Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (2)

1.

Атик Шаукат размахва нагайката си наоколо, за да си проправи път сред дрипавата тълпа, която се вихри като ято мъртви листа между сергиите на пазара. Той закъснява, но е невъзможно да напредва по-бързо. Сякаш се е озовал в пчелин; ударите, които раздава напосоки, не вълнуват никого. Пазарен ден е и хората сякаш не са на себе си. Атик изпитва шемет. Просяците прииждат от четирите краища на града на все по-мощни вълни, оспорват си хипотетичните свободни пространства с коларите и със сеирджиите. Миризмата на потните хамали и изпаренията от развалени храни изпълват въздуха с ужасяваща миризма, а същевременно безпощадна горещина смазва площада. Няколко призрачни жени, прикрити зад нечистите бурки, се прилепват към минувачите, протегнали умолително ръце, и мимоходом прибират коя някоя дребна монета, коя грозна хула. Нерядко, тъй като те упорстват, някой вял удар с ремък ги отблъсква назад. Оттеглят се за миг, но веднага се завръщат в щурм, мърморейки безподобни молитви. Други, заобиколени от дечурлига с гъмжащи от мухи ноздри, отчаяно са се прилепили около продавачите на плодове и дебнат, между две протяжни жалби, да грабнат изгнил домат или глава лук, който някой зорък клиент е открил на дъното на пазарската си торба.

— Не стойте тук — навиква ги един продавач, размахвайки яростно дълга върлина над главите им, — довличате несполуката и всевъзможни насекоми към сергията ми.

Атик Шаукат си гледа часовника. Челюстите му се сгърчват от гняв. Палачът е трябвало да пристигне преди десетина минути, а пък той още се влачи по улиците. Отчаян, отново сипе удари, за да разпръсква човешките талази, настървява се срещу група старци, също тъй нечувствителни към свистенето на нагайката, както и към плача на изгубилото се сред гмежта момиченце, а след това, възползвайки се от пробива, предизвикан от преминаването на някакъв камион, той успява да се добере до не толкова оживена уличка и се забързва, накуцвайки, към странно стърчаща сред заобикалящите я развалини сграда. Това е стар, неизползван по предназначението си диспансер, отдавна плячкосан от бесовете и превръщан понякога от талибаните във временен затвор, когато в квартала се предвижда публична екзекуция.

— Къде беше, бе? — крещи един брадатко, размахвайки своя калашников. — Преди час пратих хора да те търсят.

— Извинявай, Касим Абдул Яббар — отвръща Атик, без да спира, — не си бях вкъщи.

После възбудено добавя:

— Ходих в болницата. Трябваше по спешност да закарам там съпругата си.

Касим Абдул Яббар сякаш не го чува и продължава да го гълчи, сочи с пръст циферблата на часовника си и му показва, че заради него всички са изгубили търпение. Атик свива врат и се насочва към сградата, където го чакат въоръжени мъже, седнали от двете страни на портала. Един от тях се надига, изтупва задника си, отива към една камионетка със свален гюрук, гарирана на двайсетина метра, скача в кабината, пали мотора и на заден ход я докарва до входа на затвора.

Атик Шаукат измъква изпод дългата си жилетка връзка ключове и нахълтва в тъмницата, следват отблизо от две обвити в бурки милиционерки. В ъгъла на килията, точно там, където през капандурата се прокрадва тънък сноп светлина, една жена привършва молитвата си. Двете милиционерки приканват надзирателя да се оттегли. Останали сами, те изчакват затворничката да се изправи, приближават се до нея и грубо й нареждат да стои изправена, след което започват здраво да връзват ръцете и краката й. Проверяват дали въжетата са стегнати яко, напъхват тялото й в голям платнен чувал и я изблъскват в коридора. Атик, който чака на портала, сигнализира на Касим Абдул Яббар, че милиционерките пристигат. Последният нарежда на мъжете в двора да се отдалечат. Заинтригувани минувачи се събират мълчаливо срещу сградата. Двете милиционерки излизат на улицата, държат затворничката под мишниците, натикват я в каросерията на камионетката и застават плътно около нея.

Абдул Яббар вдига капака на колата и пуска резето. Поглежда за последен път двете милиционерки и затворничката, за да се убеди, че всичко е наред, качва се до шофьора и удря с приклад по тавана, за да потеглят. Камионетката незабавно тръгва, ескортирана от голям джип със светещ буркан отгоре и натоварен с разпасани милиционери.

Мохсен Рамат дълго се колебае, преди да реши да се присъедини към тълпата на площада. Обявена е публичната екзекуция на проститутка. Тя ще бъде убита с камъни. Няколко часа по-рано работници са разтоварили пълни с камъни каруци край лобното място и са издълбали малък петдесетсантиметров трап.

Мохсен е присъствал на няколко подобни линчувания. Вчера двама души, единият от които почни невръстен, бяха обесени на кулокран и ги свалиха оттам едва при падането на нощта. Мохсен ненавижда публичните екзекуции. Те му напомнят колко е крехък, разкриват му безпощадно ясно, че е смъртен; внезапно той открива колко нищожно е всичко, нещата и живите твари, и вече битието загубва отколешната си сигурност. Когато за първи път присъства на умъртвяване — беше обезглавяване на убиец от роднина на жертвата, — направо се разболя. Дълги нощи наред в сънищата му се появяваха жестоки кошмари. Често се разбуждаше, виейки като обсебен от бесове. По-късно, колкото повече дните се изпълваха с ешафоди и изкупителни агнеци, дотолкова, че гражданите на Кабул се ужасяваха от мисълта, че някоя екзекуция може да бъде отложена, Мохсен престана да сънува. Съзнанието му угасна. Щом затвори очи, той заспива, а сутрин се събужда с глава, празна като стомна. За него и за останалите смъртта е баналност. Впрочем всичко е баналност. Освен екзекуциите, които ободряват оцелелите всеки път, когато моллите вършееха пред домовете им, няма нищо друго. Кабул се е превърнал в преддверие към отвъдното. Мрачно преддверие, ориентировъчните знаци в което са фалшифицирани; целомъдрено мъченичество; непоносима латентност, наблюдавана в най-строгата интимност.

Мохсен не знае къде да иде, нито какво да прави със своето безделие. От сутринта той непрестанно се шляе из опустошените предградия, с колебливо съзнание и неизразяващ нищо поглед. Преди, тоест на светлинни години от днес, той обичаше вечер да се разхожда по булевардите на Кабул. По онова време витрините на магазините нямаха кой знае какво да предложат, но никой не шибаше лицата с камшик. Хората се занимаваха със задълженията си с достатъчно мотивация. Магазинчетата бяха пълни до пръсване; глъчката от тях се изплискваше върху тротоарите като поток от добродушие. Потънали в ракитовите си столове, старците пушеха чибуците си, примижаваха заради слънчевите лъчи, а ветрилата небрежно лежаха на коремите им. И жените, въпреки прикриващите ги воали, се носеха, съпровождани от аромата на парфюма си като горещ полъх. Някогашните керванджии твърдяха, че нийде другаде при странстванията си не са срещали толкова пленителни хурии^[1]. Непроницаеми весталки, смеховете им бяха песен, а грацията им — приказно проявление. Именно по тази причина носенето на бурки се превърна в необходимост; то в по-голяма степен ги предпазваше от лошите погледи, отколкото да спестява на мъжете прекалени вълшебства… Колко далеч е сега това време. Дали пък не е плод на приказно въображение? Днес булевардите на Кабул не крият развлечения. Оголените фасади, които стърчат като по чудо, свидетелстват, че малките кафенета, евтините кръчми, къщите и зданията са изчезнали яко дим. Някога асфалтираният път е просто прашна пътека, която сандалите и чизмите утъпкват по цял ден. Магазинерите са скрили усмивките си в долапите. Пушачите на челам^[2] са изчезнали. Мъжете са се скрили в сенките на горчивите портокали, а жените, мумифицирани в саваните с цвят на ужас или на треска, са абсолютно анонимни.

Мохсен беше десетгодишен по време на съветското нашествие; възраст, на която не разбираш защо внезапно градините са опустели, а дните са станали не по-малко опасни от нощите; възраст, на която не осъзнаваш, че е връхлетяло нещастие. Баща му беше преуспяващ търговец. Живееха в голяма къща в самия център на града и редовно посрещаха гости — роднини или приятели. Мохсен не си спомня ясно това време, но е убеден, че щастието му е било пълно, че нищо не е помрачавало изблиците му на веселие, нито е заплашвало капризите на глезеното дете. После дойде руското нахлуване с апокалиптичната армада и грандоманските завоевателни амбиции. Афганистанското небе, по което се плетяха най-красивите идилии на света, ненадейно се покри с бронирани хищници; лазурната му чистота бе набраздена от барутни дири, а подплашените до смърт лястовици се разпръснаха заради балета на бойните ракети. Тук се беше настанила войната. Тя си намери подслон…

Клаксон го отхвърля встрани. Инстинктивно той покрива със своя шеш^[3] лицето си, за да се предпази от прахоляка. Камионетката на Абдул Яббар леко го забърсва, едва не премазва един мулетар и връхлита на площада, следвана отблизо от мощния джип. При появата на кортежа от стълпотворението се дочуват неприлични крясъци, а настръхнали възрастни се карат с разрошени хлапаци за най-удобните за гледане места. Милиционерите трябва да удрят дето сварят, за да успокоят страстите.

Колата спира пред прясно изкопания ров. Свалят грешницата, докато отвсякъде към нея се сипят хули и проклятия. Отново вълнение превзема редиците на зяпачите, а нерешителните бързо са изтикани назад.

Нечувствителен към псувните, опитващи се да го прогонят, Мохсен се възползва от зейващите в навалицата процепи, за да се промъкне до първите редове. Повдигайки се на пръсти, той вижда как някакъв огромен див звяр „посажда“ наказаната в рова, покрива я с пръст до кръста, така че да остане изправена, но да не може да помръдва.

Един молла премята пешовете на своя бурнус^[4] над раменете й, за сетен път измерва пренебрежително с поглед надолу, където едно клето същество се готви да загине, и започва гръмогласно да говори:

— Има създания, които са избрали да газят в калта като свине. Няма съмнение, че те познават Посланието, знаят какви са вредите от изкушенията, но не притежават достатъчно вяра, за да им се противопоставят. Окаяни, слепи и недостойни същества предпочитат мига разврат, също толкова мимолетен, колкото и недостоен, пред вечните градини. Отдръпнали са пръстите си от пречистващата вода на абдеста^[5], за да ги потопят в помията, запушили са си ушите за повика на мюезина, за да слушат единствено непристойностите на Сатаната, приели са да изпитат Божия гняв, вместо да се въздържат от порока. Какво да им изречем, освен нашата болка и нашето възмущение?… (Ръката му се насочва като меч към мумията.) Тази жена отлично е съзнавала какво върши. Опиянението от блудството я е отклонило от Божия път. Днес обаче Бог й обръща гръб. Тя няма право нито на пощадата му, нито на милостта на вярващите. Тя ще умре в позор, тъй както е живяла.

Той замълчава, за да се изкашля, разгъва лист хартия, а на площада цари оглушително мълчание.

— Аллаху акбар!^[6] — извиква някой от дъното на тълпата.

Моллата вдига величествено ръка, за да усмири крещящия. След като декламира един стих от Корана, той прочита нещо, което прилича на афоризъм, прибира листа хартия във вътрешния джоб на жилетката си и отделяйки миг за размишление, приканва тълпата да се въоръжи с камъни. Това е сигналът. С неописуем устрем хората се нахвърлят към купчините камъни, специално подредени на площада преди няколко часа. Порой от тях се посипва върху клетницата, която, здраво вързана, не издава нито стон, макар цялата да се тресе от ударите. Мохсен грабва три камъка и ги хвърля към мишената. Първите два не улучват заради бъркотията, но при третия си опит той уцелва жертвата право в главата и вижда с неизмерима радост как от удареното място избликва червено петно. След минута, цялата окървавена и потрошена, мъченицата се сгромолясва и повече не помръдва. Твърдостта й допълнително наелектризира линчуващите я, които с изпълнени с кръв очи и с наслюнчени устни удвояват жестокостта си, сякаш се опитват да възкресят жената, за да продължат по-дълго мъките й. Обхванати от колективна истерия, убедени, че могат да прогонят своите демони посредством този на сукубуса^[7], дори не си дават сметка, че надупченото отвсякъде тяло вече не отговаря на нападенията им, че принесената в жертва жена лежи бездиханна, полупогребана, като чувал с ужасии, захвърлен на лешоядите.