. Талибаните се възползваха от нерешителността ни, за да нанесат ужасяващ удар на победените. Но не бива да им се даваме. Наш дълг е да останем себе си.
— Как?
— Като не обръщаме внимание на диктатурата им. Ще излезем. Ти и аз. Естествено, няма да се държим за ръце, но нищо не може да ни попречи да вървим един до друг.
Зунайра прави жест на отрицание с глава.
— Не искам да се връщам с натежало сърце, Мохсен. Случващото се на улицата безпричинно ще провали деня ми. Не мога да минавам покрай ужасни неща и да се правя, че нищо не съм видяла. От друга страна, отказвам да нося бурка. От всички тегла то е най-унизително. Туниката на Нес[1] по-малко би унижила достойнството ми от тази гибелна премяна, която ме превръща в предмет, изличавайки лицето ми и отнемайки ми идентичността. Тук поне съм си аз, Зунайра, съпругата на Мохсен Рамат, трийсет и две годишна, магистрат, освободен от длъжност от обскурантизма, без съд и без обезщетение, но с достатъчно присъствие на духа, за да се гримирам всеки ден и да бдя над тоалетите си като над зениците на очите си. С това проклето покривало не съм нито човешко същество, нито животно, а само оскърбление или позор, което трябва да бъде крито като недъг. Много е трудно да се преглътне. Особено за бивша адвокатка, борец за женската кауза. Много те моля, в никакъв случай не си мисли, че правя фасони. Впрочем много ми се иска малко да се поглезя, но, уви, сърце не ми дава. Не ме принуждавай да се откажа от името си, от чертите си, от цвета на очите си и от формата на устните си заради една разходка през бордеите на мизерията и покрусата; не искай от мене да бъда сянка, анонимна бурка, пусната сред враждебната улица. Ти знаеш колко съм докачлива, Мохсен; не бих искала да затаявам лошо чувство към тебе, след като си се опитал да ми доставиш удоволствие.
Мохсен вдига ръце. Изведнъж Зунайра изпитва жалост към този мъж, който не успява да си намери мястото в напълно обърнатото с главата надолу общество. Още преди възшествието на талибаните не му достигаше вдъхновение и той се задоволяваше да черпи от богатството си, вместо да инвестира в амбициозни проекти. Не беше мързелив, но ненавиждаше трудностите и не понасяше усложненията. Беше умерен рентиер, великолепен съпруг, внимателен и предвидлив. Не я лишаваше от нищо, нищо не й отказваше и толкова лесно се съгласяваше с всичките й желания, че понякога тя изпитваше чувството, че злоупотребява с добротата му. Такъв човек беше, със сърце на длан, готов да се съгласи, вместо да се затруднява с въпроси. Суматохата, предизвикана от талибаните, окончателно го дестабилизира. Мохсен вече няма опорни точки, нито сили да си намери нови. Изгуби имуществото си, привилегиите си, близките и приятелите си. Превърнат в парий, той вегетира от ден в ден, отлагайки непрекъснато обещанието да се вземе в ръце.
— Е, добре — съгласява се изведнъж тя, — съгласна съм, ще излезем. Предпочитам да се подложа на хиляди рискове, вместо да те гледам така, провесил нос.
— Не съм провесил нос, Зунайра. Ако желаеш да останеш у дома, нямам нищо против. Повярвай ми, няма да ти се сърдя. Ти си права. Улиците на Кабул са противни. Човек никога не знае какво го чака.
Зунайра се усмихва на приказките на мъжа си, които напълно контрастират с покрусения му вид.
— Отивам да си потърся бурката — казва тя.