Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Accidental hero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Лионор Флайшър. Герой по неволя

Английска. Първо издание

Превод от английски: Кристин Балчева, 1993

Редактор: Галина Томова-Станкева

Коректор: Анета Колева

Технически редактор: Михаил Чанков

ISBN: 954-8029-11-1

ИК ЕКВУС АРТ, София, 1993

 

Роман от Лионор Флайшър, по сценария на едноименния филм от Дейвид Уеб Пипълс и по разказа на Лаура Зискин, Алвин Сарджънт и Дейвид Уеб Пипълс

 

Accidental hero by Leonor Fleischer

Penguin Film and TV tie-in Edition first published 1993

© Columbia Pictures, inc., 1992 © Еквус Арт, София, 1993

Всички права са запазени

История

  1. — Добавяне

Глава трета

След като остави Джон при Евелин, Бърни насочи цялото си внимание към една много по-неотложна работа. В портфейла, който момчето бе намерило в тоалетната на ресторанта, имаше доста кредитни карти, включително една златна с висок лимит за кредит, а такива вървяха добре на свободния пазар. Трябваше обаче да се действа бързо, преди човекът, загубил портфейла, да позвъни на банките, издали кредитните карти, да съобщи за липсата им и да ги анулира. Крадените карти можеха страшно бързо да се превърнат от златна мина в тесте ненужни картончета.

Първата му работа бе да спре Тойотата до една улична телефонна будка и да се обади на Бъни, дребен шмекер и хитрец, чиито връзки с уличната престъпност бяха неизменно на добро ниво. За петдесет долара Бъни бе готов да съобщи кой каква стока търси в момента, а за още няколко банкноти можеше да уреди дори среща. Бъни често изпълняваше ролята на секретар на Бърни при важни делови въпроси от този род.

Той изслуша Бъни, докато му изброяваше имената на потенциални купувачи на кредитни карти. Две от имената, на които Бъни особено наблегна, му бяха непознати.

— Еспиноза и Варгас? Порядъчни ли са? — попита Бърни предпазливо.

— Разбира се, че не — кресна Бъни. — Ако бяха, щяха ли да изкупуват крадени карти? — той се изкикоти на шегичката си.

— Да, добре — измърмори Бърни. — Определи им среща за довечера в „Шадоу Лаундж“. Някъде около осем, осем и половина. Кажи им да носят пари в брой.

— А моите шейсет?

— Ще си ги получиш. Щом приключа сделката.

— Гледай този път да си удържиш на думата, Бърни. Така не се прави бизнес, ясно ли е?

— Ясно. Довечера в „Шадоу Лаундж“. И да не ми извъртиш някой номер, Бъни.

Бърни се качи обратно в Тойотата с напрегнато лице. Беше притеснен. Нещо отвътре го предупреждаваше, дълбоко в себе си усещаше, че поема глупав риск да продава крадени кредитни карти, когато е пуснат под гаранция и само дни го делят от произнасянето на присъдата.

— Не са крадени, намерих ги — промърмори Бърни на себе си, но добре знаеше, че след като не са предадени в полицията, все едно са откраднати. Освен това продаването дори на „намерени“ карти беше криминално деяние.

Бърни знаеше, че сега би трябвало да се занимава с онова, което го посъветва адвокатката му Дона О’Дей — да подрежда разпилените парчета на живота си във възможно по-представителен вид, но въпреки това не можеше да устои на изкушението да спечели бързи и лесни пари. Тези кредитни карти му паднаха от небето като дар Божи. Щеше да е неблагодарност, дори грях да подмине подобен дар. Кой знае? Ако успееше да се спазари, можеше да получи две стотачки за картите — златната сигурно струваше най-малко сто, а му трябваше всеки цент, който можеше да събере.

Бърни ЛаПланте често правеше лъжливи изказвания за своята „кантора“, но ако наистина имаше кантора или място, където си сключваше сделките, това беше „Шадоу Лаундж“. Работнически грил-бар на една задна уличка в бедняшките покрайнини на града, „Шадоу Лаундж“ беше място по вкуса на Бърни — мъжки бар с ниски цени, леко долнопробен, със стени, облепени с фотоси на спортисти, и достатъчно тих, за да може на спокойствие да си върти финансовите работи, без разни любопитни да си пъхат носа наоколо. Собственик и барман беше един веселяк с бебешко лице па име Чик, за чиято фамилия Бърни така и никога не бе полюбопитствал. Чик беше дружелюбен и вежлив, обичаше да разговаря за маловажни неща, но се открояваше със способността да си гледа работата, когато ставаше въпрос за сериозни неща. Не една от съмнителните сделки на Бърни бяха сключени в този бар. Чик винаги си затваряше очите, стига Бърни да не предизвикваше скандали и да не водеше ченгетата.

Познатият мирис на застояла бира успокои обонянието на Бърни, когато влезе в „Шадоу Лаундж“ същата вечер около осем и петнадесет. Навън валеше като из ведро силен ноемврийски порой, затова заведението бе почти пусто. Чик заемаше обичайното си място зад бара и с парцал в ръка бършеше плота, докато следеше един футболен мач по телевизора, който се намираше над рафтовете с напитки.

— Бърни! Къде се губиш, бе, човек? — лицето на Чик грейна.

Очите на Бърни ЛаПланте бързо обходиха помещението и провериха масите и сепаретата, като търсеха неговите клиенти.

— Да са идвали да ме търсят, Чик? Едни испанци?

— Едни испанци? — повтори Чик, клатейки глава.

— По работа е. Я дай „Севън“ и „Севън“, моля те. — Бърни седна на бара и погледна часовника си с безпокойство. Тези кредитни карти се обезценяваха с всяка изминала минута. Ако двамата потенциални купувачи не се появят тази вечер, по-добре да изхвърли проклетите картончета. Той бръкна в джоба си и извади една двадесетачка, която постави на бара.

Чик погледна банкнотата с лека изненада, докато поставяше високата заледена чаша с уиски „Сийгръм Севън Краун“ и „Севън Ъп“ пред Бърни. Обичайното платежно средство на Бърни бяха пет долара, двадесетачки се смятаха за доста пари по тия места.

— Какво има, не съм те виждал насам от близо пет дни?

Бърни се навъси — това беше деликатна тема и дори обсъждането й го влудяваше.

— Щото съм затънал до гуша в лайна, затова! Първо, съм разорен и второ, имам проблеми със закона… Значи никой не ме е търсил, а? — той се огледа нервно, взирайки се още веднъж в слабо осветените сепарета.

— Не — отговори Чик. — Щом имаш проблеми със закона, трябва ти добър адвокат — отбеляза той, винаги готов да подхване продължителен разговор.

Бърни горчиво се усмихна.

— Адвокатката ми току-що е завършила право и е само с няколко години по-голяма от сина ми, за бога!

Веждите на Чик се извиха нагоре, а на кръглото му лице се изписа почуда.

— Имаш дете? Ти? На колко е години?

Мисълта, че Бърни ЛаПланте е баща на дете, изглеждаше наистина невероятна.

— Май на девет — отвърна Бърни кисело, пресмятайки наум. — Или десет. Да, десет. Добро дете е.

Бърни ЛаПланте — баща. Чудесата явно нямаха край! Чик остави парцала и погледна приятеля си.

— Значи имаш десетгодишна адвокатка, а, Бърни? — ухили се той.

Бърни се заоплаква:

— Нямам пари за нещо по-добро. Бившата ми жена наложи запор върху заплатата ми за плащане на детската издръжка. — В този момент вратата се отвори и в бара влезе облечен в шлифер мъж, който се насочи към едно сепаре. — Случайно да търсите Бърни ЛаПланте? — провикна се той.

Мъжът поклати отрицателно глава и си поръча пиене от единствената сервитьорка, която „Шадоу Лаундж“ можеше да си позволи.

Дете. Бърни ЛаПланте имаше дете. Чик все още се чудеше на тази нова информация, опитвайки се да я вмести в своята база данни, но тя никак не се връзваше.

— Дори не знаех, че имаш дете.

Бърни откъсна за малко вниманието си от деловите въпроси и се замисли за Джон, за часовете, които двамата прекараха заедно този следобед и за явното благоговение на момчето към баща си. Бърни си даваше сметка, че това обожание се гради единствено върху крехка плетеница от лъжи, полуистини и евтини измами. Той наистина беше добро момче, свястно дете и щеше да е много жалко, ако откриеше що за неудачник е неговият старец. Не „ако“ разбере, добави мислено Бърни, а по-скоро „когато“ разбере. Тази мисъл го потисна още повече.

— Работата е там, че всички деца са… толкова млади! — каза Бърни умислено. — Нищичко още не знаят. Когато си дете, мислиш, че като пораснеш, ще станеш „прекрасен човек“, а не някой задник, каквито са всички останали. — И в този миг той реши в четвъртък вечер да заведе Джон на филма, който момчето искаше да гледа. Разбира се, защо не? Беше баща, нали така?

Чик се усмихна разчувстван. Откриваше нови черти в стария си приятел. Това философстване не беше в стила на Бърни ЛаПланте. Чик не беше чувал Бърни да говори за нищо друго, освен за правене на пари или за сделката, която върти в момента.

— Значи всички сме задници, а, Бърни?

Но Бърни беше потънал дълбоко в горчивите си размишления.

— Когато бях дете, мислех, че ще стана невероятна, прекрасна, героична личност…

— Ти ли си Бърни Плант? — един груб глас прекъсна унеса му и Бърни се обърна. Двама латиноамериканци се бяха приближили зад него. Единият беше висок и с мустаци, а другият нисък и гладко избръснат, но и двамата изглеждаха измачкани и злонамерени.

— ЛаПланте — поправи ги Бърни. — Бърни ЛаПланте.

Той беше може би единственият дребен престъпник в света, способен да съобщи истинското си име на двама непознати.

— Бъни ли ви изпраща, а? — като слезе от столчето на бара, той поведе двамата към едно сепаре отзад. Варгас и Еспиноза се огледаха подозрително, проверявайки бара, но накрая неохотно се пъхнаха в сепарето. Когато тримата седнаха, Бърни извади от джоба си кредитните карти и ги постави на масата.

Без да отронят дума, латиноамериканците ги разгледаха внимателно; взряха се отблизо в тях, за да проверят автентичността на холографския знак, прокараха пръсти по вдълбания код и няколко пъти си ги размениха. Накрая Еспиноза ги хвърли обратно на масата към Бърни и заговори с рязък, загрубял глас на уличен престъпник.

— Три часа е много, човече, твърде много.

Бърни се напъна и придаде откровен и възмутен израз на лицето си.

— Ей, той може изобщо да не е усетил, че липсват. Възможно е да не разбере още няколко часа.

— От джоба му ли ги сви? — попита Варгас подозрително.

Бърни сви рамене притеснено.

— Да, кажи-речи. Повярвайте ми, съвсем пресни са.

Латиноамериканците се спогледаха колебливо, после тримата скупчиха глави и почнаха да се пазарят.

 

 

Следващия следобед, в другия край на града и на хиляда светлинни години разстояние от „Шадоу Лаундж“, в сърцето на гъсто застроения с небостъргачи търговски център, Гейл Гейли — водеща репортерка в Новините за Канал 4 — беше в разгара на едно изключително важно интервю с Джефри Бродман, мултимилионер, филантроп и спортист, около петдесетгодишен усмихнат мъж с безупречни обноски. Намираха се на терасата в сградата, където се помещаваха брокерските кантори на Бродман. Острият ноемврийски вятър разрошваше кестенявата коса на Гейл и галеше нежно реверите на шития по поръчка от най-реномираната фирма и струващ четири хиляди долара костюм на Бродман.

Зад Гейл, с работеща камера на рамо, снимаше Чъки — младият напорист оператор от Новините на Канал 4. Само двадесет и пет годишен, Чъки беше проницателен, умен и истински гений зад обектива. След като веднъж бе работила с него, Гейл отказваше да снима с друг оператор.

— Но в това няма никакъв смисъл, господин Бродман — каза Гейл, като протегна микрофона за отговора на бизнесмена.

Бродман се усмихна с рядко срещана миловидност. Когато говореше, гласът му извикваше във въображението мисли за Гротън и Йейл, за бели платна, носещи се по неспокойни сиви солени води, за мириса на фина кожа, от каквато са изработени английските седла, за много стари и много високи рододендронови храсти, сплетени в сводест проход над криволичещ чакълест път, който води до величествено имение в късен готически стил. Плътният му школуван глас говореше за живот на удобство, безгрижие и лукс.

— Да ви кажа право, аз също не виждам смисъла, госпожице Гейли — отговори откровено Бродман, сякаш нямаше какво да крие, и погледна право в обектива на Чъки. — Нещата, изглежда, вървят към оправяне, а различията ни с Комисията по борсови въпроси и ценни книжа се разрешиха благоприятно. Вярвам, че сме направили завой, в деловия смисъл на израза.

Красивото лице на Гейл беше вторачено с интерес в Бродман. Тя беше висока, дългокрака, изключително стройна млада жена на около тридесет години, облечена в тъмночервен велурен шлифер, чийто пристегнат в кръста колан открояваше тънката й талия. Червеникавокестенявата й коса бе подстригана късо и падаше на вълни около необичайно високото й чело. Гейл беше красавица.

Фактът, че е толкова фотогенична на екрана, бе важен за поста, който заемаше в Новините на Канал 4, но в никакъв случай не беше единственото или дори основното преимущество в работата й. Гейл Гейли беше интелигентна, амбициозна, трудолюбива, страхотно добра коментаторка и ненадмината репортерка в разследвания, притежаваща здрав разум. Освен това притежаваше пословичен нюх към новините, онова особено чувство, което подсказва на репортера кога и къде ще се случи нещо важно.

Но преди всичко Гейл притежаваше един рядък и необикновен талант — да представи новината така, че да извади на преден план човешките стойности и да направи своите зрители съпричастни с тях. В репортажите на Гейл Гейли всеки разбираше скрития смисъл на всяка новина, която тя отразяваше, а това умение струваше милион долара в мисловно ограничения свят на шестдесетсекундните телевизионни внушения.

Сега някъде в далечината тя чуваше настойчивия писък на виещи сирени, които се приближаваха. Долавяше се и стържещият звук от радиотелефони и повелителното грачене на радиостанции. Този репортаж се превръщаше във все по-голям хит с всяка изминала секунда. Като журналистка тя усещаше много отчетливо напрежението в създалото се положение.

— Господин Бродман, жена ви и децата са на път за насам, докато ние говорим. Не мислите ли…

Но Бродман я прекъсна с жест и се усмихна още по-широко. Гласът му оставаше спокоен, дори блажен.

— Смятам, че съм преуспял в живота си. Радвам се на добро здраве, прекрасно семейство, голямо богатство. Но сега, струва ми се, ме е обзело някакво отчаяние. Имам чувството, че всичко оттук нататък ще върви… по нанадолнище. В момент като настоящия мисля, че имам правото „да избера печелившата карта“, както гласи поговорката, и да поставя на преден план собствените си нужди. Това, в общи линии, изчерпва всичко, което имам да кажа. Благодаря, че дойдохте тук и ми позволихте да поговоря с вас и вашите зрители.

Казал всичко, което си беше наумил, Бродман пристъпи спокойно напред. После, без да се обръща назад, той се хвърли от широкия перваз пред прозореца му, шейсет етажа надолу към улицата и сигурната смърт.

Ужасена, Гейл ахна и инстинктивно направи крачка назад по терасата, където тя и Чъки бяха стояли заедно с Бродман и бяха говорили с него през последните десет минути от охолния му живот.

— О, Боже! — възкликна тя. — Чъки, наведи камерата надолу!

Сетне сложи ръка на устата си, отвратена от автоматичната си журналистическа реакция към самоубийството на един човек — нареждане камерата да продължи да снима.

— Господи, аз ли го казах?

Младият оператор вече я беше изпреварил. Той бе запечатал на видеолента цялото падане на Джефри Бродман, от първата му крачка във въздуха до потресаващия удар в земята, и продължаваше да снима, докато полицаи и лекари се трупаха около тялото долу. Те прибраха остатъците от самоубиеца в черен гумен чувал, докато наблизо чакаше линейката, за да го прекара, подобно на Харон през реката Стикс, до моргата.

— Да, заснех го. Тренинг от спорта. Научаваш се да следиш топката. Ей, Гейл, какво ще кажеш за един финал тук горе? Ще снимам в панорама ей онзи небостъргач, ще фокусирам върху теб, а после ще покажем падането.

Все още разстроена, но както винаги професионалистка, Гейл кимна утвърдително. Тя вдигна микрофона към устните си и даде знак с глава на Чъки да започне да снима.