Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (4)

3.

С несигурна ръка Мохсен Рамат блъсва вратата на дома си. От сутринта не е хапнал нищо и се чувства капнал от бродене. По дюкяните, на пазара, на площада, навсякъде, където го отвява вятърът, не го напуска неизмеримото отвращение, че се мотае напред-назад като тежест, закачена на крака на каторжник. Единственият му приятел и съприказчик се спомина миналата година от дизентерия. Той не успя да си намери други. Хората трудно се приучват да съществуват редом със собствената си сянка. Страхът се оказва най-ефикасната причина да проявяват бдителност. Чувствителността е по-разпалена от когато и да било, а доверяването се тълкува зле и талибаните не прощават на непредпазливите езици. Тъй като има само нещастия за споделяне, всеки предпочита да крие неблагополучията си в своя ъгъл, за да не бъде затрупан от тези на другите. В Кабул радостите са подредени сред най-големите грехове, така че става безпредметно да търсиш при някого утеха. Пък и каква утеха можеш да намериш в хаотичния свят, изтъкан от бруталност и неправдоподобност, обезкървен от безкрайна върволица рядко жестоки войни; свят, напуснат от светите застъпници, отдаден на палачите и на гарваните, свят, който и най-горещите молитви не могат да върнат в лоното на разума?

В стаята не е останало почти нищо, освен една голяма покривка, постлана на пода вместо килим, две стари и изпокъсани широки кръгли табуретки и един прояден от червеи статив, на който е поставен Коранът. Мохсен е продал всичките си мебели малко по малко, за да пребори немотията. Сега вече няма дори с какво да замени счупените стъкла. Прозорците с разклатени капаци са като ослепели. Всеки път, когато по улицата минава милиционер, му нарежда незабавно да ги поправи: минувачът може да бъде шокиран от разбуленото женско лице. Мохсен е покрил прозорците с хартии: оттогава слънцето не надниква в дома му.

Той се събува на прага и грохва на пода.

— Да ти донеса ли да хапнеш? — обажда се женски глас иззад завеса в дъното на стаята.

— Не съм гладен.

— А малко вода?

— Ако е студена, няма да ти откажа.

В съседното помещение се разнася дрънкане, след това завесата се повдига и изниква красива като деня жена. Тя оставя гарафата пред Мохсен и сяда на табуретката срещу него. Мохсен се усмихва. Той винаги се усмихва, когато жена му се появява. Тя е неповторима, с неустоима свежест. Въпреки всекидневната суровост и покрусата на подчинения на мъжкото безумие град Зунайра няма нито една бръчка. Вярно е, че бузите й са поизгубили от някогашната си свежест, смехът й все по-рядко кънти, но огромните й, блестящи като смарагди очи са запазили недокосната магията си.

Мохсен вдига гарафата към устните си.

Жената чака да насити жаждата си, за да се обърне към него.

— Изглеждаш преуморен.

— Днес много ходих. Краката ми парят.

Жената разтрива с краищата на пръстите си ходилата на съпруга си и започва деликатно да ги масажира. Мохсен се обляга на лакти и се оставя на докосванията на съпругата си.

— Чаках те за обяд.

— Забравих.

— Забрави ли?

— Направо не знам какво ми стана днес. Никога преди не съм изпитвал подобно усещане, дори и когато изгубихме къщата си. Чувствах се замаян и бродех безцелно, неспособен да разпозная улиците, по които кръстосвах напред-назад. Наистина странно. Сякаш потънах в някаква мъгла, не си спомням нито откъде съм минал, нито знаех накъде вървя.

— Вероятно си останал по-дълго на слънце.

— Не, не става дума за слънчасване.

Изведнъж той устремява ръка към дланта на съпругата си и я принуждава да прекрати масажа. Зунайра вдига блестящите си очи, заинтригувана от отчаяната сила на притискането към шепата й.

Мохсен се колебае мъничко и пита с глух глас:

— Променил ли съм се?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Питам те дали съм се променил.

Зунайра сбръчква прекрасните си вежди, докато размисля.

— Не разбирам за какво искаш да говорим.

— Ами, за мене. Дали продължавам да съм същият мъж, онзи, когото ти предпочиташ пред другите? Запазил ли съм същите си навици, същите маниери? Намираш ли, че реагирам нормално, че се отнасям към тебе с все същата нежност?

— Вярно е, че много неща около нас се промениха. Къщата ни беше бомбардирана. Близките ни и приятелите вече ги няма, някои дори напуснаха този свят. Ти загуби търговията си. Отнеха ми моята работа. Вече не се храним до насита и не правим планове за нищо. Но сме заедно, Мохсен. Това е най-важното за нас. Заедно сме, за да се поддържаме. Имаме само нас си, за да храним някаква надежда. Един ден Бог ще си спомни за нас. Той ще забележи, че ужасите, които търпим всекидневно, не са успели да намалят вярата ни, че не сме се предали, че заслужаваме милосърдието му.

Мохсен пуска шепата на жена си и започва да гали скулата й. Жестът му е изпълнен с обич; тя се отдава на ласката.

— Ти си единственото слънце, което ми е останало, Зунайра. Без тебе нощта ми ще е по-мрачна от преизподнята, по-студена от гроба. Но, за Бога, ако усетиш, че се променям спрямо тебе, че ставам несправедлив или лош, кажи ми веднага. Имам чувството, че нещата ми се изплъзват, че вече не се контролирам. Ако постепенно полудявам, помогни ми да се осъзная. Нямам нищо против да разочаровам целия свят, но не бих си простил да ти сторя зло, дори по невнимание.

Зунайра ясно вижда отчаянието на съпруга си. За да му докаже, че няма за какво да се упреква, тя оставя бузата си да се плъзне в плахата шепа.

— Изживяваме мъчителни мигове, скъпи. Защото страдаме, изгубихме усещането за душевен покой. Затишията ни ужасяват и се боим дори от всичко, което не ни заплашва.

Мохсен нежно отдръпва пръсти от бузата на съпругата си. Очите му гледат объркано; устремил е поглед в тавана и води жестока борба със себе си, за да сдържи вълнението си. Адамовата ябълка полудява в измършавялата му шия. Мъката му е толкова силна, че трепетът му започва от скулите, разпространява се до брадичката и се връща, за да обхване устните.

— Тази сутрин извърших нещо немислимо — заявява той.

Зунайра се смразява, това, което прочита в отчаяния му поглед, я разстройва. Тя се опитва да хване ръцете му; той ги сплита на височината на гърдите си, сякаш за да се предпази от агресия.

— Не мога да повярвам — мълви той. — Как се случи? Как можах?

Зунайра повдига глава, все по-заинтригувана.

Мохсен започва да се задъхва. Гръдта му се издига и пропада в трескав ритъм. Той разказва, ужасен от словата си.

— Една проститутка беше линчувана на площада. Не знам как се присъединих към тълпата от дегенерати, която искаше кръв. Бях като засмукан от вихър. Аз също исках да изляза напред, да видя отблизо как погива нечистата твар. Когато пороят от камъни започна да се изсипва върху клетницата, аз също се наведох, награбих чакъл и започнах да я замерям. Обезумях, Зунайра. Как можах да сторя това? През целия си живот съм бил миролюбив и кротък, чужд на насилието. Нито заплахите на едните, нито обещанията на другите можаха да ме убедят да грабна оръжие и да сея смърт. Приемах да имам врагове, но не желаех аз самият да бъда враг на когото и да било. Ала тази сутрин, Зунайра, само защото тълпата ревеше, аз се разкрещях заедно с всички, само защото те искаха кръв, зажаднях за кръв и аз. Оттогава не преставам да гледам ръцете си, но не ги разпознавам. Бродех по улиците, за да се спася от сянката си, за да се разгранича от стореното, и на всеки ъгъл, край всяка камара руини се озовавах лице в лице с този миг на умопомрачение. Боя се от себе си, Зунайра, вече нямам никакво доверие в човека, който съм станал.

Зунайра направо се сгърчва, като слуша разказа на съпруга си. Мохсен не е човек, който обича да се разголва. Рядко говори за това, което го вълнува, и почти не допуска емоциите му да излязат на повърхността. Но когато тя забеляза страшната мъка, скрита в зениците му, й стана ясно, че той няма да успее да я притаи в себе си. Очаквала е подобно нещастие, но не и толкова зловещо.

Лицето й побледнява и за първи път очите й се облещват и изгубват блясъка на великолепието си.

— Хвърлял си камъни по жена?

— Мисля, че дори я улучих в главата.

— Не може да си извършил нещо подобно, Мохсен. Не ти е в стила, образован човек си.

— Не знам какво ме прихвана. Толкова ненадейно се случи всичко. Сякаш тълпата ме беше омагьосала. Не си спомням как съм се навел да взема камъни. Знам само, че не успях да се сдържа, че някакъв бяс обзе ръката ми… Това, което едновременно ме ужасява и наскърбява, е, че дори не се опитах да се въздържа.

Зунайра става. Сякаш се надига, след като е била повалена. Обезсилена е. Не иска да повярва, не е гневна. Сочните й устни са пресъхнали. Тя търси опора, намира една стърчаща от стената греда и се вкопчва за нея. Дълго време напразно очаква да възстанови силата на сетивата си. Мохсен отново се опитва да грабне ръката й; тя се измъква и залитайки поема към кухнята. В мига, когато изчезва зад завесата, Мохсен разбира, че не е трябвало да изповядва пред жена си това, което сам той не може да приеме.