Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (13)

12.

Атик Шаукат не осъзнава веднага какво се случва с него. Някакво отприщване се възпламенява в душата му и парализиращ полъх го обгръща от главата до петите, сякаш отгоре му се е изсипал леден душ. Тенджерата, която държи, се изплъзва от ръцете му и се разсипва на земята, а топчетата ориз се валят в прахта. Три-четири секунди той си мисли, че халюцинира. Сразен от видението, което изниква като мълния пред него, той се превива, за да се опита да си възвърне здравия разум. Светлината от прозореца го атакува, крясъците на децата, сражаващи се помежду си навън, го объркват; свлича се на походното легло и обхванал с длани слепоочията си, многократно проклина злото, за да прогони лошите влияния.

— Ла хавла!

След като възвръща част от съзнанието си, се връща в коридора, за да потърси тенджерата, вдига претърколилия се по-далече капак и събира разпилените по пода оризови топчета. Продължавайки да чисти земята, вдига предпазливо очи към заключената с катинар решетка, към надвесеното като злокобна клетка прозорче, погледът му се задържа върху анемичната светлина, която се процежда от тавана, събира кураж и се връща към килията, където го очаква феерична гледка!… Затворничката е махнала бурката си. Седнала по турски, опряла лакти на коленете си и събрала длани под брадичката, тя се моли. Атик е заслепен. Никога преди не е виждал подобна прелест. Жената е с небивала красота, с профил на богиня, с дълги, разпилени на гърба коси и с огромни очи, наподобяващи хоризонти. Човек би казал, че е зора, която изгрява над тази воняща, гнусна, злокобна тюрма.

Освен това на съпругата си, Атик не е виждал женско лице от няколко години. Дори е привикнал да живее така. За него, освен Мюссарат, има само призраци без глас и без черти, които пресичат улиците, без да докосват съзнанието му; рояци грохнали лястовици, сини или жълтеникави, често пъти обезцветени, закъснели с няколко сезона, които издават тъжен звук, когато преминават покрай мъжете.

Изведнъж воалът се разкъсва и изниква нещо чудесно. Атик не може да се опомни. Истинска, съвършена жена; автентично женско лице, осезаемо, се явява пред него. Невъобразимо. Той толкова отдавна е скъсал всичките си връзки с подобна действителност, че тя му се струваше прогонена от живота. Когато беше млад, в края на юношеството, му се случваше да оскверни леговището на братовчедките си, за да ги разгледа отдалече, скришом, очарован от кръшните им смехове, от изяществото им и от грацията на техните движения. Дори хлътна по една десет години по-възрастна от него узбекска учителка, чиито безкрайни плитки правеха вървежа й омагьосващ като мистичен танц. Той беше убеден, че на тази свободна от ангажименти възраст, когато легендите патетично побеждават предразсъдъците и традициите, му беше достатъчно да помечтае за някое момиче, за да види ангелско крило от рая. Естествено, това не беше най-верният път, за да стигне до там, но несъмнено беше най-човешкият… И после всичко свършва. Светът на проявената дързост се разпада и става на прах. Бляновете си забулват лицата. Една маска се спуска и отнася всичко, смеховете, усмивките, погледите, руменината на бузите, пърхането на миглите…

На следващия ден Атик установява, че цяла нощ е бодърствал, седнал в коридора срещу затворничката, и не я е изпуснал от поглед нито за миг. Чувства се странен, с олекнала глава и стегнато гърло. Има усещането, че се е събудил в кожата на някой друг. Сякаш е обзет от мълниеносна зависимост, нещо е проникнало в най-интимните му помисли, ускорява пулса му, отмерва дишането му, командва трепета му, ту заприличва на жилава тръстика, ту се вие като бръшлян. Атик дори не се опитва да овладее съзнанието си. Изпитва главозамайващо и неукротимо усещане, възторжено пиянство, което застрашава устоите му дотолкова, че е на път да забрави религиозните си задължения. Това прилича на вълшебство, но не е. Атик осъзнава какво предизвикателство поема, но не го е грижа. Отнесъл се е някъде, едновременно много далече и много близо, слуша най-недоловимите си пулсации, но е глух за категоричните призиви да се подчини на установения ред.

— Какво не ти е наред? — пита го Мюссарат. — Вече пет пъти солиш ориза, без да го опиташ, и надигаш чашата за вода, без да отпиеш нито глътка.

Атик гледа съпругата си с тъп поглед. Изглежда, не разбира какво му казва тя. Ръцете му треперят, гръдта му се надига, а на моменти сякаш се задушава. Не си спомня как е прекосил квартала с омекнали прасци и с празна глава, не си спомня дали е срещнал някого по улиците, по които обикновено винаги бива заприказван или поздравен от познати. През целия си живот никога не е изпадал в състоянието, което го е впримчило от вчера. Не е гладен, не е жаден, околният свят не го интересува; преживява нещо едновременно възвишено и ужасяващо, но за всичкото злато на земята не иска да се избавя от това, което му се случва: добре му е.

— Какво ти е, Атик?

— Моля?

— Благодаря ти, Боже, той чува. Помислих си, че си станал глухоням.

— Какво ми говориш?

— Нищо, нищо — отказва се Мюссарат.

Атик оставя чашата на земята, взема щипка сол от пръстена купичка и машинално започва да ръси своята порция ориз. Мюссарат слага ръка пред устните си, за да прикрие усмивката си. Разсеяността на съпруга й я забавлява и тревожи, но, признава тя, блясъкът на лицето му е отпускащ. Рядко го е виждала толкова трогателно непохватен. Ще речеш, че е дете, което се връща от куклен театър. Очите му излъчват вътрешен пламък, а възбудата му е направо невероятна за човек, който доскоро се тресеше от гняв и заплашваше да потроши всичко, което се озове близо до него.

— Яж — приканва го тя.

Атик се вцепенява. Веждите му подскачат високо нагоре. Внезапно скача и се удря по бедрата.

— Боже мой! — възклицава, тичайки към закачената на един пирон връзка ключове. — Грешката ми е непростима.

Мюссарат се опитва да се изправи. Измършавелите й ръце се огъват и тя се строполява обратно върху одъра. Сразена от усилието, тя се обляга до стената и гледа мъжа си.

— Какво пак си сторил?

Атик отвръща обезпокоено:

— Забравих да дам на затворничката да яде.

Обръща се и изчезва.

Мюссарат остава замислена. Съпругът й е забравил чалмата си, жилетката и нагайката. Това никога не му се случва. Тя очаква той да се върне за тях. Но Атик не се връща. Мюссарат решава, че нейният съпруг тъмничар си е изгубил акъла.

Покрита с износена завивка, Зунайра напомня за жертвоприношение. Около нея зацапаният газов фенер пръска в килията мъждукаща светлина. Чува се диханието на нощта, гъста и лепкава. Атик оставя на земята поднос, пълен с шишчета, които е заплатил от джоба си, питка и малко ягоди. Кляка и протяга ръка, за да събуди затворничката. Пръстите му се насочват към заобленото рамо. Тя трябва да си възвърне силите, казва си наум той. Мислите не успяват да окуражат действията му; ръката му остава да виси в празното пространство. Отстъпва назад, обляга се на стената, тиква брадичка между коленете си и не помръдва, вперил очи в тялото на жената, чиято сянка, очертана от светлината на фенера, представлява приказен пейзаж върху одъра, който й служи за платно. Атик е смаян от ведростта на затворничката, убеден е, че не е възможно нейде да съществува по-блажен покой, отколкото върху това чисто и красиво като изворна вода лице. И тези черни, гъсти и гъвкави коси, които най-лекият дъх повдига във въздуха като хвърчило. И тези ръце на хурия, прозрачни и фини, които отгатваш, че са меки като ласка. И тази малка и заоблена уста… Ла хавла, сепва се Атик. Нямам право да злоупотребявам със съня й. Трябва да се върна вкъщи, да я оставя на спокойствие. Атик разсъждава, но не върши нищо. Остава прикован в своя ъгъл, сплел ръце и крака, а очите му са по-властни от съзнанието.

— Чисто и просто — признава Атик, — думите са безсилни да я опишат.

— Толкова ли е красива? — осведомява се недоверчиво Мюссарат.

— Красива ли? Думата ми изглежда слаба, на границата на баналността. Жената, която лежи в моя затвор, е много повече от това. Още треперя. Прекарах цяла нощ да бдя над съня й, толкова бях ослепен от великолепието й, че не видях кога се пукна зората.

— Надявам се, че тя не те е накарала да забравиш молитвата си.

Атик свежда глава.

— Истината е, че я забравих.

Мюссарат избухва в смях, чиито звънчета тутакси преминават в пристъп на кашлица. Атик сбърчва вежди. Той не разбира защо съпругата му се подиграва с него, но не й се сърди. Рядко я чува да се смее, а необичайният й смях прави сумрака на стаята почти обитаем. Мюссарат бърше очите си, задъхана, но доволна, оправя възглавницата зад гърба си и се обляга на нея.

— Забавлявам ли те?

— Изключително много.

— Смешен ли ме намираш?

— Ти си невероятен, Атик. Как си могъл да криеш от мене толкова възвишени слова? Повече от двайсет години сме женени, ала едва сега ти разбулваш поета, който се крие в тебе. Не можеш да си представиш колко съм щастлива, когато откривам, че си способен да говориш за тези неща с целия плам на сърцето си, вместо да ги смяташ за долен бълвоч. Атик, вечният мърморко, който ще мине покрай стая със злато, без да я види, изпитвал силни чувства? Не, това не ме забавлява, а ме възкресява. Имам желание да ида да целувам нозете на тази жена, която само за една нощ разбуди чувствителността ти. Тя трябва да е светица. Или пък фея.

— Същото си рекох и аз първия път, когато я видях.

— Защо тогава са я осъдили на смърт?

Атик се сепва. Очевидно никога досега не си е задавал този въпрос. Той клати глава и заявява:

— Отказвам да повярвам, че е способна на осъдителни постъпки. Подобно нещо не й приляга. Сигурно е допусната грешка.

— А тя какво разказва?

— Не съм говорил с нея.

— Защо?

— Не е редно. Пазил съм много осъдени, някои от тях по няколко дни. Но никога не сме разменяли нито дума. Стояхме, сякаш не се виждахме; напълно се изолирахме, те в техните килии, аз в моята дупка. Дори сълзите са безполезни, когато е произнесена присъда. В такива случаи затворът е мястото, където човек да се вглъби в себе си. Не произнасяш нито дума. Особено пък в навечерието на екзекуцията.

Мюссарат хваща ръката на съпруга си и я притиска към своята гръд. Странно, тъмничарят се съпротивлява. Може би дори не усеща какво прави тя. Погледът му е зареян далече, а дишането му — учестено.

— Днес чувствам прилив на сили — казва тя, ободрена от руменината по лицето на мъжа си. — Ако искаш, мога да й приготвя нещо за ядене.

— Ще направиш ли това за нея?

— Готова съм на всичко за тебе.