Лионор Флайшър
Герой по неволя (4)

Глава четвърта

Започнал кариерата си като дописник в един провинциален вестник, Джеймс Дийкинс беше прекарал тридесет от своите петдесет години в новинарския бизнес. По време на тези десетилетия той бе видял как вниманието на света се пренасочи от всекидневниците към шестдесетминутните телевизионни новини. Бе наблюдавал как всекидневната прогноза за времето се преобразява от кратък параграф до заглавката на вестника: „Дъждовно, с временни превалявания. Следобед — проясняване. Температура — около 5 градуса“, в петминутен откъс със сателитни карти, препоръки за домашните животни, пожелания за рождените дни на възрастни хора и ексцентрични фланелки. Беше станал свидетел как отразяването на войната премина от подробни разкази в печата, които се публикуваха няколко дни след битката, в телевизионни сводки на всеки кръгъл час, давани от телегенични офицери, които си правеха майтап с международната преса.

Циничен до мозъка на костите си, Дийкинс знаеше всичко, не съжаляваше за нищо, вярваше в малко неща и смяташе новините за стока за разпространение като всеки друг продукт на „цивилизацията“ на двадесети век. Като директор на редакция Новини в Канал 4, Дийкинс беше най-подходящият човек в най-подходящото за целите на това разпространение място. Нищо не можеше да го развълнува и почти нищо не го изненадваше, но все още си падаше по добрата история, особено ако изпреварваше другите телевизии. Какъвто беше случаят с последното интервю на Гейл Гейли с финансиста Джефри Бродман.

Четирима мъже гледаха монитора в кабинета на Дийкинс. Дийкинс, който както обикновено беше по риза, а скъпото му сако лежеше небрежно захвърлено върху облегалката на един стол, се намираше в компанията на Чарлс Сампсън Уолас III, мениджър на телевизионната станция, човек на компанията, оформен по съвсем различен калъп от този на директора на Новините, и почти с цяла глава по-нисък от високия над метър и деветдесет Дийкинс.

Уолас беше продукт на добри училища, който не познаваше опита на улицата. Всички копчета по дрехите му бяха винаги закопчани и обикновено носеше костюм на моделиера Джей Прес и вратовръзка на университета Харвард, които бяха негова униформа още от следването му. Над издадената напред долна челюст на Уолас обикновено стърчеше голяма лула. Откакто беше отказал цигарите преди пет години, в лулата нямаше тютюн и тя никога не се палеше, но за Уолас действаше като успокоително и като символ за мъжественост, затова той държеше на нея с упоритост, каквато рядко проявяваше в живота.

Другите двама мъже в стаята бяха Чъки, операторът, който бе донесъл скъпоценната касета, и Къртис „Ед“ Конклин, репортер за Новините по Канал 4, цялото съществувание на когото, изглежда, бе подчинено на стремежа да настигане и надмине Гейл Гейли. В периферията на групата се навърташе Сет Паркър, двадесет и две годишният неосъществен репортер и разсилен на Дийкинс, към когото директорът на новините се отнасяше като към подвижна мебел.

На малкия монитор Гейл Гейли представяше обобщението на материала за Бродман. Красивото й изразително и емоционално лице говореше пряко със зрителя. Камерата, прикована почти любовно във високите й скули и извивката на брадичката й, явно я обожаваше.

Очите на Гейл бяха дълбоки и тъмни и сякаш примамваха зрителя в своите дълбини. Изражението на тези очи придаваха човечност на всеки информационен материал. Носът й беше правилен и леко вирнат на края, чудесен нос, който бе достатъчно фин, за да се нарече аристократичен. Но дори и този нос не беше най-красивата й черта. Онова, което я отличаваше от всички други красиви жени на екрана, бяха устните на Гейл Гейли. Те бяха големи и чувствени, естествено наситени и червени. А когато се усмихнеше и на двете й бузи се появяваха дълбоки трапчинки.

Но сега тя не се усмихваше. На монитора Гейл обобщаваше трагичния завършек на един човешки живот и тъмните й очи сякаш се препълниха с тъга и съжаление.

— Сто тридесет и седмият самоубиец за тази година в града не беше нито пропаднал, нито самотен човек, а един преуспяващ директор с любящо семейство и четиридесет милиона долара в банката. Ако в кабинетите на директорите се шири някакво безименно „отчаяние“, какво може да се каже за шестдесет етажа по-надолу, където гладните и бездомните, оскотелите и наркоманите водят всекидневната си борба за оцеляване? — Гейл погледна право в камерата сякаш търсеше там отговора. — От терасата на шестдесетия етаж с вас беше Гейл Гейли за Новините на Канал 4.

Беше майсторски направен репортаж, един от най-добрите импровизирани обобщения, които Дийкинс беше гледал. Той изсумтя одобрително.

— Какво ще кажеш за кадрите на падането, шефе? — гордо запита Чъки. — Човекът пада цели двадесет етажа на идеален фокус, в центъра на кадъра.

— Страхотни снимки, Чък, чудесни са — Дийкинс извади касетата от монитора и я подаде на своя разгален. — Паркър, свали я долу на Фрейзиър и му кажи да започне с нея новините в 6, 11 и 7 сутринта.

— Обзалагам се, че го е блъснала — промърмори Конклин, позеленял от завист. — Само заради страстната снимка. От сляпа амбиция.

Малкото лице на Уолас пребледня, изглеждаше потресен.

— Да го е блъснала! О, господи, не е възможно!

— Той се шегува, господин Уолас — увери го Чъки. — Завижда, понеже историята не е негова. Всъщност тя се измъчваше от угризения, че не сме спасили човека. Мислеше, че ако му беше подала ръка…

— Да му подаде ръка! — ахна Уолас, сега вече наистина ужасѐн. — Не… не!

В този момент в стаята се втурна Гейл, спретната и весела, напълно доволна от себе си.

— Здрасти, шефе — обърна се тя към Дийкинс. — Хареса ли самоубийството?

— Никога не протягай ръка — извика Уолас на Гейл. — Никога!

— Здравейте, господин Уолас — каза Гейл с озадачен вид.

— Прав е — каза Дийкинс. — Непрофесионално е.

— Ако протегнеш ръка, може и тебе да издърпат — обясни настойчиво Уолас. Той си представи цялата сцена с ужасяваща яснота: как ръката на Гейл се протяга към Бродман, как пръстите им се докосват, после как силната ръка на Бродман се увива около тънката китка на жената и дърпа, дърпа, докато тя губи равновесие. В мислите си той видя как двамата се носят шестдесет етажа до улицата — самоубиецът и жертвата му, а Гейл през цялото време крещи неистово. Уолас премигна, опитвайки да отърси въображението си от ужасното видение.

Но Гейл не можеше да знае какво мисли Уолас. Тя беше в пълно неведение.

— За какво говорим? — поиска да знае тя. — Да подам ръка за какво?

— Казах им, че се притесни, задето не спасихме човека… — започна Чъки, но Дийкинс го прекъсна.

— Спасяването на хора не ни влиза в работата — каза той рязко на Гейл. — Не по-малко нередно е да се намесиш и да спасиш някого, отколкото да го бутнеш.

Уолас не можа да схване напълно всичко.

— Не би блъснала човека, нали?

Но отговорът на Гейл беше за Дийкинс.

— Не съм казала, че според мен е трябвало да го спасим…

— Не си ли? — зяпна Уолас.

— Казах, че ми се иска поне да ми беше хрумнала мисълта да го спасим.

— И с какво щеше да помогне това? — попита Дийкинс настойчиво.

Като се настани върху ъгъла на бюрото на Дийкинс, Гейл си пое дълбоко дъх. Този въпрос я мъчеше още откакто Бродман се самоуби. Можеше ли да направи нещо? Можеше ли да му попречи да скочи? С думи? С проявено съчувствие? А дори и да бе предотвратила самоубийството на Бродман, каква полза от това? Човекът щеше да има хиляди други възможности да сложи край на себе си.

— Така щях да се почувствам като човешко същество, а не като цинична закоравяла репортерка — отговори бавно тя. После се ухили накриво. — Освен това нямаше да е лош репортаж, нали? „Репортерка спасява самоубиец.“

— Непрофесионално — присмя се Дийкинс.

Гейл поклати глава.

— Просто не понасяш добрите новини — заяде се тя.

Дийкинс само изсумтя.

— Седнала си върху билета си.

Гейл се извърна и измъкна изпод дупето си плик със самолетен билет.

— Билет ли? Какво става? — попита Уолас, който винаги последен научаваше всичко.

— Ще лети до Ню Йорк — Дийкинс се опита да скрие гордостта си, но малко гордост все пак се промъкна и омекоти сухотата на думите му. — Номинирана е за Сребърния микрофон…

— Сребърния микрофон! — подсвирна Уолас с удоволствие, като широко се усмихна на водещия си репортер. — Ще ни покриеш със слава.

Гейл поклати глава.

— Още не съм го спечелила — спокойно отбеляза тя. Вдигна билета и го разгледа. — Забелязвам, че си ми резервирал обратен полет един час след церемонията — посочи сухо тя на Дийкинс. Стиснатият му негодник; мразеше да я пуска в почивка, дори и да получи награда, спечелена за компанията.

— Час след това! — избухна Уолас. — Дийк, за бога! Нека поне остане една вечер в Ню Йорк. Ще я настаним с приятеля й в хубав хотел…

— Тя скъса с приятеля си — озъби се Дийкинс. Той се обърна към Гейл. — Виж какво, малката, нужна си ни тук. Трябва да продължиш със скочилия, да намериш човешката страна в безкрайната мрачна неволя, която извира от нараненото сърце на безпощадния град. — Той се ухили саркастично, но всъщност говореше сериозно.

Гейл Гейли набърчи с неприязън малкото си носле. Добре знаеше за какво намеква Дийкинс.

— Историята отвътре, грозният скандал, който се крие зад падналия милионер. Имаш предвид мръсотията.

Дийкинс вдигна рамене.

— Също и това — призна той. На Гейли не можеше да й убегне нищо, помисли си той с пестеливо възхищение. Мозъкът й винаги беше нащрек.

Гейл се обърна решително към мениджъра на станцията.

— Компанията ще ме настанили в добър хотел? — попита тя.

Уолас се усмихна широко.

— Разбира се! — винаги се радваше на възможността да се наложи над Дийкинс, а това рядко му се удаваше.

— Ще приема — Гейл се усмихна и се запъти към вратата.

— Добре, по дяволите! Шапка на тояга! — извика Дийкинс подире й. — Нали така се казва? Ще измисля нещо.

Когато Гейл се беше отдалечила достатъчно, той се обърна към другите.

— Само се прави на човек. А всъщност е репортер. Залагам петдесет долара, че ще се върне с първия полет.

— Приемам облога — каза Уолас.

— Само едно не разбирам — обади се внезапно Чъки. — Не ми е ясно защо тип, дето е решил да скача, иска да говори с телевизионен репортер. — Чъки беше само на двадесет и пет години, затова въпросът беше простим.

Дийкинс се ухили саркастично.

— Защото как иначе ще разбере, че е скочил, ако не се появи в новините в шест?

 

 

Пред сградата на кметството имаше само едно свободно място за паркиране, и то беше за инвалидни коли, но Бърни ЛаПланте пресече пътя на едно такси и със свирещи спирачки вкара камионетката в забранения участък, изключи двигателя и слезе.

Бърни беше облечен в работен гащеризон с избродиран на гърба надпис „Суперпочистване на килими — Гъмли“, буквите на който се виеха около опасан с ресни килим, изобразяващ усмихнато лице. Същата емблема беше изрисувана отстрани на камионетката. Над джоба му отпред бе изписано името Уоли. Бърни не работеше достатъчно дълго в „Гъмли“, за да заслужи свой собствен гащеризон, а и шефът му хранеше съмнения дали това някога ще стане.

Поглеждайки евтиния часовник на китката си, Бърни разбра, че ще закъснее за уговорения час, затова забърза нагоре по стълбите на внушителната сграда. Трябваше да спре пред указателя в мраморното фоайе, за да разбере къде се намира отделът по надзора, а после бе принуден, нетърпелив и беснеещ, да чака четиридесет и пет секунди да пристигне проклетият асансьор.

Последните няколко метра по коридора към кабинета взе на бегом и пристигна запотен, размъкнат и задъхан, а косата му стърчеше на влажни кичури отстрани на челото. Едва ли представляваше олицетворение на спретнатост и трезвеност, което Дона О’Дей го беше инструктирала да внуши.

Инспекторът по надзора, професионален държавен служител на име Патрик Дюк, не губеше време, а се захващаше направо със случаите. Пред него на бюрото лежеше дебела папка, надписана с името на Бърни ЛаПланте и сърцето на Бърни се сви, когато я видя. Един Господ знае какви лъжи за него съдържаше. Папките бяха опасно нещо.

Целта на Бърни за тази среща с инспектора по надзора беше да се представи като човек с постоянна работа, примерен данъкоплатец и добър баща, който съвсем случайно и не по своя вина се е забъркал в една съвсем мъничко незаконна операция и който, по-скоро от невежество, отколкото от престъпен дух, си е навлякъл гнева на закона и сега се предаваше на милостта на Патрик Дюк. Адвокатката му се бе постарала да му набие всичко това в главата.

Може би това беше целта, но понеже Бърни си беше Бърни, той веднага я изгуби от поглед и се зае да сипе обвинения срещу несправедливостите на правната система, като по-скоро си изплакваше болките, отколкото да се опита да спечели инспектора на своя страна.

— Не разбирам какво имате предвид под „формалност“, господин ЛаПланте — каза сухо Дюк. — Признат сте за виновен в законен съд от съдебни заседатели, които…

— Да — прекъсна го Бърни, — но искам да кажа, че ченгетата не следваха правилната процедура с доказателствата. „Веригата от доказателства“, нали така. Съвсем я оплескаха.

— Това е нещо, което вашият адвокат е трябвало да установи по време на процеса — отбеляза Дюк. — Тук ние се опитваме да установим…

Бърни загуби търпение от онова, което се опитваха да установят. Беше дошъл, за да се оплаче от нещо далеч по-важно. Гласът му се извиси почти до писък.

— Тъкмо там е работата! — изкрещя той. — Аз съм разорен! Назначиха ми служебен адвокат, ясно ли ви е? Тя е още хлапе, нищо не разбира! Трябваше да ме пуснат! Един истински адвокат щеше да ме измъкне, всички доказателства бяха объркани!

Патрик Дюк изгледа ледено Бърни. Не изпитваше ни най-малко съчувствие към този креслив ядосан дребосък, който явно беше загубил представа — ако някога изобщо я е имал — за целта на срещата им. Случаят беше приключен, решението бе взето и на Бърни ЛаПланте беше даден последен шанс да си извади кестените от огъня. Но, изглежда, той не беше способен да използва този шанс.

— Господин ЛаПланте — инспекторът каза строго, моята работа днес е да дам препоръка за присъдата въз основа на този разговор и друга информация, предоставена от вас…

— Точно това ви казвам — прекъсна го Бърни яростно. Мъничките му черни очи блестяха трескаво. — Аз не съм мошеник! Купил съм крадена стока, просто малка подробност. Да не съм ограбил някого? Да не съм ударил някого? Не! Защо ще пълните затворите с такива като мен. Затворите са за главорезите, за хора, на които им харесва да се пребиват, да вдигат тежести и да се чукат един друг. Аз не мога да излежавам присъда в такива условия!

Бърни ЛаПланте беше близо до истерия, лицето му бе пребледняло, а в крайчетата на устата му се виждаше слюнка. Капки пот избиха по челото му и се плъзнаха надолу по бузите. Ефектът не беше никак окуражаващ.

— Човек като мен, напълно миролюбив, аз не съм за такова обкръжение! Дайте ми възможност! На практика не съм сторил нищо!

Инспекторът дори не си направи труда да вдигне поглед, а спокойно продължи да пише бележки в досието на Бърни, което вече беше пълно с надраскани на ръка бележки от пъстрото минало на Бърни. Със свито сърце Бърни ЛаПланте осъзна, че пак е оплескал всичко, както винаги. Трябваше да послуша адвокатката си; въпреки че беше още хлапе, говореше смислено. Като бръкна в почти празния си арсенал, той извади последното си оръжие, онова, с което трябваше да започне атаката.

— Вижте, имам и дете… — каза той умолително, а очите му отбягваха погледа на Дюк. — На девет, не, на десет години е. Довечера след работа ще го водя на кино. Джон. Той ме боготвори. Ако вляза в пандиза, как ще се почувства детето? — Бърни погледна инспектора по надзора да види дали думите му имат някакъв ефект.

Не. Никакъв ефект. Както обикновено Бърни ЛаПланте беше закъснял с един ден и не му достигаше един долар. Патрик Дюк въобще не се трогна. Бърни се изпоти още по-силно, почти напълно отчаян. Що за човек беше този инспектор, чието сърце не трепва за едно невинно детенце?

— Аз му служа за проклет пример, за бога! — изрева Бърни, напълно пламнал от гняв.

Гаден късмет, Бърни. Това беше единственият ти шанс, а ти всичко оплеска. Още веднъж, като използва голямата си уста вместо оръжие, сам си простреля крака. Сега ще те приберат на топло, Бърни. След няколко дни ще ти се разкаже играта и ще танцуваш затворническа полка с Били Боб Буба — един тип с татуировка „Роден да иде на електрическия стол“.

Колкото и да не ти се вярва, Бърни, за всичко това можеш да виниш единствено себе си.