Лионор Флайшър
Герой по неволя (21)

Глава двадесет и първа

Ако не беше полицейският ескорт, микробусът на Чъки нямаше да бъде допуснат дори на една пряка разстояние от хотел „Дрейк“. Голяма площ около хотела беше оградена и движението се отбиваше от местопроизшествието. Гъмжеше от полицаи, които бяха издигнали барикади и отцепили с кордон улицата, на която се намираше „Дрейк“. Десетина полицейски коли, между които няколко на отряда за бързо реагиране, бяха паркирани около фасадата на зданието. Беше инсталиран подвижен телефон за свръзка и офицери с високи чинове излайваха заповеди през високоговорителите си. Противопожарният отряд беше изпратил една от колите с най-висока стълба и кран за измъкване на жертви от високи сгради. Щеше да пристигне всеки момент. Две линейки, съоръжени с модерна травматологична апаратура и с първокласни медицински екипи, бяха готови да окажат помощ.

На мястото имаше и три телевизионни екипа: от Канал 4, Канал 8 и Канал 13, с необходимата техника за предаване на живо. От Новините на Канал 4 Ед Конклин вече отразяваше събитието. Освен телевизионните и микрофонните кабели, наоколо беше пълно с журналисти и фотографи от вестниците, всички камери бяха насочени нагоре, петнадесет етажа над тях, към перваза, на който стоеше героят Джон Бъбър, готов да скочи.

Повече от хиляда мъже и жени се бяха скупчили зад барикадите, а някои от жените държаха деца на ръце. Няколко полицаи на коне патрулираха напред-назад пред полицейските бариери, за да сдържат тълпата и да предотвратят размирици. Тези хора бяха по-различни от обичайната тълпа любопитни зяпачи, които се събират като лешояди при нещастни случаи. Те не бяха просто наблюдатели, а хора, които обичаха Джон Бъбър и искаха той да живее. Това не беше тълпа, която вика „Скачай, скачай!“ към мъжа на перваза, а „Не! Недей! Не!“

Над всички тях, много етажи над земята, на перваза на хотелската мансарда, дребната самотна фигура на героя гледаше надолу. Въпреки че скупчените долу хора не можеха да го видят, в очите му плуваха сълзи. Джон Бъбър беше стигнал до онзи момент от живота си, когато повече не виждаше причини да продължава да живее. Не бе имал лоши намерения, но в действителност причиняваше вреда на много хора, хора като Гейл, които му вярваха.

Щом пристигнаха при „Дрейк“, Гейл, Чъки и неохотният Бърни се втурнаха в асансьора към хотелския апартамент на Бъбър, превърнат в команден пост — вътре имаше полицаи, пожарникари, телевизионни монитори, камери, микрофони и дори животоподдържаща медицинска апаратура. На широкия перваз извън високите прозорци, нехаещ за лудницата, която се разиграва зад него, стоеше Джон Бъбър, готов да сложи край на живота си.

— Джон! Не го прави! — Гейл притича до прозореца и се надвеси навън. — Всичко е наред.

Когато чу гласа й, Бъбър се обърна. Той извади от джоба си един плик и като направи една-две крачки към Гейл, се наведе и го постави на перваза.

— Гейл! Това е за теб. Искам да знаеш, че никога не съм искал да те нараня. Тук ще намериш обяснение за всичко.

Гейл се усмихна през сълзи.

— Джон, знам всичко — каза тя.

Така ли?

— Знаеш! — Бъбър се изправи ужасен, загуби равновесие и започна да се клатушка и олюлява към ръба на перваза.

Гейл ахна, а тълпата отдолу реагира на опасното залитане на Бъбър, като извика сърцераздирателно в един глас: „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!“

— Всичко е наред, Джон! — извика бързо Гейл. — Няма нищо. Малка грешка. Всички ще го разберат.

— Малка грешка? — повтори Бъбър с почуда. — Не, това…

— Не, Джон, ти си твърде жесток към себе си. Доведох тук онази гадина, която те…

Бърни ЛаПланте изведнъж се наведе зад нея, пробил си път с лакти до прозореца.

— Почакай! Почакай! Оставете аз да говоря с него, за бога!

Преди да разберат какво става, Бърни вече се беше измъкнал през прозореца и стоеше на перваза. Двама пожарникари се спуснаха към него, протегнаха се през прозореца и го сграбчиха за глезените, но Бърни ги изрита. Разбрали, че в опитите си да го спасят, могат да го бутнат долу, пожарникарите се отказаха.

— Ей, Бъбър, ела насам! Трябва да си поговорим, приятел — Бърни запълзя към Джон на ръце и колене.

— ЛаПланте! — Очите на Джон Бъбър се ококориха от учудване. Това беше последният човек, когото очакваше да види тук, на перваза.

— Хайде, Джон, не бъди идиот! Не обичам височините.

Джон Бъбър се отдръпна от Бърни към ръба и го изгледа подозрително.

— Слушай, ЛаПланте, наистина съжалявам. Всичко е в писмото ми до Гей… ъ-ъ, госпожица Гейли. Много сгреших.

Чъки се надвеси от прозореца до Гейл и обърна камерата си към двамата мъже. Бърни се озъби:

— Я изключи това нещо! Да не искате да скочи?

Гейл и Чъки веднага се отдръпнаха. По красивото лице на младата жена бе изписан страх, но и растяща надежда, както и… любопитство. Колкото и да е невероятно, ЛаПланте беше излязъл вън на перваза. Дали у този човек нямаше нещо повече от онова, което мислеше за него?

— Искам само да си поговоря с теб малко — захвана да го придумва Бърни. — А после можеш да скочиш. Дори два пъти, ако искаш.

— Говори оттам — Бъбър посочи апартамента. — Можеш да говориш отвътре.

Бърни поклати глава.

— Насаме — настоя той. — Вътре има камери и всякакви такива дивотии. Микрофони.

Вътре в апартамента Гейл и другите, само на сантиметри от Бъбър и ЛаПланте, бяха принудени да следят драмата вместо на живо, по телевизионен монитор от петнадесет етажа по-долу, където Конклин отразяваше събитието за новините на Канал 4. Очите на Гейл не се откъсваха от екрана. Лицето й беше бледо и опънато, а очите й приличаха на горящи въглени от силното вълнение.

— Изглежда, отвън на перваза при Джон Бъбър има някой — разказваше Конклин. — Можем само да предполагаме, че това е някакъв спасител — специалист от полицията или пожарникарската служба. — Гласът на репортера се извиси малко от вълнение. — Той… той се приближава към Бъбър, с пълзене. Не се вижда да е вързан с предпазно въже, а както обяснихме, пожарникарите не успяха да опънат платнище.

Камерите дадоха близък план на Бърни, но в тъмнината беше почти невъзможно да се определи кой или какъв бе непознатият. „Спасителят-специалист“ продължаваше да напредва и достигна онази част на перваза, където лежеше писмото на Бъбър.

— То е за Гей… за госпожица Гейли — каза Джон, като посочи писмото.

Бърни се намръщи.

— Абе аз да не съм пощальон? — поиска да знае той. — Качил съм се на майната си, имам фобия от височини, а ти искаш да ти доставя писмото, а? Сложи му марка, за бога! — Той се приближи още към Бъбър.

— Вече си достатъчно близо — каза Джон и Бърни закова на място. — В писмото признавам всичко. Цялата истина. Съжалявам, ЛаПланте. Обувката ти беше у мен, а ти каза, че не искаш да се разгласява, заради неприятностите ти със съда.

— Не си спомням да съм казвал, че не искам един милион долара — заяви Бърни сковано, но напълно логично.

Лицето на Бъбър изглеждаше огорчено. Той сви рамене неспокойно.

— Всъщност не вярвах, че ще удържат на думата си. А после… ти не се появи, извадиха наяве военното ми досие… Все очаквах, че ще дойдеш и ще ме разобличиш.

— Бях на топло, за бога! — озъби се Бърни.

— В банята ли? Цели два дни?

— В затвора! — изсумтя Бърни. По дяволите! — Слушай, Бъбър… — Бърни прекъсна, защото за първи път погледна надолу през ръба и осъзна, че се намират на петнадесет етажа над земята. От височините на Бърни ЛаПланте му се гадеше и той започна да се поти. — Това е лудост! Може да паднем оттук.

— По-добре влизай вътре — каза бързо Джон Бъбър. — Отново рискуваш живота си.

Бъбър беше прав. Бърни най-после проумя опасното им положение. Намираше се високо, много високо над земята, а долу нямаше опънато платнище. Потта започна да се стича по лицето му, а дребното му тяло взе да трепери.

— Започвам… да го осъзнавам, Джон. Слушай. Няма да върша нищо героично тук, имай ми вяра, приятел. Какво ще кажеш да поседнем малко? Няма да има никакви номера, не съм толкова хитър. Можеш, така да се каже, да си починеш, преди да скочиш.

Джон Бъбър долови паниката в думите на дребния мъж и повярва на Бърни. ЛаПланте не беше в състояние да извади заек от шапката си. Той се насили да се отпусне и седна бавно до Бърни, като помогна на дребния мъж да премине от коленичило в седнало положение. Сега бяха един до друг на перваза, а краката им се люлееха през ръба. Разговаряха тихо.

Вътре в апартамента, залепена за монитора, Гейл Гейли би дала всичко, за да чуе какво си казват двамата мъже. В нея се пробуждаше надежда. Възможно ли беше да е подценила ЛаПланте? Може би не е чак толкова ужасен, както си го представяше. Може би дори щеше да помогне…

Джон Бъбър въздъхна и поклати глава.

— Какво направих? — попита той унило. — Бях мръсен, беден и безполезен, но поне бях честен.

Бърни изсумтя.

— Я се отпусни, Джон. Значи мислиш, че ти имаш проблеми, а?

Седнал се чувстваше по добре, всичко щеше да е наред… може би… само да не гледа надолу към улицата. Беше спрял да трепери, но продължаваше да се поти. Вдигна ръце и обърса потта от челото и бузите, без да осъзнае, че така пренася дебел слой сажди от перваза върху лицето си. Лицето му сега беше изцапано и начернено.

Беше пристигнала противопожарната кола с крана и един оператор от Новините на Канал 4 седеше на върха, издиган бавно нагоре покрай фасадата на хотела и фокусирал обектива си върху Бъбър и Бърни.

— Все още не знаем защо преди повече от час Джон Бъбър, националният герой, е излязъл на перваза петнадесет етажа над земята — каза напрегнато Конклин в микрофона си. — Но сега знаем кой е човекът, който разговаря с него през последния четвърт час, рискувайки собствения си живот. Той е идентифициран като Бърнард ЛаПланте, бивш служител в „Суперпочистване на килими — Гъмли“…

 

 

Джон ЛаПланте трябваше да спи в този късен час. Но кой можеше да спи, когато в момента се разиграваше драма на живот и смърт, в която участваше неговият герой? Като използваше слушалките от аудиоуредбата, за да не чуе майка му звука от телевизора, Джон седеше в тъмната си спалня по пижама, готов за сън, но прикован към екрана и толкова напрегнат, че почти не дишаше.

— Предполага се, че ЛаПланте е стар приятел на Бъбър, може би от войната — каза репортерът.

Джон нададе вик на радост, скочи от леглото и изтича да намери Евелин.

— Мамо, мамо! Дават баща ми! Мамо!

 

 

— Пусни ме, Гейл — Чъки избута Гейл Гейли от мястото й до прозореца. — Мисля, че мога да ги хвана в кадър.

Гейл се отдръпна, но тълпата от пожарникари и полицаи на прозореца бе толкова многобройна, че не можеше да види нищо, затова се обърна към телевизионния монитор. На екрана се появи картина от камерата на Чъки — малко разклатена, но драматична. Беше близък план на Бърни ЛаПланте с лице, чиито черти бяха скрити под чернилка от сажди. От гърлото на Гейл се изтръгна ахване, но тя дори не го чу. Имаше нещо в това лице… това лице… само да успее да си спомни…

В този момент долу на улицата включиха прожектор и первазът изведнъж бе окъпан в ярка светлина. Камерата на Чъки все още държеше в близък план лицето на Бърни и когато го видя, сякаш в ореола на огнено кълбо, но все пак тайнствено и непознато, Гейл Гейли остана зашеметена. Това беше лицето от Образа, лицето на героя от полет 104, лицето на героя, който беше спасил живота й. Само за миг мечтаната сензация се преобрази в кошмар.

Бърни ЛаПланте? Невъзможно, не би могло. Всичко, в което Гейл вярваше, всеки факт, в който беше убедена, внезапно рухна и се изпепели. Винаги се бе гордяла, не е журналист, който мигновено, на място, се ориентира в обстановката и съвсем точно преценява фактите. Но сега, в този ужасен миг, когато съзря очерненото лице на Бърни ЛаПланте — същото лице, което бе видяла веднъж преди — Гейл Гейли загуби вяра в себе си, в способностите си и в професионалната си преценка. Останаха единствено чувствата й, а те й казаха, че герой или не, какъвто и човек да се окажеше, Джон Бъбър бе мъжът, когото Гейл Гейли обича.

Чъки потупа Гейл по рамото.

— Ще се кача на покрива, да ги хвана отвисоко — и излезе от стаята. Гейл постоя известно време, опитвайки се да овладее изблика на противоречиви чувства у себе си. По бузите й неволно потекоха сълзи. Тогава взе решение: знаеше как трябва да постъпи.

В белия блясък на прожекторите Бърни и Джон седяха един до друг на перваза и тихичко си говореха, наваксвайки пропуснатото време. Въобще не обръщаха внимание на сновящата долу тълпа, на камерите и репортерските екипи, нито на петнадесетте етажа, които ги деляха от вечността.

— Ти си откраднал чантата й! Докато си я спасявал? — Бъбър беше направо сащисан.

Бърни сви рамене.

— Е, и какво толкова? Ти реши да се представиш за мен. Миг на слабост, нали така? Аз пък взех, че й задигнах чантата. И на мен ми е слаб ангелът, приятел.

Джон поклати глава, без да може да повярва.

— И тя мисли, че ме изнудваш?

— Точно така — Бърни не можа да види нищо смешно в това, но Джон Бъбър се засмя. — Което никак не е лоша идея, Джон — каза бавно Бърни.

— Ъм? Какво имаш пред вид?

— Ами, трябва да измислим нещо, Джон — каза оживен Бърни. — Бъркотията е ужасна, а аз съм на път да излежа сериозна присъда. Колко похарчи вече за тия глупости с благотворителността? Не си изхарчил всичко, надявам се?

Бъбър поразмисли малко.

— Направих доста дарения за различни каузи… Ами… Сигурно са останали около половината, ЛаПланте.

Дребният мъж се ухили.

— Викай ми Бърни.

 

 

Събитието беше най-голямата новина на десетилетието; не, задраскайте „десетилетие“, беше най-голямата новина на века, а директорът на Новините на Канал 4 не получаваше всичко, което искаше от нея. Не обвиняваше Конклин долу на земята, но Гейли би трябвало да има изключителни права над Джон Бъбър. Намираше се там горе, на няколко метра от действието. Защо например не можеше тъпият му екип да изкара микрофон на проклетия перваз, за да чуят какво си говорят Бъбър и този ЛаПланте? Все едно гледаме ням филм, фучеше Дийкинс по телефона на Гейл. Чарли Чаплин и Бъстър Китън. Дийкинс мразеше да го държат в неведение за каквото и да било.

— Как така, какво искам да знам? Искам да знам всичко! — изкрещя той в слушалката, което накара Гейл да трепне. — Кой е тоя тъпанар ЛаПланте, за бога? За какво, по дяволите, си дърдорят тия двама кретени? Щом не можеш да ги чуеш, чети по устните им! Нали си репортер, импровизирай! Какво? Какво ми казваш?

— Това не е новинарска сензация — осведоми Гейл шефа си с препълнени от сълзи очи. На гърлото й бе заседнала такава буца, че едва говореше. — Това е… това е… това е събитие от истинския живот.

— Истински живот! — избуча Дийкинс. — Господи, Гейл, я не се размеквай! Недей…

— Да се размеквам ли — ридаеше Гейл, а сарказмът, който се изливаше от нея, горчеше от солта на сълзите. — Защо да се размеквам? Нали съм… професионалист? Цинична закоравяла професионалистка.

Господи, най-добрата му репортерка се бе размекнала! Силно обезпокоен, Дийкннс смекчи тона, докато зад него Уолас, директорът на Канал 4, се щураше напред-назад и издаваше нечленоразделни звуци.

— Слушай, Гейл… Никога не съм казвал, че…

— Аз съм закоравяла, цинична, печена… кучка или нещо подобно, нали? Студена и амбициозна. Нали така ме наричат всички? — Думите и излизаха приглушени от сълзи.

— Какво става? — разпитваше Уолас. — Какво има? Кажи ми какво…

Но Дийкинс не го чу. Цялото му внимание бе насочено към Гейл, която, изглежда, беше пред пълен срив в другия край на телефона.

— Не, Гейл, не си закоравяла и цинична, не си студена и амбициозна, освен това не си… как го каза… закоравяла кучка. Ти си мека като захарен памук. Като шоколадово бонбонче. Ето защо аз… и не само аз, а всички… те обичаме… Сега се опитай да бъдеш професионално бонбонче и отрази тази човешка драма…

— Напускам — каза Гейл Гейли.

— Не можеш да напуснеш! — извика вбесен Дийкинс. — Това е непрофесионално! — Той затръшна телефона с все сили.

— На… напуска ли? — запелтечи Уолас от притеснение. — Иска да напусне?

Дийкинс изсумтя презрително.

— Няма да напусне. Не може. Особено точно сега.