Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (15)

14.

Дните минават, апатични дебелокожи добичета. Атик се люшка между психастенията и вечността. Дните изчезват по-бързо от огнени искрици; нощите са безкрайни като мъчения. Озовал се между двете измерения, той е като разчекнат, нещастен е до лудост. Не намира място, където да се свре. Виждат го да броди по уличките с блуждаещ поглед, а челото му е пронизано от дълбоки бръчки. Не смее вече да се появява в коридора на затвора, затваря се в своята канцеларийка и се опитва да се утешава с Корана. Прочита няколко глави, после, задушавайки се и чезнейки, излиза на чист въздух и се промушва през тълпите като призрак от мрачините. Мюссарат не знае какво да направи, за да му помогне. Щом се върне вкъщи, той се прибира в стаята си, а там, седнал пред една малка поставка за Светата книга, до забрава повтаря стихове от нея. Когато тя влиза да го види, заварва го унесен, с ръце на ушите и шепнещ, на косъм от болезнената омая. Тя сяда срещу него, обръща очи към небето и започва да се моли. Щом той усети присъствието й, затваря рязко Корана и хуква на улицата. Връща се малко по-късно с моравочервено лице и задъхан. Почти нищо не хапва, през нощта не склопява очи, времето му минава ту в затвора, където не се заседява дълго, ту в стаята у дома, от която изскача веднага, щом тя се появи. Мюссарат толкова е отчаяна от състоянието на съпруга си, че забравя болката, която я измъчва. Когато Атик до късно не се прибира, ужасни мисли обсебват съзнанието й. Нещо й подсказва, че тъмничарят не е на себе си, че може би му се е случило нещо лошо.

Една вечер тя влиза при него в стаята, почти блъска поставката, така че да няма нищо между него и нея, и твърдо го хваща за китките и го разтърсва.

— Ела на себе си, Атик.

Атик мълви отнесено:

— Аз й отворих вратата широко и я помолих да си върви. Тя отказа да напусне килията.

— Защото, за разлика от тебе, тя знае, че човек не може да избяга от съдбата си. Приела е орисията си и чака края. Само ти отказваш да видиш истината в очите.

— Тя не е убила никого, Мюссарат. Не искам да плаща за грешка, която не е извършила.

— Виждал си и други да умират преди нея.

— Това е доказателството, че човек не може да свикне с всичко. Аз съм бесен на себе си, гневя се и на целия свят. Как е възможно тя да приеме да умре само защото съдиите така са решили? Това е абсурдно. Ако тя няма повече сили да се съпротивлява, аз не желая да отпускам безволево ръце. Тя е толкова млада, толкова красива… толкова изпълнена с живот. Защо отказа да си тръгне, когато й отворих вратата?

Мюссарат нежно повдига брадичката му и ласкаво прокарва ръка по разрошената му брада.

— Е, добре, честно, моля те, погледни ме и отговори напълно съзнателно, щеше ли да я оставиш да си върви?

Атик потреперва. В очите му искри неудържима мъка.

— След като ти казах, че широко й отворих вратата…

— Чух те, но пак питам, щеше ли да я оставиш да си тръгне?

— Естествено…

— Щеше ли да гледаш как тя се отдалечава в нощта, без да хукнеш след нея? Би ли приел тя да изчезне завинаги, никога повече да не я видиш?

Атик се свива; брадата му тежко пада в отворената длан на Мюссарат. Жената продължава да гали бузата му.

— Няма да го направиш — казва му тя.

— Тогава обясни ми — стене той. — В името на Пророка, кажи какво става с мене.

— Най-хубавото, което може да се случи някому.

Атик повдига глава толкова силно, че раменете му се разтърсват:

— Какво по-точно, Мюссарат, искам да разбера?

Тя поема лицето му с две ръце. Това, което прочита в погледа му, я довършва. Тръпка я разтриса цялата. Опитва се да се бори, но напразно; две едри сълзи изскачат от зениците й, изтъркулват се върху лицето й и стигат до брадичката, преди тя да успее да ги удържи.

— Струва ми се, че си открил пътя си, Атик, съпруже мой. В душата ти се разбужда денят. Кралете и светците ще ти завиждат за това, което се случва с тебе. Сърцето ти се възражда. Не мога да ти обясня нещата. Впрочем така е по-добре. Това трябва да се изживее, а не да се обяснява. Защото от него няма защо да се боим.

— Какво трябва да сторя?

— Върни се при нея. Преди да й отвориш вратата, отвори й сърцето си и го остави да й говори. Тя ще го послуша. И ще те последва. Хвани я за ръка и колкото е възможно по-бързо заминете двамата, без да се обръщате.

— Ти ли ме молиш да замина, Мюссарат?

— Бих се хвърлила в нозете ти, за да те убедя. Никой няма право да проваля най-хубавото, което се случва някому, дори ако за това той трябва да страда през останалата част от живота си. Това са толкова неповторими мигове, че се превръщат в свещени.

— Аз няма да те изоставя.

— Не се съмнявам. Но въпросът не е в това. Тази жена се нуждае от тебе. Животът й зависи от твоя избор. Откакто я видя, очите ти греят. Тя озари вътрешния ти мир. Някой друг на твое място би запял колкото му глас държи по покривите. Но ти не пееш, Атик, защото никой не те е научил на това. Ти си щастлив, без да подозираш. Щастието прелива от тебе, но ти не знаеш как да го изразиш. През целия си живот си слушал другите; твоите господари и гуру, твоите началници и демони, които са ти говорили за войни, за жлъч и противопоставяне. От ушите ти прелива злобата на деня, тялото ти трепери. Затова днес ти се боиш да послушаш сърцето си, да уловиш късмета, който най-сетне ти се усмихва. Под други небеса объркването ти би умилило целия град. Но Кабул не разбира нищо от подобни обърквания. Защото се е отказал от тях и не умее да изразява нищо, нито радости, нито страдания… Атик, съпруже мой, ти си благословен. Послушай сърцето си. Само то ти говори откровено, само то ти казва святата истина. Неговите доводи са по-силни от всички други доводи по света. Довери му се, остави го да води стъпките ти. И най-вече не се бой. Защото сред всички мъже, тази вечер, ти си този, който ОБИЧА…

Атик се разтреперва.

Мюссарат отново започва да гали лицето му и го моли:

— Върни се при нея. Още имаш време. С малко повече късмет, още преди изгрев-слънце вие ще прекосите планината.

— Два дни и две нощи мислих за това. Не съм сигурен, че е добро решение. Те ще ни заловят и ще ни убият. Нямам право да й подхвърлям фалшива надежда. Тя е толкова нещастна и толкова крехка. Обикалям улиците и се опитвам да намеря сигурен план за бягство. Но щом я зърна, застанала спокойна в своя ъгъл, всичките ми намерения се разпиляват. И пак тръгвам да бродя из квартала, връщам се тук, нарамил идеите си, ти ми вдъхваш сили, но затова пък губя сигурността си. Напълно съм изгубен, Мюссарат, не искам да ми я отнемат, разбираш ли? Аз им дадох най-хубавите си години, най-лудите си мечти, плътта си и разума си…

И за голяма изненада на съпругата си Атик се гушва в коленете й, а раменете му се разтрисат от ридания.

 

 

Атик трябва да се приготви. Утре Касим Абдул Яббар ще дойде да вземе затворничката, за да я заведе там, където боговете и ангелите не дръзват да се появят. Той се преоблича в стаята, здраво нахлупва чалмата си. Точните му жестове контрастират с неподвижността на погледа му. В ъгъла на помещението Мюссарат го наблюдава, а половината от лицето й е в мрак. Тя не казва нищо, когато той минава покрай нея, не помръдва, когато го чува да вдига мандалото и да излиза на улицата.

Пълнолуние е. Вижда се ясно и надалече. Гроздове страдащи от безсъние са накацали по праговете на бордеите; бръщолевенето им нарушава тихата песен на нощта. Отвъд стените плаче бебе; крехкият му гласец бавно се издига към небето, където греят милиони звезди.

Затворът е потънал в собствените си мрачини. Атик надава ухо, но дочува само скърцането на смазаните от жега греди. Той пали фенера; безформената му сянка се отразява на тавана. Сяда на походното легло срещу коридора на смъртта и поема главата си в ръце. За частица от секундата го обзема неудържимо желание да отиде да види как е затворничката, но успява да го удържи и остава седнал. Сърцето му бие до пръсване. Потта се стича по лицето му и тече по гърба му. Гласът на Мюссарат отеква в мислите му: Ти преживяваш единствените достойни да бъдат преживени моменти… В любовта дори хищниците стават божествени… Атик се сгушва в мъката си, опитва се да я сдържи. Но раменете му отново се разтрисат и дълга въздишка го принуждава да се строполи на земята. Той се просва с чело в прахта и започва да повтаря всички молитви, които му минават през съзнанието.

— Атик…

Идва на себе си, опрял лице към пода. Докато се е молил, е задрямал. Прозорецът зад гърба му пропуска първите искри на зората.

Забулена жена стои пред него.

— Какво става? Тук ли са вече милиционерите?

Жената повдига края на покривалото си.

Мюссарат е.

Атик скача и се оглежда.

— Как влезе?

— Намерих вратата отворена.

— Боже! Къде ми е главата? — после се осъзнава и продължава: — Какво правиш тук? Какво искаш?

— Тази нощ стана чудо — казва му тя. — Моите и твоите молитви се сляха и Всевишният ги дочу. Смятам, че желанията ти ще се изпълнят.

— За какво чудо говориш?

— Видях сълзи да се стичат от очите ти. Помислих си: това, което виждат очите ми, е истина, следователно все още нищо не е изгубено. Ти да плачеш? Дори когато вадех парчетата снаряд от тялото ти, от устните ти не се изтръгна стон. Дълго живеех с идеята, че сърцето ти се е вкаменило, че вече нищо не може да разтърси душата ти или да те накара да мечтаеш. Гледах те ден след ден как се превръщаш в сянка на самия себе си, безучастен към страданията си като подложена на ерозия скала, която се рони. Войната е нещо чудовищно и нейните деца приличат на нея. Защото нещата са така устроени, аз приех да споделя живота си с някой, който обслужваше предано смъртта. Така поне се утешавах, че не съм виновна за провала си. Но ето тази нощ видях със собствените си очи мъжа, когото смятах за безвъзвратно изгубен, да взема главата си в ръце и да плаче. Рекох си, ето доказателството, че в него все още просветва искрица човещина. Дойдох да я разпаля, та тя да стане по-сияйна от светлика на деня.

— Какви ги говориш?

— Осъзнах, че сама съм виновна за провала си. Бил си нещастен, защото не съм успяла да придам смисъл на живота ти. Ако очите ти не придават искреност на твоите усмивки, вината е в мене. Не те дарих с деца, нито с нещо друго, което да те утеши. Когато ме взимаше в обятията си, ръцете ти са търсели жената, която никога не са намерили. Когато ме гледаше, тъжни спомени са те спохождали. Осъзнавам, че съм била само сянка, която се е прилепяла до твоята сянка, и ме е срам за всичките случаи, когато ти отвръщаше поглед. Не бях онази, която си обичал, а само медицинската сестра, която се грижеше за тебе и ти даде подслон и за която ти се ожени за благодарност.

— Болестта е помътила разсъдъка ти, Мюссарат. Хайде сега се върни вкъщи.

— Опитвах се да бъда хубава и желана за тебе. Страдах, че не успявам да го постигна. Аз съм от плът и кръв, Атик; като удари от бич приемам всичките ти въздишки. Колко пъти съм душела дрехите ти, както овцата души следите от агънцето си, което се е отдалечило от стадото и закъснява да се върне, колко пъти съм съгрешавала, като не можех да забележа в съдбата си Небесната воля. Питах се защо нещата се случваха на тебе, защо се случваха на мене, но никога не се случиха на нас двамата…

— Всъщност какво искаш?

— Да стане чудото. Когато видях от очите ти да се ронят сълзи, повярвах, че съзирам как небето се разтваря, за да ти прати най-хубавото нещо. И си рекох, че жена, която е способна да предизвика такова разтърсване, не бива да умира. След като ти потегли, претърсих мястото, където седеше, за да открия някоя забравена сълза. Исках да се изкъпя в нея, да се измия от тегобите на този свят. Отидох и още по-далеч, Атик.

— Не те разбирам.

— Защо да се опитваш да разбираш това, което само по себе си представлява объркване. Това, което се случва с нас, става за сметка на онова, което си отива. Няма нищо лошо да приемеш всичко, на което не можеш да попречиш; нещастието и спасението не зависят от нас. Ще река нещо просто и същевременно мъчително, но трябва непременно човек да го осъзнае и да го приеме: какво е животът и какво е смъртта? Двете взаимно си придават стойност, двете взаимно се анулират.

Атик се отдръпва, когато Мюссарат тръгва към него. Тя се опитва да хване ръцете му, той ги скрива зад гърба си. Светлината на утрото озарява лицето на жената. Мюссарат е разведрена. Никога не е била толкова красива.

— В страната на извършваните без съжаление грешки помилването или екзекуцията не са плод на сериозно осмисляне, а израз на нечие настроение. Ще й кажеш, че си се застъпил за нея пред влиятелен молла. Без да се задълбочаваш особено по темата. Тя не бива да знае какво ще се случи. Когато дойдат да я търсят, скрий я в твоята канцелария. Аз ще вляза в нейната килия. Просто една бурка ще смени мястото си с друга. Никой няма да си направи труда да проверява самоличността на скритото под нея лице. Всичко ще премине гладко, ще видиш.

— Ти си напълно луда.

— Така и така аз съм обречена. След няколко дни, най-много след няколко седмици болестта, която ме яде, ще ме довърши. Не искам да продължавам безсмислено агонията си.

Атик е ужасен. Той отблъсква съпругата си и протегнал напред и двете си ръце, я умолява да остане на мястото си.

— Това, което говориш, е безсмислица.

— Отлично разбираш, че съм намерила вярното решение. Бог ми го внуши: тази жена няма да умре. Тя ще бъде всичко, което аз не можах да ти дам. Не можеш да си представиш колко съм щастлива тази сутрин. Мъртва ще бъда по-полезна, отколкото жива. Умолявам те, не разрушавай онова, което късметът най-после ти дари. Веднъж поне ме послушай…