Лионор Флайшър
Герой по неволя (22)

Глава двадесет и втора

В дома на Евелин ЛаПланте майка и син седяха, втренчени в телевизионния екран. Джон се въртеше от вълнение, а Евелин стоеше като вкаменена, изгубила ума и дума. Ето ги двамата — Бъбър и Бърни, един до друг на перваза. Не можеха да чуят за какво си говорят, но дори под дебелия слой сажди по лицето на Бърни, Евелин разпозна бившия си съпруг.

— Господи! — пое си дъх тя. — Да… той е!

— Защо е… Защо е там горе, мамо? — Това, което баща му правеше, едва ли беше безопасно. Направо си беше рисковано.

Как можеше да отговори на момчето, когато и тя самата не знаеше? Да, можеха да направят само едно.

— Къде е палтото ти? Вземи си палтото — каза Евелин.

 

 

Междувременно репортерските екипи долу трескаво се мъчеха да сглобят историята и да задоволят глада на публиката за достоверна информация. Хората, които правеха проучвания в редакциите и телевизионните станции, непрекъснато изравяха факти и захранваха репортерите. Рано или късно някой щеше да извади наяве сензационната новина за Бърни ЛаПланте. Този тур от информационната надпревара спечели Канал 8.

Техният репортер на мястото на събитието съобщи с победоносна нотки в гласа.

— Току-що научихме, че ЛаПланте е крадец със съдебно досие, който утре очаква нова присъда за търговия с крадени вещи. Според нашите източници ЛаПланте съзнателно е купил дванадесет кашона с открадната латексова боя, която впоследствие е продал на…

— Гейл трябваше първа да съобщи това — изръмжа Дийкинс, яростно втренчен в екрана. Той следеше репортажите на всички канали по многобройните екрани, монтирани в кабинета му, и критично ги сравняваше с тези на Канал 4.

— Тя първа намери тоя шут ЛаПланте! А позволи на Канал 8 да ни изпревари.

Но Уолас се безпокоеше за по-важни неща, отколкото за един цветист коментар, който бяха пропуснали.

— Слушай, Дийк, ами ако Бъбър крие нещо? Ако не е този, за когото се представя, не е истинският герой?

Очите на Дийкинс светнаха, пресмятайки бързо наум.

— Суперсензация! — промълви той, а умът му пресмяташе какви нови възможности ще се предоставят.

— Не, Дийк, не е никаква сензация — каза Уолас с твърд глас и сериозен израз в промитите си очи. — Ние подкрепихме този тип, той е наш човек! Дадохме му доверието си. Дадохме му един милион долара.

Дийкинс помръкна. Уолас беше прав; независимо дали им харесваше, бяха вързани с Джон Бъбър. Но преди да успее да отговори, по монитора на Канал 4 се долови голямо раздвижване. Гласът на Конклин се извисяваше от вълнение. Тълпата около него се люшна напред.

— Сега пък какво има? — каза Дийкинс.

— Нещо става. Бъбър предава някакво съобщение. И двамата… — Конклин трябваше да крещи в микрофона, за да надвика тълпата зяпачи, — все още седят на перваза, но Бъбър прави знаци на някого през прозореца. Изглежда, им казва нещо, а сега… Сега вдига два пръста. Да! Той прави някакви знаци с вдигнати два пръста…

 

 

Евелин ЛаПланте не откъсваше поглед от пътя, но ушите й попиваха гласа, идващ от малкия портативен телевизор, който Джон беше взел. Репортерът коментираше пред хотел „Дрейк“. Един Господ знае защо, но Бърни се намираше на перваза на един прозорец, петнадесет етажа над земята и Джон умираше от страх. Признай си, Евелин, ти също умираш от страх.

Пътят от покрайнините до центъра на Чикаго е дълъг. Тя натисна газта и комбито бързо набра скорост, като се движеше поне с двадесет мили повече, отколкото обикновената скорост на Евелин. Тя погледна към сина си, седнал до нея с пребледняло лице и с очи по-големи, по-тъжни и по-уплашени от всякога. Чувство за вина обля Евелин, когато помисли колко много Джон обича Бърни и колко обиди бе изрекла по негов адрес след развода. Не че не ги заслужаваше, но въпреки това…

— Ако си останал с впечатлението, че го мразя, не е така. Аз… аз мразя държането му. Той е егоист, себичен и циничен…

— Какво значи циничен? — прекъсна я Джон.

— Това е, когато си казваш: „Всички други мамят, защо да не го правя и аз?“ Но аз… аз не го мразя, Джон — каза тя прочувствено. — Аз… го обичах… някога. Много. Само че… се уморих. Може би вината не е изцяло негова. Може би, ако той и аз… Какво става? О, господи!

Гласът на репортера по телевизора изведнъж стана настойчив. Евелин ЛаПланте чуваше как виковете на тълпата се засилват. Сърцето й скочи в гърлото.

— През прозореца се надвесват пожарникари! Те държат нещо, което явно са дълги прътове, които протягат към двамата мъже на перваза, към Джон Бъбър и неговия приятел Бърнард ЛаПланте.

— Какво става? Какво правят? — терзаеше се Евелин, а комбито набра още по-голяма скорост.

— ЛаПланте и Бъбър се протягат към прътовете! — съобщи телевизионният репортер. — На краищата на прътовете има нещо закачено. Те взимат нещо от тях! Прилича на… Прилича на… Мисля, че това е… Един момент, тук има едно сведение…

Евелин и Джон бяха останали без дъх, разкъсвани от напрежение, докато чакаха да чуят, че „нещото“ е…

— … кафе! Кафе! Казаха ни, че Бъбър и ЛаПланте са помолили за две чаши кафе! — извика триумфално репортерът.

Евелин се изсмя с облекчение.

— Кафе! Съвсем в стила на баща ти да помоли за нещо напълно неподходящо. Хиляди хора го гледат, а той иска чаша кафе. — Тя поклати глава, а гласът й омекна. — Помня, че когато ти беше в болницата за операция от апандисит, баща ти стоя цяла нощ до леглото ти, а мрази болниците, все си мисли, че ще лепне някоя зараза. А когато чичо ти Хауърд се нарани… — Тя млъкна, потънала в спомени.

Джон слушаше захласнато. Никога не бе чувал майка си да говори така за баща му, с такъв безкритичен тон. Това сгря сърцето му.

— Изглежда, баща ти проявява най-добрите си черти в моменти на криза. Когато всичко действително се проваля или има някакъв спешен случай, той забравя да бъде Бърни ЛаПланте и постъпва като… човешко същество. — Сълзи изпълниха очите й и тя премига няколко пъти, за да вижда пътя. Вече навлизаха в центъра и почти бяха стигнали хотел „Дрейк“.

— Научихме, че уредите, с които пожарникарите предадоха кафето… описах ги като прътове… всъщност са специални дълги маши, използвани от хотелския персонал за смяна на трудни за достигане електрически крушки — нареждаше репортерът. Всякакво късче безполезна информация беше новина в такава сензационна история.

 

 

О, господи, да знаех само за какво говорят! Залепена за монитора, с очи впити в сцената, която се разиграваше досами прозореца, Гейл се измъчваше ужасно. Нещо важно, не — жизнено важно, се случваше в този момент с живота й, а тя нямаше достъп до него. Двама мъже, които бяха повече свързани, отколкото тя би могла да си представи, седяха на перваза, пиеха кафе и говореха ли, говореха. За какво ли си приказваха толкова дълго? В главата на Гейл Гейли се разиграха милион сценарии, докато наблюдаваше безмълвните фигури.

Разбира се, на перваза се играеше милион и първият сценарий. Този, за който Гейл никога не би предположила. Двамата мъже просто преговаряха.

Всеки имаше нещо, от което другият се нуждаеше. Бъбър имаше парите, около половин милион, а ЛаПланте имаше план как умно да се измъкнат от бъркотията. Колкото и да е странно обаче, макар че този път Бърни държеше всички козове, не беше никак алчен. Искаше съвсем малко и по-голямата част дори не беше за него. Бъбър изслуша исканията на Бърни, размисли върху тях, предложи контраоферта, двамата се съгласиха и сключиха сделката.

— Нали запомни? — Бърни погледна строго Джон и обобщи исканията си. — Четиригодишна стипендия за някой от най-добрите колежи, плюс медицински или юридически институт, или каквото Джон поиска. Ще платиш две и петстотин на адвокатката ми, освен това ще поемеш пълния й хонорар, заедно с годишната ми вноска за консултантски услуги…

Джон Бъбър кимаше в знак на съгласие на всичко.

— И ще дам показания под клетва на съдията — допълни той.

Бърни внезапно се сети за нещо.

— Слушай, Джон, по-добре удвои хонорара на адвокатката ми. Няма никакъв опит, но направи чудеса за мен. И й дай автограф. Тя те мисли за светец.

— Относно показанията под клетва на съдията, Бърни — Бъбър изглеждаше загрижен. — Искам да кажа, няма как да обещая каквото и да било… Не мога да им кажа какво сме намислили.

— Ще му кажеш ли, че съм те разубедил да скочиш? Просто за да не вляза в затвора.

Джон отново кимна.

— Ще направя всичко възможно, Бърни — обеща той с тържествено изражение на лицето.

— Това ме устройва — каза Бърни делово. — По-добре си вземи това писмо там — и той посочи признанията на Джон Бъбър до Гейл, които все още лежаха между тях на перваза — и го унищожи.

Джон Бъбър взе плика, бавно го обърна няколко пъти в ръце, после го пъхна в джоба на сакото си. Сделката бе сключена. Изведнъж се почувства по-млад с години, като че ли от раменете му падна голяма тежест. Двамата си стиснаха ръцете и започнаха предпазливо да се изправят на крака.

Отдолу тълпата изпадна в масова истерия.

— Стават на крака! — викаха репортерите в микрофоните си. — Изправят се!

Гейл се промуши бързо до прозореца, без да се интересува кого избутва. Трябваше да види! Над мансардата, на покрива на хотел „Дрейк“, — Чъки беше открил чудесно място за няколко заредени с напрежение кадъра от перваза. Започна да снима.

— След онова, което направих, откъде знаеш, че ще си удържа на думата? — попита внезапно Джон. — Откъде знаеш, че можеш да ми имаш доверие?

Бърни ЛаПланте махна с трепереща ръка на тълпата.

— Защото, в основни линии, Джон, аз не съм много по-различен от всичките тъпи задници там долу — каза той, като погледна към хилядата души, които се тълпяха като малки насекоми в гнездо петнадесет етажа по-надолу. — Всички ти вярваме, за бога! Ние…

Голяма грешка, Бърни ЛаПланте, наистина ужасен гаф. Когато си на петнадесетия етаж и те е страх от височини, не е особено умно да надзърташ през ръба.

От Бърни започна да се лее пот и той затрепери, полюшвайки се като лист. Беше забравил колко са високо и колко е голямо разстоянието до улицата. От гледката му се зави свят. Като долепи тяло към външната стена на хотела, той започна да се промъква бавно към прозореца след Джон.

— Т-това е една от най-тъпите ми постъпки, да изляза тук отвън…

Едва не напълни гащите от страх.

 

 

Евелин ЛаПланте беше спряна на отклонението, където един полицай се опита да упъти комбито към друга улица, но тя извика:

— Аз съм жената на Бърни ЛаПланте, а това е синът му Джон. Моля ви! Трябва да ни пуснете до Бърни.

Имаше нещо толкова убедително в нея и детето, и двамата изглеждаха толкова изтерзани, че сигурно казваше истината. Без никакви въпроси, полицаят й даде път към хотела. Смешно, като се замислиш. Евелин забрави да каже „бившата жена“.

Джон Бъбър стоеше неподвижен, вперил очи в Бърни ЛаПланте. Виждаше, с всички сетива усещаше, страха, който се носеше от кльощавото тяло на дребния мъж. Краката на Бърни бяха безчувствени, напълно изтръпнали, и той нямаше представа къде да ги сложи, за да не падне. Равновесието му върху перваза беше в най-добрия случай несигурно. Бавно и полека, помисли си Бъбър. Бавно и полека. Той започна да го насочва към прозореца.

— Бавно и полека — каза той на глас на Бърни. Бърни направи малка стъпка и отново замръзна.

— Какво те накара да го направиш, Бърни? Да влезеш в самолета? — Джон си мислеше, че като му говори, може да отклони вниманието на ЛаПланте от голямата височина.

Бърни пристъпи още веднъж предпазливо.

— Не знам. Имаше едно момченце, което каза: „Влезте и спасете баща ми, господине.“ Помислих си за сина ми Джон и за скапания пожарникар, с когото се среща жена ми. Имах чувството, че трябва да спасявам себе си.

Странното е, че Бърни ЛаПланте не беше изказвал тези мисли дори на себе си, но когато се отрониха от устата му, той осъзна, че са самата истина.

— Да — рече замислено Джон. — А аз имах чувството, че трябва да се преструвам, че обувката е моя.

Бърни се изсмя нервно.

— А сега ще трябва да си носиш последствията, приятел. Всеки ден ще трябва да бъдеш герой за всички. — Той погледна надолу към огромната тълпа, за която Джон Бъбър беше герой, и направи втората си грешка.

Само за миг-два виенето на свят тръгна от корема, изкачи се в гърдите и се настани в главата на Бърни ЛаПланте. Той залитна, после стъпи накриво. Цялата тълпа отдолу ахна в един дъх, когато видя мъжа на перваза да залита и да се бори да запази равновесие.

Джон Бъбър инстинктивно протегна ръка и грабна рамото на Бърни.

— Спокойно, друже. Всичко ще е наред.

Вътре в апартамента Гейл видя ръката на Джон върху Бърни. Тя затаи дъх. Беше ли възможно? Дали Джон щеше да блъсне Бърни долу? Гейл все още имаше усещането — сега вече смътно и може би нелогично, без да се основава на никакви факти, но все пак усещане — че Бърни навярно е сторил нещо на Джон, че има някаква власт над него. Каква по-удачна възможност за Бъбър да се отърве от някого, който му прави живота ад?

— Не гледай надолу — каза Джон. — Гледай напред. Прави само по една крачка, Бърни. Точно така. С теб съм, приятел.

Дребното тяло на Бърни беше обляно в пот, а студеният нощен вятър го караше да трепери. Очите му се отваряха и затваряха, докато мозъкът му се бореше да се отърве от замайването. Той пристъпи несигурно напред, после още веднъж. Знаеше, че не може да гледа надолу, не трябва да гледа надолу.

Бърни погледна надолу.

Далече под него, земята се завихри в кръг — мъничките хора се завъртяха като мравки в някаква гигантска космическа въртележка и…

— Ааааааааааа! — изкрещя Бърни и падна.

 

 

Евелин и Джон бяха подпомогнати от един полицай да преминат през тълпата, но въпреки това беше трудно. Най-после достигнаха предните стъпала на „Дрейк“. Нещо ставаше, нещо ужасно. Хората около тях издаваха викове и стонове на страх. Погледнаха нагоре, тъкмо когато Бърни се залюля на ръба, тялото му се завъртя и падна от перваза.

— Господи! Бърни! — задави се Евелин и от гърлото й се изтръгна писък.

— Татко! — изкрещя Джон с разкривено от страх личице. И двамата никога не бяха обичали Бърни така силно, както в този момент.

Гейл стоеше като парализирана до прозореца, замръзнала от уплах. Това, което гледаше с такова напрежение, не беше някаква новина или събитие, а борба на живот и смърт, чийто завършек нямаше да бъде повлиян от десетките камери, насочени към нея. Навън бяха само Бърни и Джон, и поне единият със сигурност нямаше да оживее.

 

 

Бърни ЛаПланте усети как пада в празното пространство. Инстинктивно изви тяло и отчаяно протегна ръка към нещо — каквото и да е — за което да се хване. Дланта му докосна перваза, а пръстите му се впиха и го стиснаха здраво. Така се озова увиснал само на една ръка от петнадесетия етаж, провесен над безкрайността. Джон Бъбър притаи дъх и протегна ръка към него.

— Влизай вътре, приятел! — грубо му извика един пожарникар до прозореца. — Не можеш да му помогнеш.

Бърни изпитваше неистова болка в рамото, което бе поело тежестта на цялото му тяло. Пръстите му започнаха да се изплъзват. Той погледна нагоре, където лицето на Джон Бъбър гледаше към неговото. Джон Бъбър прочете молбата в очите на Бърни. Не ме оставяй да умра.

Освен това видя, че Бърни ЛаПланте е съвсем близо до смъртта. Единственото, което го делеше от унищожение, беше несигурното хващане с една ръка. И сигурно… сигурно му е минало през ум, че животът му ще е много по-лесен без Бърни ЛаПланте. Освен това Джон не беше длъжен да стори нищо. От него не се очакваше да прави каквото и да било. Просто трябваше да не му подава ръка…

Същата мисъл навярно бе минала и през ума на Бърни ЛаПланте, докато висеше, а силите постепенно го напускаха. Ако Джон Бъбър не му подаде ръка…

— Не му протягай ръка! — предупреди го пожарникарят. — Ще те издърпа долу! — Подадоха му спасително ласо и той го избута през прозореца към Бъбър.

Устните на Гейл оформиха беззвучен писък. От дълбините на паметта й изплуваха думи, които някой й беше казал наскоро… Но кой? Да, спомни си. Думите бяха на Уолас в студиото след самоубийството на Джефри Бродман.

— Никога не протягай ръка! — извика Уолас на Гейл. — Никога! Ако протегнеш ръка, може и тебе да издърпат!

— Не — молеше се тя безмълвно. — Не, Джон, моля те!

Пожарникарят продължаваше да бута спасителното ласо към Бъбър.

— Хвани го! — извика пожарникарят, като приближи още ласото. — Веднага! Спаси себе си. Не можеш да му помогнеш, ще те издърпа надолу!

Джон Бъбър не обърна внимание на пожарникаря и спасителния клуп. Той седна на перваза и се подпря, като не сваляше поглед от Бърни ЛаПланте. Пръстите на Бърни се изплъзнаха още малко, оставяйки го глух, ням и сляп от страх. Пръстите му бяха толкова вдървени, че почти не ги усещаше, но все пак разбираше, че се изплъзват… изплъзват.

Изведнъж в мига, в който Бърни ЛаПланте изпусна перваза, ръката на Джон Бъбър се стрелна бързо и грабна Бърни за китката. Двамата бяха съединени от силата на една мъжка ръка. Тежестта в ръката на Бъбър беше неимоверно голяма и той я удържаше с огромно усилие. Облегна се назад към фасадата, като използваше едната си ръка, за да се подпре на перваза, а с другата държеше здраво китката на Бърни. Бъбър стисна зъби със сгърчено от невероятното напрежение лице. Бърни погледна отчаяно нагоре и двамата мъже сплетоха погледи.

— Ще ви завържа с това въже — каза пожарникарят. Беше се измъкнал през прозореца и сега стоеше на перваза с ласото в ръка.

— Завържете… него… с въжето… — изрече през зъби Бъбър.

— Не можете да го задържите, ще ви издърпа със себе си — предупреди го настойчиво пожарникарят.

— Ако… той… падне… и аз… падам… — каза Джон с усилие. — Ясно ли е?

— Да, сър, ясно! — Пожарникарят се зарази от героичния плам. Ако Джон Бъбър можеше да спаси Бърни ЛаПланте, то нима пожарникарите не можеха да спасят Джон Бъбър? — Повече от ясно!

 

 

За по-малко от два часа след започването на величествената драма, телевизионните мрежи се бяха включили към местните канали и сега тази напрегната истинска история за живота и смъртта се предаваше на живо до почти всяко домакинство в Америка. Всички други програми бяха прекратени. Нищо подобно не беше показвано по домашните екрани, откакто Ръби застреля Осуалд и откакто Нийл Армстронг направи първата гигантска стъпка за човечеството. Това беше телевизията в най-добрата й светлина, която представяше репортаж на събитията от мястото на действието.

Чъки, операторът на Новините от Канал 4, снимаше от покрива — единствената камера, която имаше тази уникална гледна точка. Кадрите бяха страхотни, вълнуващи, плъзгаха се надолу по напрегнатата ръка на Бъбър, който стискаше китката на ЛаПланте, по ужасеното лице и молещите очи на Бърни, по тялото му, което висеше във въздуха, до тълпата петнадесет етажа по-надолу. Чъки беше много доволен от себе си, но щеше да бъде два пъти по-доволен, ако знаеше колко хора наблюдават този филмов репортаж, докато той го заснема. После изтегли лицето на Бърни ЛаПланте в едър план и изплашеното му изражение запълни целия екран.

В „Шадоу Лаундж“ Чик видя Бърни. В спалнята си Дона О’Дей видя Бърни. В малкия си разхвърлян хол Уинстън видя Бърни по стария телевизор на Бърни. В изпълнения си с книги кабинет съдията Гойнс видя Бърни от коженото си кресло. Никой от тях не повярва на очите си. В полицейския участък Еспиноза, Варгас, Мендоса и инспектор Дейтън видяха Бърни. В затвора, където Бърни се бе държал идиотски, другите затворници видяха Бърни. На екрана беше Бърни ЛаПланте, един от големите неудачници в живота, когото спасяваха по телевизията — на живо и цветно — и го спасяваше не друг, а самият Джон Бъбър, героят от полет 104.

Бърни ЛаПланте?

Пожарникарят вече беше омотал добре въжето около Бърни, но Бъбър продължаваше да го държи здраво за китката.

— Работите вървят на добре, съдружнико. Дръж се — промърмори той.

Бърни ЛаПланте погледна с благодарност Джон Бъбър в очите.

— Ти си н-н-направо светец, Джон — каза той.

И наистина мислеше така.