Лионор Флайшър
Герой по неволя (23)

Глава двадесет и трета

Веднага щом Джон Бъбър и Бърни ЛаПланте, вече извън опасност, стъпиха вътре, в апартамента се разрази страхотна буря. Първо отгоре им се нахвърлиха лекарите, за да премерят кръвното налягане и пулса. После, след като ги обявиха за здрави, нахлу пресата — телевизия, радио, журналисти от вестниците, оператори, фотографи, и всички искаха пълни подробности. Публиката жадуваше за факти. След поредица от шумни проверки на звука, бяха инсталирани множество микрофони, за да може Джон Бъбър да даде пресконференция от мястото на събитието. Имаше милион въпроси, но обществеността искаше да знае най-много кой е Бърнард ЛаПланте. Какво общо имаха двамата? Какво се беше случило между тях на онзи перваз? И най-важното, защо герой като Джон Бъбър се опита да се самоубие?

Бъбър отговори първо на този въпрос — бавно, може би неловко, но искрено.

— Беше в момент на ужасна слабост — каза той в микрофоните, които го заобикаляха, докато зрителите слушаха със затаен дъх. — Чувствах се… как да кажа, „съкрушен“ от цялото напрежение… от очакванията, които съпътстват известността… славата. Просто не се смятах за… достоен… за представата, която всички имаха за мен… Затова, отчаян, излязох на перваза с намерението да… скоча. Тази моя постъпка постави в опасност живота на отрудени полицаи и пожарникари, да не говорим за живота на скъпия ми приятел Бърнард ЛаПланте.

Споменаването на името на Бърни доведе до малка експлозия сред журналистите, които започнаха да се надвикват от всички краища на помещението.

— Кой е Бърнард ЛаПланте?

— Знаехте ли, не ЛаПланте е престъпник с досие?

— Каква е връзката ви с Бърнард ЛаПланте?

Джон Бъбър си пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Бърнард ЛаПланте е мой близък приятел, който ми се притече на помощ, като изложи на голяма опасност собствения си живот…

От всички професионални журналисти в стаята, само Гейл Гейли запази мълчание. Имаше въпроси към Джон Бъбър, и то много, но засега се сдържаше, за да чуе първо какво има да каже той. Стоеше, облегната в дъното на помещението, големите й тъмни очи наблюдаваха съсредоточено Бъбър, а в ума й се блъскаха противоречиви мисли. Подозренията й заплашваха изцяло да я погълнат.

Тук на карта е заложен собственият ми живот, мислеше тя, бъдещето ми. Трябва да знам! Трябва! И тъй като Джон Бъбър явно нямаше намерение да й каже, оставаше само един човек…

Полицаите сграбчиха ЛаПланте, в мига в който се покатери през рамката на прозореца. Затвориха го на сигурно в огромната спалня на Джон Бъбър и един униформен полицай застана на пост отвън, да не би да извърши някоя глупост. Бърни седеше на грамадното легло на Бъбър, което трябваше да е негово, и гледаше пресконференцията в съседната стая по широкоекранния цветен телевизор на Бъбър. Който също трябваше да е негов.

— Вярно, Бърни е направил някои грешки. — Слушаше как Бъбър парира въпросите на журналистите. — И аз съм правил немалко. Всъщност не познавам човек, който да не е. Мисля, че Бърни иска да не му се бъркат в личния живот и аз ще уважа неговото желание.

Дотук добре. Бърни кимна, а очите му се спряха на дистанционното, което лежеше на нощното шкафче. Без дори да се замисли, той го взе и го пъхна в джоба си. Все пак вечерта нямаше да е напълно загубена.

— Какво ви каза? — извика един репортер. — За какво разговаряхте?

Бъбър се поколеба.

— Ами, онова, което ми каза, беше лично. Но ми възвърна самочувствието. Каза ми, че ми е дадена невероятната възможност, шанса да извърша нещо добро в света.

Аз ли съм казал това, чудеше се Бърни. Странно, не си спомняше. Но ръката му, сякаш движена от собствена воля, се пъхна в джоба, извади дистанционното и го постави обратно на мястото му.

В този момент вратата на спалнята се отвори и в стаята влезе Гейл Гейли. Бърни трепна виновно — дали го беше видяла да връща обратно дистанционното?

— Ей, как влезе? — попита той. — Никой не бива да влиза тук!

— Промъкнах се, без да ме видят — отвърна Гейл простичко.

— Ама и вие от пресата сте едни. Въобразявате си, че можете да влизате навсякъде, да шпионирате хората… — тонът на Бърни бе горчив. Нямаше никаква причина да обича Гейл Гейли или пресата. Точно телевизията, и по-специално Гейл, бяха създали Джон Бъбър, бяха го превърнали в герой, а Бърни ЛаПланте заклеймяваха пред света като престъпник с досие.

Но Гейл не сваляше поглед от Бърни, от оцапаното му лице. Можеше да се закълне, че това лице й беше познато. Дори гласът — това печално носово виене — й звучеше познато.

— Чуйте, господин ЛаПланте… ъ-ъ… Бърни… кой си ти?

— Кой съм аз ли? — обърна се той иронично към нея. — Ти ли ме питаш? Нали ти си големият спец, за бога! Как ме нарече? „Измет“, нали? „Влечуго“ или как беше там, „изнудвач“…

Укорите на Бърни сякаш отскачаха от Гейл, тя почти не ги чуваше. Имаше само един въпрос.

— Ти ли беше? В самолета? Ти ли ми спаси живота? — попита тя тихо.

Въпросите, заедно с настойчивостта, с която ги задаваше Гейл, стреснаха Бърни.

— А-аз ли? — запъна се той, после отново стана нахакан. — Я вижте, не давам интервюта. Бил е Джон Бъбър. Ако искате да ме питате нещо, обърнете се към адвокатката ми, госпожица О’Дей.

Гейл срещна погледа на Бърни и очите й се взряха дълбоко в лицето му. Тонът й беше умолителен.

— Господин ЛаПланте… Бърни… искам… само за малко… да бъда човешко същество, а не журналист. Щях да умра в един горящ самолет, а после погледнах нагоре и от дима се появи един мъж, лицето му беше покрито с кал и сажди и той… и той… ми спаси живота!

Гласът й притихна, стана дрезгав, но тя не сваляше поглед от Бърни.

— Неофициално, ти ли беше? Защо ще го отричаш, ако е било така? Защото си взел чантата ми ли? Защо?

Бърни ЛаПланте усети как се разтапя. Как да не й отговори? Можеше ли да не й каже истината? За пръв път той видя Гейл Гейли не като нафукана мадама, не като репортерка, а като сродно човешко същество. Това, което го питаше, идваше от сърцето, не от бележника й. А имаше и друго. От дни Бърни изгаряше от желание, умираше да разкаже историята си, но никой не искаше да го чуе — нито бившата му жена, нито адвокатката му, нито приятелите му, нито пресата. Никой не искаше да чуе или дори да помисли за възможността щурият дребен Бърни ЛаПланте да е истински неподправен герой.

А сега някой желаеше да го изслуша, готов да повярва. И не просто кой да е, а жената, която му дължеше живота си, жената, която беше дълбоко замесена в създаването на мита за Бъбър и която беше заложила много. За пръв път се беше отказала от всичките репортерски дивотии и го умоляваше — него, Бърни ЛаПланте, по съвсем човешки начин. Изглеждаше дори някак уязвима. И единственото, което искаше Бърни ЛаПланте да й каже, беше истината.

Бърни си пое дълбоко дъх, втренчи се в Гейл Гейли, отвори уста и изрече:

— Госпожо, толкова ли тъп изглеждам, че да се пъхна в горящ самолет и да спасявам някакви си непознати? Не съм такъв човек.

Гейл изглеждаше изненадана, не беше очаквала да чуе това. Но докато гледаше втренчено Бърни, а той предизвикателно отвръщаше на погледа й, сякаш приканвайки я да изрази съмнение, очите му започнаха да играят. Не можеше да ги спре, те имаха свой собствен живот. Когато Бърни лъжеше, очите му играеха, също както на Пинокио му израстваше голям нос. Гейл се усмихна съвсем лекичко и лекичко кимна с глава. Тези играещи малки очички й казаха мълчаливо всичко, което искаше да узнае. Сега оставаше само да го чуе и от Джон Бъбър.

Силният развълнуван глас на Конклин се дочу от стереоговорителите на телевизора и Бърни с изумление долови имената на Евелин и Джон.

— Стоя във фоайето на хотела заедно с Евелин ЛаПланте, която казва, че е жена на тайнствения Бърнард ЛаПланте, който преди двадесет минути беше спасен от перваза на петнадесетия етаж от Джон Бъбър.

— По дяволите! — излая Бърни, загледан в екрана. — Ив! Джон! За бога!

Двамата стояха насред огромна тълпа от зрители, задръстила просторното фоайе. Джон беше по бейзболен екип под палтото, а Евелин по тениска, стари джинси и без грим. Късата й коса стърчеше на всички страни. Бърни реши, че изглежда красива.

— Госпожа ЛаПланте току-що ми каза, че Бърнард ЛаПланте е говорил с нея по-рано днес и й е казал, че „отива на дълго пътуване“ и че „иска да се сбогува с десетгодишния си син Джои“ — продължи Конклин.

После Евелин заговори директно пред камерите.

— Не знаех, че Бърни ще се опита да скача от някаква сграда — каза тя с насълзени очи. — Просто смятах, че пак е тръгнал по старите си… Тоест, дори не знаех…

— Телевизия! — извика Бърни. — Всемогъщи боже!

Направо да му се повдигне на човек! Сега бяха извъртели нещата така, че ЛаПланте е бил паднал духом и е искал да скочи, а Джон Бъбър — героят, не само го е разубедил, но и еднолично го е издърпал от перваза.

— Не може да се вярва на нито дума по телевизията! На нито една думичка!

— Какъв човек е бившият ви съпруг, госпожо ЛаПланте? — попита репортерът.

Евелин отвори уста да отговори, но вместо това избухна в ридания. След като похлипа и подсмъркна, тя успя да изрече няколко пропити с вълнение думи.

— Бърни ЛаПланте е един чудесен, почтен човек… дълбоко в душата си. Просто трябва да го опознаете.

— Ама че глупости! По дяволите! — крещеше Бърни, безсилен пред екрана.

— Предполагам, че и ти обичаш баща си, Джон? — попита Конклин.

— Остави момчето ми намира, задник такъв! — изрева Бърни.

— Да, баща ми е чудесен — усмихна се срамежливо Джон. — Заведе ме в зоопарка.

— О, Джон — гордият и щастлив баща Бърни ЛаПланте започна да се размеква.

— Какво усещаше, Джон, когато видя баща си горе на онзи перваз?

— Изплаших се… но… но… но…

— Но какво, синко? — насърчи го Конклин.

— Но знаех, че Джон Бъбър ще го спаси!

Господи! Всички бяха безнадеждни. Отвратен, Бърни ЛаПланте се обърна към Гейл Гейли, за да изрази възмущението и гнева си, но нея я нямаше. Беше отново сам.

Гейл се измъкна от спалнята в препълнения хол, където пресконференцията течеше с пълна сила. В помещението беше много топло заради ярките телевизионни прожектори и Джон Бъбър започна да се спаружва от жегата.

— Господин Бъбър! Господин Бъбър! — извика Гейл.

Джон погледна жадно по посока на гласа й.

— Искате да ме питате ли нещо, госпожице Гейли?

— Всички ние ви смятаме за герой, господин Бъбър. Вие мислите ли се за герой? — Тя зададе въпроса ясно и без емоция, но в сърцето си Джон Бъбър усещаше, че думите й имат друг подтекст. Знаеше за какво го пита, тук пред всички тези хора.

Той погледна в лицето й и онова, което прочете в него, го накара да се сконфузи за миг, но после се усмихна.

Когато заговори, гласът му бе по-уверен.

— Мисля, че всички ние сме герои, ако ни хванете в подходящ момент. У всички нас се крие нещо благородно и почтено. И всички ние… понякога сме много далеч от геройството. Пресата е тази, която забелязва един момент и една личност, а не други. Аз съм просто още едно човешко създание, като всички останали, съвсем крехко, с примес на смелост и почтеност.

Гейл и Джон се гледаха право в очите и тя лекичко му кимна. Беше удовлетворена… поне засега. Познаваше кога някой прави признание, дори да не беше пълно или да не тежеше в съда.

За Гейл Гейли тази работа с героя беше огромен катаклизъм. От нея тя научи много неща за живота, за естеството на истината и за самата себе си. Оцени по друг начин характера, амбициите, ценностите си. Междувременно изгуби немалко илюзии, което не беше лошо за един журналист. Но пък вникна дълбоко в човешкото поведение, което от своя страна не беше никак лошо за един човек.

Що се отнася до тях двамата — Джон и Гейл, до бъдещето им заедно, животът щеше да си каже думата. Както показва тази история, стават какви ли не странни неща.

Джеймс Дийкинс, директорът на Новините на Канал 4, най-добре обобщи прощалните слова на Джон Бъбър.

— Ама че говна! Чувал ли си повече глупости и лиготии от човек, който не е президент? — попита той. — Писна ми от него, Уоли, а обикновено изпреварвам с десет минути публиката.

— Нали ти ме убеждаваше, че Гейл няма да напусне — каза укорително Уолас. — „Не може да напусне, Уоли, това е в кръвта й“ — изимитира го той.

— Гейл ли? Басирам се на петдесет долара, че до седмица ще се върне и ще се моли за репортаж.

 

 

Ето че ние също стигнахме до края на нашата ист… Какво? Не е краят ли? О, значи искате да знаете какво се случи с Бърни ЛаПланте? Естествено, не влезе в затвора — това, че помогна на Джон Бъбър на перваза, промени мнението на съдията Гойнс. Обвиненията в кражба на кредитните карти на Гейл Гейли трябваше да отпаднат, когато госпожица Гейли изведнъж „си спомни“, че ги е „заела“ на господин ЛаПланте по свое собствено желание. Въпреки че инспектор Дейтън не беше толкова луд, че да приеме нейната очевидно измислена версия, по съвета на капитана на участъка той сви рамене и изостави случая. Все пак стана ясно, че дребният като невестулка ЛаПланте не беше зловещ шеф на мрежа за търговия с крадени кредитни карти, а просто някакъв незначителен самотник, който не умее да подбира момента, а още по-малко да преценява правилно нещата. Освен това беше излязъл от онзи хотел, посрещнат от бурни ръкопляскания. Едва ли отделът имаше интерес да повдига обвинения срещу най-добрия приятел на Джон Бъбър.

Що се отнася до присъдата по обвинението за пласиране на двадесетте кашона краден латекс, Бърни получи строго мъмрене, а срокът му беше намален на времето, което вече беше излежал в затвора. Съдията Гойнс го предупреди да се държи добре и повече да не се връща в съдебната му зала, а когато Бърни обеща, съдията го помоли да му даде автограф, както направиха и всички в претъпканата зала.

Бърни беше прочут за по-малко от седмица — седмица, през която положи извънредни усилия да не се набива на очи, като отклоняваше успешно всички покани за интервюта и снимки, след което името му се забрави от всички. Това не го разтревожи ни най-малко, тъй като хората, на които държеше, продължиха да се отнасят към него с нещо като страхопочитание. Когато и да влезеше в „Шадоу Лаундж“, Чик винаги го черпеше с любимия му коктейл за сметка на заведението. А когато позвънеше в дома на Евелин ЛаПланте, което напоследък правеше доста често, вратата се отваряше широко и на прага заставаше усмихнатата Евелин, нагласена, с хубава прическа, която го канеше вътре, а изпадналият в екстаз Джон се хвърляше в прегръдките на Бърни. От кухнята се разнасяше дивен аромат, а Елиът, пожарникарят, не се виждаше никакъв.

Един баща трябва да прекарва повече време със сина си, за да го научи на собствената си трудно придобита мъдрост и така да подпомогне по-младото поколение, затова един ден Джон и Бърни се озоваха отново в зоопарка, потънали в разговор пред клетката на маймуните. Бърни носеше чисто нови кожени мокасини за сто долара.

— Помниш ли, когато ти казах, не ще ти обясня всичко за живота? Ами, работата е там, ме животът… е мръсно нещо. Хората вечно ти приказват за „истината“. Всички винаги знаят каква е истината, сякаш тя е тоалетна хартия, от която имат запаси в килера. Но с възрастта разбираш, че няма никаква истина.

Евелин би изпаднала в истерия, ако можеше да чуе как философията на Бърни за живота се излива в невинните уши на Джон.

— Всичко е една гадост, извини ме за израза. Хиляди пластове. Пласт върху пласт с гадости. Така че за да се справиш в живота, когато пораснеш, избираш пласта с гадости, който предпочиташ, това са твоите собствени гадости, така да се каже. Разбираш ли?

На лицето на десетгодишния Джон беше изписано пълно объркване. Не беше разбрал нито дума.

— Ъ-ъ, не, татко — призна си той.

Бърни поразмисли малко.

— Е, доста е сложно — каза той най-сетне. — Може би когато пораснеш. А сега ще ти кажа нещо, което трябва да си остане само между нас, нали? Никой да не научи. Помниш ли онази нощ, когато щях да те водя на кино и валеше гаднярски? Трябва да ме извиниш за някои невъзпитани изрази.

— Няма нищо, татко — Джон погледна баща си с обожание. — Знам и по-лоши.

— О, така ли? — Бърни се взря остро в сина си. Момчето явно се нуждаеше от бащина грижа. Те започнаха да се разхождат като двама приятели.

— Тъкмо бях тръгнал да те взема, когато…

— ПОМОЩ! — изкрещя женски глас, като внезапно проряза въздуха. — ПОМОГНЕТЕ МИ! Дъщеря ми падна в клетката на лъва!

Една изпаднала в ужас жена притича срещу Джон и Бърни. Спирайки ги, тя сграбчи стреснатия Бърни и го замоли:

— Помогнете ми, моля ви! Малкото ми момиченце! В клетката на лъва е! Покатери се вътре! — Беше на ръба на истерията, пръстите й се впиваха в ръкава на Бърни.

Немного далеч се чуваше ревът на разгневените диви котки. Бърни поклати глава и започна да отстъпва.

— Пазача, госпожо. По-добре намерете пазача… — той млъкна насред изречението. Джон го гледаше. Очите му бяха широко отворени, доверчиви, вярващи, изпълнени с надежда, любов и обожание, с всичко, което Бърни ЛаПланте несъзнателно искаше от живота. Бърни преглътна силно.

— За бога, нося чисто нови обувки! — запротестира той неуверено. Чуваше засилващия се рев на лъвовете. Почти усещаше топлия им дъх във врата си, острите им бели зъби и дългите им остри нокти… но знаеше какво трябва да направи. Онази геройска дивотия, нали?

Точно така.

НЕСЪВСЕМ КРАЯТ…