Лионор Флайшър
Герой по неволя (12)

Глава дванадесета

Болничната стая на Гейл Гейли можеше да се сбърка с интериора на цветарски магазин. Всяка плоска повърхност бе покрита със скъпи и сложно аранжирани букети, придружени с поздравителни картички от нейни приятели, семейството й, колегите й от Новините на Канал 4 и журналисти от конкурентни телевизионни станции. Стаята бе единична, приятна и слънчева, с яркожълти тапети, широкоекранен телевизор, щампи с птици по стените и няколко фотьойла за посетители.

Но Гейл не даваше пет пари за цветята, щампите с птици, тапетите или фотьойлите. Интересуваше я единствено голямата новина. Искаше да научи всичко възможно за човека, който спаси живота й. Счупената й ръка беше наместена и гипсирана, нараненият й крак беше омотан в превръзки, раните по лицето й също бяха превързани и беше на система с интравенозен физиологичен разтвор, но това въобще не я занимаваше. Умът й беше в сюжета.

Сюжетът, който се струваше на Гейл все по-интересен и предизвикателен, особено на сутринта след самолетната катастрофа, когато тримата й посетители Дийкинс, Чъки и Конклин й разказаха всичко, което бяха научили. Беше вбесяващо малко.

— Не разбирам — възкликна Гейл, без да може да повярва. — Не можете да го намерите?

Дийкинс изглеждаше наистина притеснен, отчасти защото болниците го потискаха, отчасти защото никога не се чувстваше добре далеч от любимото си новинарско студио, отчасти защото не знаеше как да напъха тъпия букет, който носеше, във вазата, но най-вече, защото предварително знаеше, че Гейл ще му зададе точно този въпрос по точно този начин, а му беше неудобно да признае, че не знае отговора.

— Около случилото се снощи има много неясноти. Не се знае…

— Каза, че всички пътници са оцелели — обвини го Гейл. Поне един от тях трябваше да се е представил и да си е признал героичната постъпка. Все пак нямаше нищо срамно в това.

— Очевидно човекът, който те е измъкнал, не е бил от пътниците — каза й Конклин.

— Санитар? Пожарникар? Не носеше униформа… — Вълнението все повече обхващаше Гейл.

Конклин вдигна притеснено рамене.

— От онова, което разбрахме, някакъв… така да се каже… „тайнствен човек“ е замесен — призна той.

— Сглобявахме различни версии за случая — вмъкна Дийкинс — и…

Гейл вече седеше права като струна в леглото, забравила за венозната система и нараняванията си.

— „Тайнствен човек“! Не е пътник — повтори тя озадачено. — Кой е тогава? — искаше да знае.

Конклин се затърчи като буболечка на карфицата:

— Не знаем кой е, той… ъ-ъ… той…

— Той изчезна — вмъкна Дийкинс с равен глас.

Големите тъмни очи на Гейл се разшириха и станаха още по-тъмни от вълнение.

— Един човек, който не е пътник и не е от спасителните служби, е влязъл в горящ самолет и ме е измъкнал, а после е изчезнал?

Ето какво става, когато разрешиш на аматьори като Ед Конклин да се набъркат в страхотния ти материал. Тя започна да се измъква от леглото, като се бореше с неблагоприятните условия, който я задържаха — чаршафите, одеялата, системата, превързания крак.

— Не само теб — каза Конклин. — Стана ясно, че именно той е отворил отвън аварийния изход.

— Всички! — присъедини се Дийкинс, като загуби прехвалената си въздържаност. — Спасил е всички в самолета! Заради него няма жертви! Не мисля, че трябва да се разхождаш така, Гейл. Свързана си с леглото.

Но никакви интравенозни системи не можеха да спрат Гейл Гейли да се захване с историята, която започваше да се оформя като страхотна сензация! Тайнствен мъж, герой, който се отдалечава в залеза точно както Самотния рейнджър. „Кой беше онзи маскиран мъж?“ Исках да му благодаря. Всъщност тя разполагаше с почти всичко необходимо, за да започне разследването още тук в болницата „Сейнт Дивайн“. Тук имаше няколко оцелели от полет 104, тук беше и Чъки с неговата видеокамера. Тогава какво още чакаше? Гейл издърпа иглата на системата от ръката си, наметна френския си копринен халат, изкомандва Чъки да я следва с камерата и двамата излязоха.

Първото интервю беше с Лесли Шугър, храбрата млада стюардеса, която не напусна поста си, докато всички не се измъкнаха. Тя не беше пострадала сериозно, но я лекуваха за натравяне с дим, многобройни натъртвания и ожулвания. Лесли бе човекът, влизал най-често в контакт с тайнствения спасител. Беше разговаряла с него, когато влетя в самолета и после когато измъкваше навън двама пътници.

— И изведнъж — каза тя пред обектива на Чъки в отговор на въпросите на Гейл — този цивилен се втурна в самолета. Докато се усетя, той вече извличаше Фреди навън — това е стюардът, — а после… после отново се върна вътре! — Тя поклати глава в почуда и една сълза на вълнение проблесна в окото й. Чъки бързо мина в близък план и хвана в кадър сълзата. — Точно това ми даде сили да остана там, макар и да знаех, че самолетът може всеки миг да избухне.

— Как изглеждаше? — попита Гейл с притаен дъх. Въпрос за шестдесет и четири хиляди долара.

Лесли се поколеба, припомняйки си. Пред очите й ясно изплува картината на героя, който се появи от задната част на кабината, първо със Смит, а после с Гейл, която висеше през раменете му. Въпреки че не беше едър или мускулест мъж, на нея й се видя като олицетворение на сила. Но лицето му… лицето му оставаше в пълен мрак, забулено от кал и сажди. Лесли не можа да опише нищо от него. Въздъхна и разочаровано поклати глава. Всъщност въобще не бе видяла лицето му.

Спомените на господин Смит не бяха по-изчерпателни от тези на Лесли.

— Видях само едно лице, цялото в мръсотия. Просто се появи и тръгна към мен през дима. Наистина мислех, че ще умра.

— Каза ли ви нещо?

Смит се замисли.

— Попита ме… дали аз съм Флетчър.

Флетчър? Не беше голяма нишка, но единствената, за която можеха да се хванат.

 

 

Джон Бъбър остави Бърни ЛаПланте пред магазина на „Гъмли“ и затрополи с комбито по пътя си. Въпреки че бяха пътували заедно и бяха разговаряли надълго и нашироко, двамата мъже не се бяха представили един на друг и се разделиха като непознати. Бърни беше нервен, когато влезе в службата за почистване на килими. Знаеше, че е закъснял. Знаеше, че шефът му — лигав и дебел мъж на име Бил Робинсън — няма да повярва на нито една дума от разказа му. Но помислете в какво трудно положение се намираше Бърни — беше преживял какви ли не изпитания, като се почне от героизма му при разбития самолет и се стигне до счупването на колата. Не беше спал цяла нощ. Беше смазан. Беше разорен. Имаше неприятности със закона. Нямаше обувки. Отгоре на всичко пак беше закъснял за работа.

Но също така отделете малко внимание и на положението на Робинсън — пред него се е свила най-мързеливата, най-лъжливата, най-окаяната човешка отрепка, с която някога си бе имал работа. А това беше само за начало. Още по-лошото бе, че докато предишният Бърни ЛаПланте имаше поне прилично чиста и относително представителна външност, новият Бърни ЛаПланте изглеждаше, сякаш бе изстърган от дъното на кофа за боклук. А имаше и наглостта да му обяснява защо е закъснял. Освен че нанасяше щети на фирмата, го и обиждаше.

— Една дума! — изрева Робинсън с все сили. — Една дума, ЛаПланте, и си уволнен! Разбра ли? Една дума!

Бърни повлече изтощения си труп към канцеларията след Робинсън.

— Бил, аз…

— Не казвай „Бил“, Бърни! Не казвай нито дума! Не ти ли казах „Само една дума и си уволнен“?

— Аз…

— Знаеш ли защо? — попита риторично многострадалният Робинсън и продължи, без да изчака отговор. — Защото ще бъде извинение! Ще бъде извинение номер четири хиляди сто и шест! Не, по-скоро четири хиляди сто и дванадесет. Толкова извинения си ми пробутвал, Бърни. Броя ги с компютъра. Всичките ги знам наизуст, Бърни.

Но Бърни не успя да се въздържи. Беше невъзможно. Оставаше без всякаква надежда. Отвори уста и издаде слаб хленч, през който каза:

— Бил, имам някои затруднения със закона и…

Робинсън изду силно бузи, а лицето му придоби неприятно морав цвят.

— Край! Ти проговори! Уволнен си! Изчезвай оттук! Вън! — косматият му пръст, треперещ от гняв, сочеше вратата.

— Бил, послушай… — замоли се Бърни. Беше отчаян, не трябваше да губи работата си. Гласът му се задави и секна.

Робинсън не можеше да бъде убеден.

— Вън! — изрева той, все още сочейки вратата. — Предупредих те! Боже господи, чакат ме клиенти! А ти щеше да се появиш в тоя вид, нали? Да се покажеш пред хората по шибани чорапи!

— Бил, имам финансови проблеми — умоляваше Бърни, но Робинсън не беше в състояние да прояви съчувствие, беше стигнал почти до апоплектичен удар.

— Не ме интересуват твоите проблеми, ще мисля за моите проблеми. Ти си един от моите проблеми! — Изглеждаше невъзможно Робинсън да изкрещи по-силно, но успя. — Вън! Вън!

Нямаше никаква надежда. С отпуснати рамене и дребно тяло, смазано от изтощение и напрежение, Бърни се затътри вън от „Суперпочистване на килими — Гъмли“. Нямаше кола, нямаше обувки, до апартамента му имаше цели пет километра. Валеше адски силно, а Бърни ЛаПланте беше единственият човек без чадър. Какво повече можеше да му се случи? По пътя към дома можеше да го блъсне автобус, друго не оставаше.

Смешното бе, че нито едно от тези неща не беше лъжа. Той наистина имаше финансови проблеми, наистина имаше неприятности със съдебните власти, а към това можеха да се прибавят семейните проблеми, проблеми с характера и доверието към него, а сега — и проблемът с дрехите и придвижването му. Но никой не се интересуваше, никой не желаеше да слуша.

И така, Бърни ЛаПланте се завлачи уморено по посока на дома си. На няколко пресечки от „Суперпочистване на килими — Гъмли“ се намираше магазин за електроуреди, чиято витрина бе отрупана с телевизори. Бърни мина покрай нея, без да забележи, че всички телевизори бяха включени на Канал 4, където показваха страхотните кадри на Чъки от катастрофата на полет 104. Нито пък видя човека, който го беше докарал — Джон Бъбър. Той стоеше на тротоара, втренчен в телевизорите, а очите му бяха станали квадратни от интерес.

Освен това Бърни ЛаПланте нямаше как да знае, че в същия този момент Гейл Гейли интервюира семейство Флетчър, по дирите на тази забележителна история. Тя ги бе открила по списъка с пътниците и сега се намираше в техния дом, а Чъки снимаше зад рамото й.

— Той е питал за господин Флетчър — напомни тя.

— Синът ми и аз се загубихме в пушека и бъркотията — каза бавно Флетчър. — Онази невероятно храбра стюардеса на изхода ми каза, че синът ми се е измъкнал, затова и аз излязох. Но синът ми вече беше казал на този човек, че съм все още вътре.

Чъки фокусира камерата върху Ричи Флетчър, русоляво хлапе с големи сини очи.

— Мислех, че баща ми е все още… все още вътре. Затова помолих онзи човек да спаси баща ми.

— Какво каза човекът, Ричи? — попита меко Гейл.

Момчето се опита да си припомни.

— Той каза… ъ-ъ… той каза… „Ще го спася.“

Да, тези думи звучаха добре, според Ричи. Това би трябвало да каже непознатият, значи го е казал.

— „Ще спася баща ти.“

Гейл притвори очи. Благодаря ти, Господи, прошепна тя наум. Намери го, най-сетне бе намерила истинския, мечтания от нея материал. Историята, която винаги бе искала да отрази, за която бе чакала години и за която се бе страхувала, че никога няма да намери. Това бе сюжетът, който щеше да покаже по-благородните страни на човешкия род, както и себеотрицанието му пред лицето на смъртната опасност. Историята за героя.

 

 

В пълно неведение за цялото това вълнение героят стигна до апартамента си, но пряко сили. Е, поне беше у дома и споходилият го лош късмет беше свършил, мислеше си той. В края на краищата какво още би могло да му се случи? Нищо повече. Вече не можеше да го сполети нищо по-лошо.

Като заключи вратата след себе си, той извади от джобовете си съдържанието на чантата на Гейл — парите и кредитните й карти — и ги хвърли на масата. После смъкна окаляното си яке и го огледа. Ръкавът беше раздран и Бърни го погледна отчаяно. Още лош късмет. Това беше най-хубавото му яке, по дяволите! Тъкмо щеше да го хвърли на канапето, когато усети някаква тежест в джоба. Бръкна и извади Сребърния микрофон, журналистическата награда на Гейл Гейли.

Бърни го претегли на ръка, опитвайки се да прецени стойността му. Дали беше истинско сребро? Твърде уморен да мисли за това сега, той се отпусна в хлътналия диван и за известно време просто седя, съжалявайки, че вече няма телевизор. Може би трябваше да включи радиото и да чуе някои новини. Може да кажат нещо за самолетната катастрофа. Но още докато мислеше за това, главата му клюмна на дивана. Напълно омаломощен от нощното си приключение, героят потъна бързо в сън.

 

 

Всички разкази на пътниците съвпадаха и всички бяха влудяващи поради липсата на полезна информация за героя. Онези, които го бяха видели, не бяха видели лицето му. Гейл също бе преровила паметта си до дъно, опитвайки се да си припомни някакви подробности за чертите му. Все пак той я бе спасил, а лицето му бе само на сантиметри от нейното.

Но единственото, което си спомняше, беше, че лицето му е много тъмно, толкова тъмно, че нищо не се забелязва. Лесли Шугър беше казала, че димът и калта са закрили чертите му, но Гейл си спомняше само, че беше тъмно… тъмно. И още една малка подробност, но толкова странна, че навярно си е внушила, че е чула думите в замъгленото си съзнание. Тайнственият мъж бе казал нещо за бодибилдинг. Но какво точно и по какъв повод, беше напълно изтрито от паметта на Гейл.

Но ако човешката памет е несигурна, а човешкият ум, изправен пред заплашваща живота опасност, не успява да забележи подробностите, то камерата е непогрешима и не лъже. Чъки беше филмирал голяма част от спасителните операции и може би неговият обектив бе запечатал героя на лента.

Екипът от Новините на Канал 4 — Гейл, Конклин, Дийкинс, Чъки и Паркър, разсилният на Дийкинс — се събраха пред монитора в малката апаратна около младата монтажистка Джоан Айзакс и изгледаха отново и отново записа на Чъки в търсене на скъпоценната следа, която навярно им е убягнала преди.

— Пусни я пак — нареди Гейл. — От началото. Много бавно.

Пръстите на Джоан се задвижиха по големия контролен пулт пред нея и драматичните кадри на Чъки от полет 104 се явиха на монитора, кадър по кадър. Пожарът — ужасяващ и застрашителен при целия свой блясък, изпълни екрана. После камерата се изтегли назад и зрителят видя младия пожарникар Дентън, странно футуристичен в огнеупорния си костюм и каска, с мъка да се изкачва по брега с един оцелял на гръб. От едната му страна вървеше храбрата млада стюардеса Лесли Шугър, окървавена, с окъсана униформа. Беше чудесен репортаж, великолепен репортаж, който щеше да спечели награда. Колко жалко, че Дентън не беше героят.

— Върни! — извика внезапно Гейл. — Върни! Мина го.

Джоан превъртя лентата на висока скорост. Екранът пак се изпълни с огън.

— Сега! — каза Гейл тихо, вперила очи в екрана. — Пусни го пак.

Огънят запълзя надолу към носа на самолета.

— Продължавай — прошепна Гейл.

Полазиха я тръпки, обзе я някакво интуитивно, необяснимо усещане, че ще разкрие нещо от изключително голямо значение. На екрана Боингът щеше всеки момент да избухне. Ето! До небесата! Екранът се запълни от гигантско огнено кълбо, като при атомна експлозия.

— Тук! Точно тук!

Джоан стопира кадъра и всички се наведоха напред, за да погледнат къде сочи лакираният в червено нокът на Гейл. Долу, в крайния десен ъгъл на кадъра, в задния план, имаше малък силует, не по-голям от точица.

— Увеличи го, Джоан — притаи дъх Гейл.

Младата жена кимна и пръстите й заиграха по копчетата. Малката фигура стана по-голяма, дойде в средата на кадъра, увеличи се още повече.

— Стоп! — каза Гейл, а тръпките, които лазеха по гърба й, станаха толкова силни, че тя се разтрепери.

Образът замръзна на екрана, заемайки го изцяло. Беше уникално. Нищо подобно не бе показвано преди. Притежаваше толкова вълнуваща тайнственост, че не можеше да откъснеш очи от него. Изображението показваше малка, слаба фигура, която очевидно тичаше, с вдигнати ръце, едната притисната към главата, а другата протегната към небесата. Лицето на силуета бе забулено в мрак. Открояваше се ярко на огнената стихия и контрастът беше зашеметяващ. На фона на пожара човекът изглеждаше нищожен, но въпреки това мъжът някакси омаловажаваше огъня поради простия факт, че е оцелял, че е бил по-силен от суровата му стихия.

В живота на човек има може би три или четири изображения, които не могат да бъдат забравени. Те са запечатани в паметта ви и предизвикват усещания, които не можете да потиснете. В наше време има две подобни картини: разплаканата млада жена, протегнала отчаяно ръце към невъзмутимите небеса, коленичила до тялото на заклан студент от Кент Стейт. Другата е невероятно трогателната гледка на Каролин и Джон Кенеди, докато стоят до забулената им в черен воал майка и гледат преминаването на погребалната процесия на баща им, а Джон-младши отдава чест.

Още едно такова изображение: мъж без лице, който оцелява под блясъка на зловеща експлозивна сила, сила, на която той попречва, отнемайки от зейналата й паст живота на много хора. Изображение на мълчалив героизъм. Това беше образът, който щеше да прикове въображението на цялата страна.

Всъщност картината изобразяваше Бърни ЛаПланте, вдигнал едната си обувка и уловен на лентата в мига, в който си бе изкарал ума от експлозията, но въпреки това бесен и псуващ като папагал на стар моряк. Обувката в ръката му се губеше в общата затъмненост на фигурата и не личаха никакви подробности. Само един тичащ мъж и ужасяващият взрив.

— Това той ли е? — недоверчиво попита Дийкинс, втренчен в изображението.

— Кой друг? — отвърна Гейл с въпрос. — Всички други са налице. Това е нашият герой!

— Дори не съм го забелязал — каза Чъки. — Бях фокусирал върху драматичния сюжет на преден план, един храбър пожарникар запълва кадъра.

Дийкинс размишляваше. После се обърна към монтажистката.

— Има ли възможност да направим електронно увеличение, според тебе? Да изсветлим картината и да го разпознаем?

— Никаква! — гордо каза Чъки. — Такава е камерата, има си свой собствен живот. В такива моменти, когато запечатваме исторически мигове в калейдоскоп от цветове и драматизъм, сякаш ставаме едно цяло с нея.

Трябва да простите на Чъки, много е млад и обича работата си.

Джоан се вгледа отблизо в екрана, като изучаваше изображението.

— Всъщност не се вижда лице. Няма откъде да се почне. Ще се получат само големи точки.

Гейл Гейли беше все още омагьосана от Образа.

— Погледнете този човек! Спасил е петдесет души. А сега ще изчезне. Кой ли е той?

Това беше въпросът на деня и скоро щеше да се появи в устата на милиони хора.