Лионор Флайшър
Герой по неволя (9)

Глава девета

Бърни най-после беше стигнал реката и застанал под моста, се опитваше да си поеме дъх, като наблюдаваше останките от полет 104 без особен ентусиазъм. Раменете му бяха приведени. Речният бряг, обикновено тревист и красив, сега беше море от тиня благодарение на дъжда, а и реката не изглеждаше особено обещаваща. Голям съм тъпанар, дето се забърквам в това, си каза той за десети път. Трябваше да си остана у дома и да гледам телевизия. После си спомни, че вече няма телевизор, че той бе станал притежание на Уинстън и си пое дълбоко въздух с кисело примирение. Всички проклети неща бяха срещу него тази нощ.

На първо място в мислите на Бърни стояха безценните му мокасини, единствената прилична стока, която притежаваше. Нямаше намерение да ги рискува. Като ги изхлузи, той застана с обувки в ръце и се огледа за безопасно място, където да ги сложи, но нищо не му се видя подходящо. Не очакваше да намери калъпи за обувки, но малка площ суха земя щеше да свърши работа. Междувременно уплашените викове и писъци от Боинга ставаха все по-силни и още по-настойчиви, тъй като огънят пълзеше напред и опасността от експлозия придобиваше реални очертания.

— Ей! Помогнете ни! Моля ви, помогнете ни!

— Чакай бе, приятел! — измърмори Бърни. — Тук имам обувки за сто долара. — Едно не можеше да му се отрече на Бърни ЛаПланте, той винаги подреждаше нещата по важност.

Накрая намери приемлив участък трева и неохотно и внимателно постави там безценните си обувки една до друга. След това с изписана на лицето неприязън Бърни нагази предпазливо във водата и затрепери, когато тя облиза глезените му. Бавно влезе по-навътре, джапайки към едната страна на падналия самолет. Когато стигна Боинга, Бърни мина покрай корпуса към носа, воден от настойчивия и постоянен звук от гласовете на пътниците.

Водата не беше дълбока, но реката течеше бързо, придошла от дъжда. Това извади Бърни от равновесие, той залитна и падна напред по лице в тинестата вода.

— Боже господи! — изхлипа той, изправи се с мъка на крака и се изтръска като мокро псе. Беше покрит с кал, особено ръцете и лицето му. Борейки се със силното подводно течение на реката, със затънали в лепкавата хлъзгава тиня крака, той бавно тръгна напред като пореше с бедра водата, докато стигна изхода.

Бърни веднага видя какъв беше проблемът. Големият ъгъл, под който се намираше корпусът, беше вкопал вратата в тинята и заради това не можеше да се отвори напълно. Той пъхна ръце в процепа и започна да дърпа.

От другата страна на вратата господин Браун буташе неподатливия авариен изход. Той надникна през цепнатината към покрития в кал мъж.

— Помогнете ни, моля! Не можем да излезем!

Бърни дръпна с все сила. Браун буташе с все сила.

Нищо не стана.

— Не, трябва да бутате, а не да дърпате! — извика Браун. — Бутайте силно!

— А ти к’во си мислиш, че правя? — изръмжа Бърни в отговор, но после разбра, че пътникът е прав. Те си пречеха един на друг. Като заобиколи с труд от другата страна на вратата и се промуши в петнадесетсантиметровия отвор, пухтейки и напрягайки се, Бърни захвана да бута отвън, докато пътниците бутаха отвътре. Той заби босите си пръсти в коварната тиня, подпря с рамо вратата и забута с все сили.

— Бутай! — викаше господин Браун. — Трябва да буташ силно!

Бърни се намръщи, но лицето му бе така покрито с кал, че въобще не можеше да се различат чертите или изражението му.

— К’во си мислиш, че правя? — изсумтя той, почти без дъх. Разкрачи крака по-широко, за да има по-добра опора в бързотечащата река, пое дълбоко въздух и отново забута.

Този път вратата се помръдна. Само няколко сантиметра, недостатъчно, за да излезе някой от самолета, но все пак беше крачка напред.

— Хайде пак! — извика Браун въодушевено. — По-силно, бутай по-силно!

— Бутам! — изхриптя Бърни. Пръстите му се бяха схванали и изранили, раменете го боляха от необичайното натоварване, панталоните му бяха толкова мокри, че краката му се бяха вдървили, а не виждаше почти нищо от спечената по челото му кал и биещия в очи дъжд.

— Пак! По-силно! Давай!

— Бутам… я… бе… приятел.

— По-силно! — настояваше Браун, обзет от отчаяното желание да излезе.

Бърни стисна силно зъби. Още веднъж бутна с все сили вратата.

— Бутам… я… бе… задник такъв!

В това време отвътре около вратата се бяха скупчили още повече пътници и наблюдаваха как малкото късче външен свят малко по малко се разширява, докато вратата се отваряше сантиметър по сантиметър. Сърцата им се бяха качили в гърлата, докато гледаха, защото ако щяха да се измъкнат, всеки миг сега беше жизненоважен. Димът вече се носеше на талази през главната кабина.

— Един човек отваря вратата! Отваря я! — изкрещя някой и още пътници залазиха през седалките в отчаянието си да достигнат единствения функциониращ изход.

Гейл Гейли остана, прикована на седалката, със здраво заклещен крак. Беше потънала в пелена от болка от счупената ръка. Идваше в съзнание, после пак го губеше за часове, както й се струваше, но всъщност бяха само няколко минути. Около нея пътниците от полет 104 се бутаха, за да стигнат носа, бяха заети да се блъскат един друг и никой не й обръщаше внимание. Остър парлив дим изпълни дробовете й и тя се закашля. Имаше реална опасност да се задуши от пушека.

— Моля ви! — умоляваше тя, някого, когото и да било, който да й помогне. Но никой не я чуваше. Кого го е грижа, човек мисли първо за своята кожа. Почти всички пътници се бяха скупчили при вратата на изхода, в задната част на Боинга Гейл беше сама.

Бърни ЛаПланте блъсна с цялата си тежест вратата. Силата на движението го тласна напред, той се залюля на пръстите на краката си и губейки равновесие, отново се пльосна по лице във водата, нагълтвайки се с тиня. Изправи се, давейки се и пръскайки слюнки, още по-оплескан с кал отпреди. Но беше успял. Вратата на изхода вече беше отворена, не широко, но достатъчно, за да позволи на възрастен човек с малко извиване и гърчене да се промъкне през нея.

Първият пътник, който излезе, беше господин Браун. Той беше до отвора през цялото време и само чакаше да дойде моментът. След него излезе госпожа Браун, измъкната през тесния изход от съпруга си. След като се озоваха навън, те изтичаха през водата към брега, нетърпеливи да се отдалечат от горящия самолет. Никой от двамата не спря да погледне назад да види дали другите ще бъдат спасени. Ако бяха погледнали, щяха да видят, че опашната част е изцяло обхваната от пожар, а пламъците започват да се разпростират надолу по корпуса към носа.

Лесли Шугър — силна, смела и овладяна от чувство за отговорност, стоеше до вратата с фенерчето си и помагаше на хората да минат. Беше по-безопасно, ако минаваха един по един, но напливът от обхванати от паника човешки същества беше извън контрол. Пътниците се бутаха и някои без съмнение щяха да бъдат прегазени, ако Лесли не беше там.

— Моля ви, всички, един по един. Моля ви, един по един. Когато излезете, веднага се придвижете възможно най-далеч от самолета. Ако видите някого, който се нуждае от помощ…

Но тези думи останаха нечути от пътниците, които се стремяха да спасят единствено себе си. Лесли усети, че някой дърпа полата й и погледна надолу. Дърпаше я малкият Ричи Флетчър. Лицето му беше сбръчкано и обляно в сълзи.

— Моля ви, госпожице, баща ми не може да се движи. Не може да се движи — умоляваше момчето, хлипайки.

Лесли го грабна и то промуши през вратата навън.

— Ще се опитам да му помогна — обеща тя. — Ти почакай отвън. Отиди възможно най-далеч от самолета.

Тя се обърна да види къде е господин Флетчър, но в това време пилотът и помощник-пилотът, наранени и окървавени, но все още живи, излязоха, залитайки, от пилотската кабина. Малкият Ричи и опасното положение, в което се намираше баща му, тутакси изхвръкнаха от главата на Лесли в желанието й да помогне на колегите си да напуснат Боинга. Помагайки си един на друг, двамата мъже се довлякоха до брега. Пилотът се обърна и видя как пожарът се разраства от опашката. Не след дълго целият самолет щеше да хвръкне във въздуха.

В далечината се чу вой на приближаващи се сирени. Спасените пътници тичаха във всички посоки, но един мъж, неузнаваем заради размазаната по лицето му кал, се мотаеше отзад сякаш търси нещо.

— Не спирай! Бягай! — подкани го пилотът.

— А ще ми купиш ли нов чифт обувки, приятел? — поиска да узнае Бърни ЛаПланте. Тук някъде трябваше да се. Ясно си спомняше…

— Сър! Моля ви, сър. Сър, баща ми не може да се движи! — едно ясно, тънко и изпълнено със сълзи гласче се разнесе някъде около лакътя на Бърни. Той погледна надолу. Около десетгодишно момче го гледаше почти набожно, а на измъченото му лице беше изписана красноречива молба.

— Баща ти? — Бърни се огледа да види къде е човекът, но детето сочеше към Боинга.

— Вътре ли е? — Бърни поклати глава. Да влезе вътре? В горящ самолет? Как ли не. — Виж, детенце, идват ченгетата… и пожарникарите. Те… ъ-ъ… Те имат екипировка и съоръжения за такива неща… те са… ъ-ъ… специалисти.

Но сирените все още бяха далече, а мъжът — под носа му. Ричи се вкопчи в Бърни като единствена надежда, като негов спасител, а пръстчетата му се впиха в мокрите панталони на мъжа.

— Моля ви, сър! — умоляваше той. — Моля ви! Има пожар! Той не може да се движи!

Бърни ЛаПланте погледна лицето на Ричи Флетчър — детско личице, изпълнено с мъка и страх, с надежда, вяра и очакване. През краткия миг на този поглед се случи нещо необяснимо и изключително важно. Времето сякаш спря и загуби смисъл. Очите на Бърни ЛаПланте се отвориха за първи път в живота му. Какво видя Бърни? Дали видя лицето на собствения си син, момчето, на което толкова често бе изменял, но което въпреки всичко му вярваше? Дали видя как глупаво си беше похабил единствения живот, който му бе отреден? Дали не видя възможността за още един шанс? Дали реагира от сляпо подчинение на някаква вътрешна необходимост, която преди не бе признавал и познавал? Или просто откликна на молбата на едно малко момче, която достигна и трогна мъжа, който толкова отдавна дремеше в Бърни ЛаПланте?

Ние с вас никога няма да узнаем отговора. Дори Бърни ЛаПланте няма никога да разбере. Защото в онова безкрайно спиране на времето мина само секунда действително време, преди Бърни да се пречупи и да предаде дребното си кльощаво тяло на съдбата, най-после приемайки плаща на героизма, която тя цели четиридесет години бе възнамерявала да метне връз тесните му рамене.

— Къде е той? — попита той, като отново се пльосна в реката.

— Вътре. В самолета е…

— Знам, че е вътре! От коя страна? Как се казва?

Докато се приближаваше към падналия самолет, той чу момчето да вика зад него:

— Флетчър! Името на баща ми е Флетчър!

Джералд Уайт Джонсън някога писа: „Героите се създават от общественото търсене, понякога и от най-окаяния материал.“ Е, ще ви трябва доста време, за да намерите по-окаян материал от онзи, който е отишъл за създаването на Бърни ЛаПланте.

Лесли Шугър все още стоеше на поста си при изхода и продължаваше да помага на пътниците да излязат, когато изведнъж изходът бе заприщен от нисък мъж, толкова покрит с кал, че не би могла да го познае дори майка му. Той избута настрани пътниците, промъквайки се в кабината.

— Сър, не може да влизате вътре! — възпротиви се Лесли. — Сър, блокирате изхода! Сър, почакайте!

Но дребната фигура се шмугна покрай нея в горящия самолет, препречвайки пътя на всички, които се опитваха да излязат.

Разбитият самолет се пълнеше с тежък остър дим. За броени секунди Бърни започна да кашля и да се дави. Освен това беше тъмно. Не можеше да си види проклетата ръка пред проклетото лице. Къде, по дяволите, беше господин Флетчър? Дяволски голямо чудо беше този Боинг 727. Трябваше му фенерче.

Ето! На пода лежеше едно фенерче сякаш оставено там от някоя божествена ръка. Бърни се пресегна и го хвана.

— Боже господи! — извика той и пак го пусна. Фенерчето наистина се държеше от ръка, но не божествена. Ръката беше отпусната и окървавена. Бърни се наведе по-предпазливо и взе фенерчето, после освети тялото, което лежеше свито и в полунесвяст на пода до кухненския бокс. Тялото изстена. Беше живо.

Бърни се поколеба. Този носеше униформа на стюард. Явно не беше господин Флетчър. Бърни беше поел ангажимента да спаси само господин Флетчър. Такава беше уговорката. Въпреки това не можеше да остави човека да лежи тук. Той започна да влачи и да тегли кървящия Фреди Мур по пода към изхода.

— Ей, някой да го издърпа, чувате ли? Помогнете му, по дяволите! — изрева той.

Накрая някой до вратата му обърна внимание и един от пътниците, с помощта на Лесли, измъкна Фреди от самолета.

— Отнесете го далеч от самолета. Помогнете му — Лесли даде инструкции и обръщайки се, видя как кашлящият, покрит с кал дребен мъж, се затича обратно в кабината.

Кой луд би направил подобно нещо? Да напусне безопасното място, за да се върне към такава заплаха? Странно, но думата „герой“ въобще не дойде наум на Лесли Шугър тогава. Чак носле.

Следващите пътници, които напуснаха самолета, бяха майка и дете — Сюзан, прегърнала хълцащата и давеща се Кели в ръцете си. При вратата майката се поколеба, после се обърна и каза на Лесли:

— Там отзад има една жена… — тя се спря да се изкашля, защото тежък дим пълнеше дробовете й. — Заклещила се е.

— Идете възможно най-далеч от самолета — даде й указания Лесли. Нямаше време да мисли за други освен за пътниците, които можеха сами да излязат. Що се отнася до останалите… Господ да им е на помощ. Той единствен можеше да го стори.

Изкачването към задната част на самолета беше трудно. Беше така стръмно — все едно се катериш по скала, без да се хващаш никъде. Димът беше много по-плътен в тази част на кабината, защото бе по-близо до горящата опашка. Майната му! Нямаше представа какво, по дяволите, търси тук, псувайки и кашляйки като някакъв тъп задник, освен че беше обещал на малкото момче да спаси баща му. И като че ли не беше способен да наруши обещанието си, същият Бърни ЛаПланте, който никога не беше казвал истината и никога през всичките си жалки четиридесет години не бе спазил дадената дума. Иди че го разбери.

— Господин Флетчър! Ей, господин Флетчър! — провикна се той. — Флетчър, къде си, по дяволите, бе? Ей, човече, къде си, да го вземат мътните!

Бърни насочи фенерчето пред себе си, като обхождаше седалките с лъча. Но димът беше толкова плътен тук отзад, че светлината почти не го пробиваше и ужасно трудно се виждаше. Въпреки това Бърни видя, че седалките са празни. Нямаше никого. Искаше да хвърли фенерчето и да избяга, да се махне от тая бъркотия, но упорита решителност и обещанието към момче на същата възраст като сина му го накара да продължи.

— Флетчър! Ей, Флетчър, обади се! — димът изпълни устата, гърлото и дробовете му и той се преви надве от кашлица. — Ей, Флетчър, не бъди задник!

Отговор нямаше. Бърни завъртя наоколо фенерчето и изведнъж дочу стенание. Внимателно пристъпи напред и се препъна. Беше стъпил върху някого! Флетчър, слава Богу! Сега двамата можеха да се измъкнат бързо оттук и Бърни щеше да продължи живота си.

Но не беше Флетчър. Бърни беше стъпил върху жена. Беше Гейл Гейли.

— Майната му! — избухна Бърни, разбираема реакция предвид обстоятелствата. Не беше се разбрал за това да има други за спасяване. Беше тук само за да намери господин Флетчър и детето му да спре да плаче.

А сега, по дяволите, се бе натъкнал на някой друг! Не беше честно. Лицето на жената беше изкривено от болка и тя стенеше, почти в безсъзнание.

Когато чу гласа на Бърни, Гейл отвори очи. Клепачите й затрепкаха и тя се помъчи да ги задържи отворени. Защото при нея имаше някого. Видя тънък лъч светлина от фенерче и лице. Гейл премига. Лицето. То беше почти невидимо. Нямаше черти, защо? В мъглата от болка и димната завеса Гейл не можа да съобрази, че чертите на мъжа бяха скрити от слой речна тиня. Лицето му беше загадка, появила се сякаш във видение. Но нямаше значение как изглежда мъжът. Важното беше, че друго човешко създание й се беше притекло на помощ.

— Кракът ми се е заклещил — каза тя тихо.

Бърни насочи фенерчето към крака на Гейл и в лъча му видя и чантата й, която лежеше зад главата извън полезрението й. Беше скъпа кожена чанта, безпризорна и много изкушаваща, великолепна възможност за дребен кокошкар като Бърни ЛаПланте. С огромно умствено усилие той успя да се откъсне от чантата и да насочи фенерчето отново към крака на Гейл.

Жената имаше право. Кракът й се беше заклещил доста здраво между двете седалки. Щеше да й е трудно да го измъкне, дори с помощта на двете си ръце, а по неестественото положение, в което тя държеше дясната си ръка, Бърни забеляза, че беше счупена.

— Можете ли… можете ли да ме измъкнете оттук? — попита боязливо Гейл.

— Да, разбира се, сигурно — отговори Бърни разсеяно, защото мислите му се въртяха около портмонето.

Не бъдете твърде строги към Бърни ЛаПланте и не очаквайте твърде много отведнъж. Не е ли достатъчно, че спасява хора? Това значи ли, че не може — както правеше в момента — да излезе от полезрението на Гейл сякаш оглежда крака й от друг ъгъл, да издърпа тайничко чантата към себе си и да я мушне под якето си, пъхвайки я в колана на панталоните си? Хайде, не очаквайте твърде много от човека. По едно добро дело на ден, моля.

След като прибра чантата на сигурно място, Бърни обърна внимание на крака. Той остави фенерчето на пода и се залови за работа с две ръце, кашляйки от усилието да диша в дима. Тъй като кракът се беше заклещил между две седалки, трябваше да употреби доста сила, за да го освободи.

Гейл изстена и затвори очи. Когато ги отвори, видя мъжа надвесен над нея, лицето му близо до нейното, тайнствено осветено от лъч светлина. Лицето беше като маска без черти — тъмна и неразгадаема. Дали беше лице или видение? Халюцинация? Дали от болката не й се привиждаха разни неща? Тя изстена отново, прехапа устни и като тигър се вкопчи да не изгуби пак съзнание.

— Добре, мадам, ще трябва да се понапънете — оплака се Бърни. — За нещастие не съм проклет атлет.

Пъшкайки, той издърпа крака на Гейл и започна да я измъква от седалката.

Гейл Гейли издаде още един приглушен вик и отново потъна в несвяст.