Лионор Флайшър
Герой по неволя (8)

Глава осма

В останките на полет 104 цареше пълен хаос. Пътниците бяха раздрусани и изтърсени като съдържанието на кутия със зърнени храни в по-ниската част на самолета. Освен тънките редици от лампи по пода осветлението не работеше и тъмнината в кабината беше почти непрогледна.

Ъгълът, под който се бе разбил самолетът, правеше почти невъзможно придвижването по пътеките, тъй като едната част се беше забила в реката, а другата се издигаше в небето. Всички бяха разтърсени и натъртени от удара, имаше доста наранявания, някои от които сериозни, въпреки че за щастие нямаше убити. Но страхът, примесен с болка, все още свиваше сърцата на хванатите в капан оцелели и главната кабина се огласяваше от техните стонове и плач, както и от пронизителните писъци на ужасеното бебе.

Сега, когато вече бяха на земята, опасността от пожар от реактивното гориво, което се изливаше от резервоарите в разбитата опашна част, ставаше все по-реална и тези 54 души трябваше да се измъкнат от самолета, преди огънят да се разгори. Но без функциониращи изходи те бяха практически запечатани вътре в самолета. Той можеше да се превърне в тяхна гробница. Каква горчива ирония — да оцелееш при разбиване на самолет и само след минути да умреш в ужасни мъки!

Лесли Шугър, стюардесата, взе фенерчето си и запълзя към крилото. Тя провери изходите и разбра, че са блокирани, а после сантиметър по сантиметър се промъкна към носа по опасно наклонената пътека. Лицето й беше разкървавено и натъртено, униформата й — скъсана, а тялото си усещаше като премазано, сякаш току-що е бита от банда главорези, но тя бързо осъзна необходимостта да изкара пътниците вън от самолета и с цялата си сила забута единствения неповреден изход.

Вратата се отваряше навън. Отначало тя се съпротивляваше на усилията на Лесли Шугър, но когато момичето продължи да се бори, опряло рамо в ръкохватката, вратата се поддаде и накрая се отвори, но отворът беше широк само 15 сантиметра. Вратата се беше отворила право в реката и калта я заклещваше. Речната вода нахлу в самолета и направи локви около глезените на Лесли. Ще трябва да положи още по-големи усилия, за да преодолее натиска на тежката мокра тиня. Необходима беше по-голяма сила от нейната.

— Някой да ми помогне! — извика тя. — Трябва да отворим този изход!

Изведнъж от дъното на самолета се чу злокобен плисък и се разнесе несъмненият мирис на реактивно гориво.

— Горим! — изкрещя паникьосан глас. Охкания и викове отвсякъде огласиха кабината.

Лесли повиши глас, за да надвика врявата.

— Нека да запазим спокойствие! Моля ви, запазете спокойствие. Успокойте се! Всичко ще се оправи, ако сме спокойни. Нека някой ми помогне с тази врата.

Въпреки цялата сила в гласа й, в думите на младата жена се долавяше лек трепет. Огънят и димът можеха за броени минути да убият всички.

Като използваше фенерчето си, за да разсее тъмнината, Лесли огледа кабината за доброволци. Колегата й стюард Фреди Мур не можеше да й помогне. Тя го видя проснат на пода до кухненския бокс, но не знаеше дали е само ранен или мъртъв. Лъчът светлина осветяваше ужасени лица, стенещи мъже и жени и отпуснати, неподвижни тела. Гледката беше покъртителна и отчайваща.

— Помогнете на хората около себе си, моля ви! — подкани ги Лесли. — Всички да си помогнат един на друг.

Няколко души се изправиха в отговор на молбата на Лесли Шугър и някои от тях заслизаха бавно надолу по стръмно наклонената пътека, за да помогнат на Лесли с вратата. Сред тях беше и Гейл Гейли. Но докато се промъкваха напред, от тежестта на телата им Боингът внезапно се наклони силно под още по-голям ъгъл, а лявата му част затъна още повече в реката. Надигнаха се писъци на ужас и всички панически се втурнаха към единствения изход, борейки се отчаяно да се измъкнат от обречения самолет.

Разклатени от рязкото движение на самолета, капаците на отделенията за багаж под покрива се отвориха и ръчният багаж се посипа като куп ракети. Една чанта удари Гейл Гейли силно по главата и я запрати назад към седалката, където тя се просна наполовина отвън, а кракът й се заклещи под седалката. В същото време друг пътник полетя и се стовари върху нея, а тежестта му падна върху свитата й ръка.

С болезнен пукот ръката на Гейл се счупи като кибритена клечка. Болката беше внезапна и раздираща като удар в слънчевия сплит; тя изкара въздуха от дробовете на Гейл и я принуди да изкрещи, докарвайки я почти до несвяст.

Не мога да припадам сега, си каза тя мрачно през яркочервената пелена от болка под клепачите й. Трябва да се измъкна оттук. Пътникът с мъка се изправи и се запромъква по пътеката към вратата на носа. Тя се опита да се изправи, но разбра, че кракът й се е заклещил в железата под седалката. Не можеше да мръдне. Димът от горящата опашка на самолета се носеше на талази в главната кабина и дишането ставаше все по-трудно.

Сега минаваха покрай Гейл, боричкайки се панически да стигнат до изхода, въпреки че вратата беше препречена от тинята. На тези петнайсет сантиметра чист въздух не можеше да се устои. Те олицетворяваха малката вероятност да оцелеят, а инстинктът за оцеляване у човешката раса е силен и дълбоко вкоренен. Вместо да си помагат един на друг, те се блъскаха, бутаха и драскаха, за да изпреварят онези, които се блъскаха, бутаха и драскаха зад тях.

Сюзан се озова разделена от Кели. Някъде напред чуваше как дъщеря й плаче за нея, но не можеше да я достигне, защото останалите все я избутваха от пътеката в паническото си втурване към носа на самолета. Тя погледна към Гейл с молещи за помощ очи. Трябваше да стигне до дъщеря си.

— Аз… не мога да мърдам… — очите на Гейл също молеха. — Заклещих се.

Но в този решителен момент, когато Сюзан може би щеше да протегне ръка към Гейл, Кели извика някъде по-напред в кабината. Младата майка моментално загуби интерес към когото и каквото и да било освен детето си. Без да погледне Гейл, тя също се заблъска напред. Изтощена от болката, Гейл загуби съзнание.

* * *

„Някои хора се раждат велики, писа Уилям Шекспир в Дванайсета нощ, други постигат величие, а при трети то идва неканено.“

Бърни ЛаПланте в никакъв случай не се бе родил велик и нищо във вродената му природа и оформен характер не би могло да доведе до постигането на величие. Така че какво остава? Остава един твърде неохотен Бърни ЛаПланте, който волю-неволю щеше всеки момент да бъде сполетян от величие.

Съдбата му погоди номер. От всички тъпи места, където един самолет можеше да се опита да кацне, мостът бе навярно най-идиотското. И все пак точно там беше заклещен. Що се отнася до Бърни, той би предпочел да е навсякъде другаде, само не тук, но тъй или иначе той се намираше на този скапан мост и понеже беше единственият присъстващ, явно беше избран. Дори Бърни ЛаПланте, царят на егоизма, не можеше да изостави самолет, пълен с хванати в капан човешки същества. С цялото си сърце искаше да може да си тръгне, но просто не беше такъв човек. Това е слабост, реши той, недостатък на характера, да се държи като някакъв сълзлив тъпанар. Възползваха се от него, а той ги оставяше да им се размине, просто защото бяха претърпели самолетна катастрофа.

И така, бавно и предпазливо, отвратен от онова, което прави, Бърни заслиза по стръмния тревист бряг, който се спускаше към реката. Тревата беше подгизнала от поройния дъжд и хлъзгава, а кожените подметки на мокасините на Бърни непрекъснато се плъзгаха по земята, заплашвайки всеки момент да го повалят долу. Трябваше да използва всичката си сила, само за да се задържи на крака. Бърни ЛаПланте не беше точно на върха на физическата си форма, но беше слаб, жилав и удивително силен за мъж, който тежи може би 65 килограма с дрехите. Той си запроправя път надолу към самолета и реката. Дъждът удряше в лицето му, а капките влизаха в очите му, но Бърни само тръсна глава, за да вижда по-добре. Майната му. И без това вече беше мокър като воден плъх, едва ли щеше да се намокри повече, ако погази в реката.

От вътрешността на засукания корпус се чуваха виковете на десетки молещи гласове. Бърни се начумери нетърпеливо. Тъпи задници. Не знаеха ли, че идва? Не можеха ли да потърпят малко? Движеше се възможно най-бързо. Все пак не беше някакъв си проклет герой.

— Хайде, дръжте се, дръжте се. Една минута — извика им той раздразнено. За кого го мислеха, за супермен ли? Не можеше да лети. Бедрата и прасците вече го боляха от усилието да не падне върху мократа трева, а тези загубеняци му даваха зор. Ама че наглост!

— Ей сега идвам. Задръжте само минутка, а? — промърмори той.

Зад него над останките от моста в опашката на самолета избухна ярка топка оранжев пламък, който се понесе напред към корпуса. Но Бърни, който слизаше внимателно надолу по брега с очи, вперени във водата под него, не го видя. Огънят започна да се разпростира по-бързо.

Заплахата от дима и пламъците беше ужасяваща, но действителният пожар беше нещо много по-лошо. В самолета се разнесе паника и малкото хора останали отзад, за да не ги премажат блъскащите се към предния изход, сега се втурнаха като приливна вълна, като бутаха и тласкаха онези пред тях. Никой не можеше да стои прав заради ъгъла, под който беше наклонен корпусът, но хората лазеха и се влачеха, докато пред вратата се събра цяла тълпа. Господин и госпожа Браун бяха стигнали първи вратата и господин Браун я буташе, рамо до рамо с Лесли Шугър.

Само шепа пътници бяха останали отзад. Някои, като Гейл, бяха приковани на местата си, а други бяха в безсъзнание като лошо ранения стюард Фреди Мур и бащата на Ричи, господин Флетчър. За тях опасността от смъртоносно обгаряне беше близка и ужасяваща.

— Татко! Татко! Татко, събуди се! — Ричи крещеше в ухото на баща си и разтърсваше рамото му, но господин Флетчър не помръдваше. Беше в безсъзнание, може би дори мъртъв. Обезумяло, момчето се завтече да намери помощ, като се наведе ниско към пода на самолета и тънкото му телце се запромъква между по-едрите и бавно подвижни пътници, за да стигне отпред, където добрата стюардеса щеше да му помогне.

— Запазете спокойствие, всички да запазят спокойствие! — Лесли вече буквално ги умоляваше, но без полза. Когато димът се пренесе напред от опашката и вътрешността на кабината се затопли от горещите пламъци, чувството на паника сред мъжете и жените се засили.

Няколко пътници, облегнати на изхода, го блъскаха с цялата си сила, но без успех. Вратата се беше заклещила много яко в тинята на речното дъно. Трябваше да се отвори със сила отвън от някой, който би могъл да се опре здраво на нея и да упражни натиск. Всички усилия отвътре водеха единствено до това, че долният край на вратата затъваше все по-надълбоко в тинята.

Един от пътниците, господин Браун, който се беше облегнал на вратата и надзърташе през петнадесетсантиметровия отвор, забеляза човешки силует, някаква движеща се фигура по брега на не повече от десет-дванадесет метра разстояние.

— Идва някой! — провикна се той.

Този някой беше Бърни ЛаПланте, който пристигаше точно навреме, за да срещне съдбата си и да я осъществи.