Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (12)

11.

— Касим Абдул Яббар те моли да не напускаш поста си днес — казва милиционерът. — Ще имаш нов наемател.

Атик, седнал на табуретка пред входа на тъмницата, повдига рамене, без да изпуска от поглед натоварените с бойци камиони, които с бясна скорост се изнасят от града. Крясъците на шофьорите и техните клаксони разпръскват тълпата като ледоразбивачи, а същевременно, развеселени от суматохата, предизвикана от конвоите, хлапетата тичат във всички посоки и крещят. Новината пристигна тази сутрин; войските на полковник Масуд^[1] са попаднали в капан и Кабул изпраща подкрепление, за да ги унищожи.

Милиционерът също гледа как военните камиони със скоростта на вятъра преминават през квартала и вдигат облаци прах след себе си. Почернялата му от белези ръка инстинктивно мачка затвора на пушката. Той се изплюва настрани и говори:

— Ужасно напечено става този път. Изглежда, сме загубили много хора, но този ренегат Масуд е хванат като плъх.

Атик вдига чашата чай, която стои до крака му, и я поднася към устните си. Притваря око заради слънцето и разглежда милиционера, преди да рече недоволно:

— Надявам се, че твоят Касим няма да ме кара да кибича тук цял ден. Имам куп неща да свърша.

— Той не определи час. На твое място не бих мръднал оттук. Знаеш как е.

— Не знам как е и не държа да знам.

Милиционерът сбръчква чело, което е широко и изпъкнало. Гледа тъмничаря обезпокоено.

— Май не се чувстваш добре тази сутрин.

Атик Шаукат оставя чашата и присвива устни. Присъствието на милиционера го дразни. Не разбира защо той не си тръгва, след като е предал съобщението си. Гледа го известно време и решава, че профилът му е отблъскващ, с тази разрошена брада, сплескания нос и гуреливите очи с безизразен поглед.

— Ако искаш, мога и да си тръгна — казва милиционерът, сякаш чете мислите на тъмничаря. — Не обичам да безпокоя хората.

Атик сдържа въздишката си и се обръща. Последните военни камиони са отминали. Чува се как бръмчат в продължение на няколко минути зад руините, след това тишината отново се възцарява, нарушавана само от гълчавата на дечурлигата. Прашната вихрушка продължава да се рее във въздуха, закривайки един къс от небето, където снежнобелите облаци са спрели неподвижно. Далеч, отвъд планините, като че ли се разнасят взривове, които ехото деформира и разнася. От два дни сред всеобщото безразличие се дочуват спорадични изстрели. В Кабул, особено на пазарите и по магазините, олелията от алъш-веришите заглушава тътена от сраженията. Размахват се пачки банкноти, в зависимост от конюнктурата се трупат и се разпиляват състояния, хората се интересуват само от печалбите и инвестициите; колкото до новините от фронта, те се споделят тихомълком, колкото да оживят търговията. Атик е като болен. На свой ред той започва сериозно да се пита дали да не последва Назих. Клетникът най-после се реши; една сутрин той си вдигна чукалата и се изпари, без да каже ни дума на децата си, които го търсиха в продължение на цяла седмица. Овчари твърдяха, че видели стареца из планините, но никой не ги взе на сериозно. На тази възраст Назих не би могъл да се изкачи и по най-ниския от околните хълмове, особено пък в такава жега. Обаче Атик е убеден, че старият молла наистина е поел в планините само за да му докаже, на него, жестокия и присмехулен надзирател, че не бива да го погребва толкова рано.

Милиционерът изведнъж прикляква, за да вдигне чашата на тъмничаря.

— Ти си много симпатичен човек — казва той. — Не знам какво ти става напоследък, но както и да е, няма да ти се обидя, ако ме прогониш.

— Нямам намерение да те гоня — въздиша Атик, гледайки го с отвращение как пие от собствената му чаша. — Ти каза, че ще си тръгваш.

Милиционерът потвърждава. Прикляква до стената и започва да бърника калашника си.

— Какво става с Кааб? — пита го Атик след дълго мълчание. — От векове не съм го виждал.

— Кой Кааб? Танкиста ли?

— Той е един-единствен.

Милиционерът се обръща към надзирателя и повдига вежди.

— Не мога да повярвам, че не знаеш!

— Какво не знам?

— Кааб умря още преди две години.

— Умря ли?

— Хайде, стига, Атик. Нали всички бяхме на погребението му.

Надзирателят прави учудена физиономия, почесва се по темето и смутено разтръсква брада.

— Как е възможно да съм забравил?

Милиционерът го наблюдава с крайчеца на окото си, все по-заинтригуван.

— Не си ли спомняш?

— Не.

— Странно.

Атик взема отново чашата си и открива, че е празна. Гледа я замислено и я прибира под табуретката.

— А как умря?

— Май понякога ме разиграваш като краставо магаре, Атик Шаукат?

— Повярвай ми, говоря съвсем сериозно.

— Танкът му експлодира при едно упражнение по стрелба. Беше сгрешил при зареждането на снаряда. Вместо да спази инструкциите за сигурност и да изчака определената по инструкциите минута, той незабавно пристъпил към изстрелването на снаряда, който избухнал вътре в кабината. Танкът се разпилял върху площ от петдесет метра.

— Открили ли са тялото на Кааб?

Милиционерът удря с приклад по пода и става, убеден, че надзирателят се подиграва с него.

— Днес ти не си добре. Честно, никак не си добре!

След като изрича тези думи, плюе и се отдалечава, сипейки проклятия.

Късно следобед Касим Абдул Яббар пристига с разнебитен фургон. Двамата придружаващи го милиционери грабват затворничката и я избутват вътре в сградата. Атик заключва новата пансионерка в малката зловонна килия в края на коридора. С отвеяна глава и машинални жестове, той не си дава сметка какво се случва около него. Касим го наблюдава мълчаливо със скръстени ръце, а фигурата му на борец вдъхва респект. Когато двамата милиционери се връщат във фургона, той се обръща към Атик:

— Поне ще си имаш компания.

— Какви ги говориш!

— Не искаш ли да знаеш какво е извършила?

— За какво ми е да знам?

— Убила е съпруга си.

— Случват се такива неща.

Касим забелязва нарастващото отвращение на надзирателя. Това го вбесява, но той устоява на желанието да го постави на мястото му. Приглажда брада замислено, обръща се към дъното на коридора и добавя:

— Тя ще остане тук малко по-дълго от останалите.

— Защо? — пита раздразнено Атик.

— Заради големия митинг, който ще се проведе в петък на стадиона. Очаква се височайше присъствие. Властите решиха да проведат десетина публични екзекуции, за да създадат атмосфера. Твоята пансионерка ще бъде част от групата. В началото мислехме да я ликвидираме веднага. Но тъй като нито една жена не е включена в петъчната програма, дадохме й отсрочка с пет дни.

Атик клати глава с безразличие.

Касим поставя ръка на рамото му.

— Онази вечер те чакахме при Хаджи Палван.

— Бях възпрепятстван.

— Следващите вечери също.

Атик предпочита да изчезне. Той се прибира в бърлогата, която му служи за канцелария. Касим размисля и тръгва след него.

— Размисли ли над предложенията ми?

Атик едва-едва се усмихва, нервно и рязко.

— Нужна ми е глава, за да размислям над каквото и да било.

— Ти си си виновен за всичко. Нещата са ясни. Достатъчно е да ги погледнеш прямо.

— Моля те, Касим, нямам желание да обсъждаме тези неща.

— Както кажеш — извинява се Абдул Яббар, като вдига двете си ръце на височината на гърдите, — оттеглям си думите. Но умолявам те, освободи ни от тази физиономия на печален вестоносец.