Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (8)

7.

Атик Шаукат вдига ръка пред очите си. Жегата обещава да се задържи дълги дни. Още няма девет часа, но неумолимото слънце блъска като ковач по всеки, който е дръзнал да се движи. Каруците и фургоните се носят към големия градски пазар, първите натоварени с полупразни кафези или с увехнали зеленчуци, а вторите — с пътници, наблъскани като в рибни консерви. Хората куцукат по уличките, сандалите им стържат по прашната земя. С непроницаеми бурки и пристъпвайки като сомнамбули, стада от жени се промъкват край стените, съпровождани от няколко притеснени мъже. Навред, по площадите, по уличките, сред колите или около кафенетата, пълзят хлапета, стотици хлапета със сополиви ноздри и с присмехулни зеници, оставени на самите себе си, едва изправили се на нозете си, а вече будещи тревога, сплитащи мълчаливо това конопено въже, на което в близък ден ще обесят последната надежда на нацията. Атик винаги изпитва дълбока болка, когато ги гледа неумолимо да скитат навред, подобни на глутници кучета, които довтасват кой знае откъде и които, изникнали от бунищата, накрая колонизират града и държат в ужас населението. Безбройните медресета^[1], които никнат като гъби на всеки ъгъл, не са достатъчни, за да ги приютят. Броят им непрестанно расте и опасността от тях се увеличава, но в Кабул никой не го е грижа. През живота си Атик много е страдал, че Бог не го е сдобил с деца, но откакто улиците не ги побират, започва да изпитва доволство. Защо да навъжда човек дечурлига, за да ги гледа как изнемогват недохранени или се превръщат в пушечно месо за войската, подготвяна за безкрайните войни?

Окончателно убедил се, че стерилността му е голям късмет, Атик удря с нагайката по бедрото си и върви към градския център.

Назих дреме под сянката на чадъра си, превил врат. Вероятно е прекарал нощта тук, на прага на дома си, седнал по турски направо на земята. Като вижда, че Атик приближава, се прави, че спи. Атик преминава покрай него мълчаливо. Прави трийсет крачки, спира, претегля всичко за и против, после се връща. Назих, който го следи с крайчеца на окото си, стиска юмруци и се свива в ъгъла си. Атик застава пред него, скръства ръце пред гърдите си, после се навежда и с пръст започва да чертае геометрични форми в прахта.

— Вчера вечерта се държах зле — признава той.

Назих свива устни, за да подчертае вида си на пребито куче.

— Нищо лошо не ти бях сторил.

— Моля те за прошка.

— Хм!

— Да, настоявам. Много лошо се отнесох с тебе, Назих. Бях зъл и неправ, и глупав.

— О, не, просто ти беше малко неприятен.

— Сърдя се на самия себе си.

— Не е необходимо.

— Прощаваш ли ми?

— От само себе си се разбира. Пък и, честно казано, аз си го заслужих. Трябваше малко да помисля, преди да дойда да те безпокоя. Ти стоеше там, в празния затвор, за да намериш спокойствие и да разсъдиш на бистра глава за грижите си. Аз нахълтах без предупреждение и те занимавах с неща, които не се отнасят до тебе. Това е моята грешка. Не биваше да ти преча.

— Вярно е, че имах нужда да остана сам.

— Виждаш ли, значи ти трябва да ми простиш.

Атик подава ръка. Назих топло я поема и дълго я задържа. Без да я пуска, оглежда внимателно дали пътят е свободен, прочиства си гърлото и с почти недоловим глас, толкова силно е вълнението му, прошепва:

— Мислиш ли, че някой ден в Кабул отново ще можем да слушаме музика?

— Кой знае?

Притискането на стареца се засилва, а мършавият му врат се протяга, за да продължи жалбите си:

— Имам огромно желание да чуя някоя песен. Не можеш да си представиш колко ми се иска. Песен с музика и глас, който те разтърсва от главата до петите. Мислиш ли, че ще е възможно някой ден или вечер да пуснем радиото и да слушаме до премала нежната мелодия на оркестъра?

— Единствено Бог знае.

За миг объркани, очите на стареца започват да искрят с болезнена светлина, която сякаш идва от най-дълбоката му същност. Той казва:

— Музиката е истинският дъх на живота. Ядем, за да не умрем от глад. Пеем, за да усетим, че живеем. Разбираш ли, Атик?

— Не съм съвсем на себе си.

— Когато бях дете, често ми се случваше да няма какво да сложа в устата. Но това не беше страшно. Достатъчно ми беше да седна под някое дърво и да засвиря на флейтата си, за да усмиря къркоренето на стомаха си. Когато пеех, ако щеш ми вярвай, се чувствах превъзходно.

Двамата мъже се гледат един друг. Лицата им са се сгърчили. Накрая Атик дърпа ръката си и се надига.

— Довиждане, Назих.

Старецът кимва с глава. В момента, когато тъмничарят се готви да продължи пътя си, той го задържа за края на дрехата му.

— Беше ли откровен вчера, Атик? Наистина ли мислиш, че аз няма да замина оттук, че ще остана вкоренен като дърво и че никога няма да видя океана, нито далечните страни, нито ще премина отвъд хоризонта?

— Трудно ми е да ти отговоря.

— Искам да ми кажеш истината в лицето. Ти не си лицемерен и не се вълнуваш от докачливостта на хората, когато откровено изразяваш истината за тях. Не се боя и няма да ти се сърдя. Трябва да знам веднъж завинаги: мислиш ли, че никога няма да напусна този град?

— Да… без съмнение ще си идеш с краката напред.

Изрича това и се отдалечава, блъскайки с нагайката по бедрото си.

Говори си наум, че можеше да пощади стареца, да го накара да повярва, че дори невъзможна, надеждата е позволена. Не разбира какво го прихвана, защо изведнъж злокобното удоволствие да разпали безизходността на клетника взе връх в него. Това неудържимо влечение да руши, с две думи, това, за което стократно съжалява, го вълнува, изпитва нещо като гъдел, готов е да се чеше до смърт, но не може да се освободи от него… Вчера, когато се върна у дома, намери Мюссарат заспала. Без да може да си обясни защо, нарочно събори една табуретка, блъсна капаците на прозореца и легна в леглото, след като издекламира на висок глас множество стихове от Корана. На сутринта си даде сметка за грубиянството си. Но, мислеше си, ако и тази вечер завари съпругата си задрямала, ще се държи по същия начин.

Той, Атик, преди не беше такъв. Вярно е, че не минаваше за кой знае колко приветлив, но не беше и лош. Прекалено беден, за да бъде великодушен, той никога не прекаляваше с раздаването, като не очакваше от никого компенсация. По този начин, като не даваше нищо никому, не се чувстваше и длъжник. В страната, където гробищата деляха мегдан с разрастващите се пустеещи земи, където погребалните шествия се точеха след военните конвои, войната го научи да не се привързва особено към хората, които всеки каприз на съдбата можеше да му отнеме. Атик умишлено се беше затворил в пашкула си, далеч от напразните химери. Бидейки уверен, че е видял достатъчно, за да се разнежва от съдбата на ближните си, той се пазеше като от чума от сантименталността си и свеждаше болката на света до собственото си страдание. В последно време обаче не се задоволява само с отбягването на близките си хора. Той, който се беше заклел да се интересува само от своите работи, вече не се гнусеше да се вдъхновява от огорченията на другите, за да смекчава своите. Без да усети, беше развил странна агресивност, толкова властна, колкото и неразгадаема, която несъмнено подобава на душевното му състояние. Вече не желае да бъде сам срещу злощастието; нещо повече, опитва се да си докаже, че обременявайки другите, ще понесе по-леко тежестта на собствените си неблагополучия. Напълно осъзнаващ злото, което е сторил на Назих, и без да се тормози особено от това, той му се наслаждава като на геройство. Това ли е „злотворното удоволствие“? Както и да е, така му се харесва и независимо че не му е станало по-леко, има усещането, че нищо не е загубил. Сякаш успява да грабне реванш за нещо, което продължава да му убягва. Откакто Мюссарат легна болна, той живее с убеждението, че е измамен, че неговите жертви, отстъпките, молитвите му не са послужили за нищо; че съдбата му няма да се облекчи никога, никога, никога…

— Трябва да потърсиш за помощ някой заклинател — прекъсва размислите му нечий груб глас.

Атик се обръща. Мирза Шах седи до същата маса, където го остави вчера, върху терасата на дюкянчето и прехвърля зърната на броеницата си. Премества чалмата на върха на черепа си и свъсва вежди.

— Ти не си нормален, Атик. Казах ти, че не желая да те виждам да си говориш сам по улицата. Хората не са слепи. Ще те сметнат за побъркан и ще пуснат отрочетата си по следите ти.

— Още не съм започнал да си късам дрехите — мърмори Атик.

— С подобно поведение и това действие няма да закъснее.

Атик свива рамене и продължава пътя си.

Мирза Шах хваща брадичката си с ръце и клати глава. Наблюдава недоволно тъмничаря, убеден е, че той отново ще подхване пантомимите си още преди да стигне края на улицата.

Атик е бесен. Има усещането, че го дебнат всички очи в града, че Мирза Шах го преследва. Засилва крачка, за да се отдалечи по-бързо, убеден, че седналият на терасата мъж зад него го наблюдава, готов да продължи с неприятните забележки. Толкова е ядосан, че когато стига до ъгъла на улицата, влиза в пререкание с една двойка, първо блъска жената, после връхлита върху спътника й, който се опира на стената, за да не се срути на земята.

Атик вдига нагайката си и отблъсква човека, който се опитва да стане, и бърза да изчезне.

— Истинско муле — роптае Мохсен Рамат, отупвайки се от прахта.

Зунайра също чисти долната част на бурката си.

— Той дори не се извини — казва тя, развеселена от физиономията, която прави съпругът й.

— Нищо ли ти няма?

— Нищо. Само малко се уплаших.

— Е, поне това е добре.

Двамата си оправят дрехите, той ядосано, а тя хихикайки под покривалото си. Мохсен дочува приглушения смях на жена си. Известно време той мърмори, а после, заразен от доброто настроение на Зунайра, на свой ред се изхилва. Тутакси обаче една нагайка се стоварва върху рамото му.

— Ей, да не мислите, че сте в цирка? — крещи им един талибан, изцъклил млечнобели очи посред изгореното си от жегата лице.

Мохсен се опитва да протестира. Тоягата полита във въздуха и го халосва по главата.

— Смехът по улицата е забранен — настоява талибанът. — Ако ви е останала капчица срам, приберете се у дома и се скрийте вдън земя.

Мохсен потреперва от гняв и държи с ръка бузата си.

— Какво има? — предизвиква го мъжът. — Искаш да ми избодеш очите ли? Я си покажи намеренията, женчо!

— Да си вървим — моли се Зунайра и дърпа съпруга си за ръката.

— Ей, ти, не го докосвай; остани си на мястото — зъби се ченгето, удряйки я по хълбока. — И не си позволявай да говориш в присъствието на друг мъж.

Привлечени от пререканията, дотичват група копои с извадени нагайки. Най-едрият глади брадата си замечтано и пита колегата си:

— Проблеми ли имаш?

— Тия си мислят, че са в цирка.

Едрият разглежда Мохсен.

— Коя е тази жена?

— Съпругата ми.

— Добре тогава, дръж се като мъж. Научи я да стои настрана, когато ти разговаряш с трето лице. Накъде си тръгнал?

— Водя съпругата си при родителите й — лъже Мохсен.

Ченгето настойчиво го измерва с поглед. Зунайра усеща, че краката отказват да я държат. Обзема я панически страх. Тя горещо се моли наум мъжът й да запази хладнокръвие.

— По-късно ще я отведеш — решава талибанът. — Сега ще се присъединиш към вярващите ей в онази джамия там. След по-малко от четвърт час молла Башир ще държи проповед.

— Вече ви казах, че трябва да я придружа…

Две нагайки го прекъсват. Стоварват се върху рамото му, и двете едновременно.

— Казах ти, че след десет минути молла Башир ще проповядва… а ти ми говориш, че ще отведеш жена си при родителите й. Абе какво имаш в тая черепна кутия? Трябва ли да разбирам, че отдаваш по-голямо значение на семейното гости, отколкото на проповедта на един от най-забележителните ни ерудити?

С крайчеца на нагайката си той му повдига брадичката, за да срещне погледа му, и после го отблъсква с презрение.

— Съпругата ти ще чака тук, ще стои до тази стена, настрана. По-късно ще я отведеш.

Мохсен вдига ръце в знак на капитулация и след като хвърля крадлив поглед в посока към жена си, се насочва към боядисаната в зелено и бяло сграда, около която други милиционери спират минувачите, за да ги принудят да присъстват на проповедта на молла Башир.