Лионор Флайшър
Герой по неволя (16)

Глава шестнадесета

„Барцелона“ е предпочитан ресторант за богаташите и елита на града. Елегантен, изтънчен и кошмарно скъп, с обстановка четири звезди, прочут главен готвач и килер с вина за завиждане, „Барцелона“ беше винаги зает седмици предварително и намирането на маса при кратко предупреждение се превръщаше в игра на сила, в сложна парична маневра.

Въпреки това когато следобед Паркър се обади за маса и управителят чу магическото име на Гейл Гейли и вълшебното име на Джон Бъбър, портите се отвориха широко и изведнъж се освободи най-хубавата маса в заведението. По някакъв начин, един Господ знае как, се беше разчуло, че Джон и Гейл ще вечерят тук довечера — разбира се, едва ли управителят беше казал на някого — и просторното помещение се беше изпълнило до крайност с шумни хора във вечерно облекло.

Когато Гейл въведе Джон в ресторанта, всички станаха като един и избухнаха в бурни ръкопляскания. Чуваха се викове: „Браво!“ и „Страхотна работа, Джон!“. Зашеметен от неочакваното посрещане, Бъбър застина на място от смущение и чак след като Гейл леко го побутна по рамото, успя да стигне до масата.

Главният келнер бързо взе салфетката на Бъбър, разтвори я със замах и я разстла върху скута му, а помощник-келнерът с усмивка напълни водните им чаши. Когато, за щастие, и двамата си отидоха, Джон каза тихо на Гейл: „Всички ни гледат.“

Гейл се усмихна развеселена, но и със съчувствие. Той наистина нямаше представа колко е известен, нито колко е скъп на целия американски народ. Дори не мислеше за себе си като за герой. Скромността на този мъж беше така неподправена, така непривична.

— Не „нас“, Джон, а тебе. При това, тук са свикнали със знаменитости. В „Макдоналдс“ щеше да е много по-зле.

Но обяснението не успокои Джон Бъбър. Всичко това не влизаше в неговите сметки. Когато се появи с обувката на Бърни и се представи за героя, не очакваше, че някой наистина ще му повярва. Той знаеше само, че никой не бе видял лицето на спасителя и че на местопроизшествието е намерена едната му обувка. Обувката беше у Бъбър, знаеше някои подробности, които Бърни му беше разказал, та защо да не опита?

Но щом Гейл Гейли му повярва, целият свят също щеше да го направи. Джон беше подценил желанието на обикновените жени и мъже да повярват в герой, човешката им нужда да създават герои, на които да се възхищават. Един поглед из ресторанта и какво виждаме? Посетителите бяха все богати и изтънчени хора, а го зяпаха като хлапаци, хлътнали но някоя звезда.

Сега, когато започна да осъзнава как стоят в действителност нещата, не смяташе, че може да продължава така — да приема всеобщата благодарност и възхищение, без да има каквито и да било заслуги.

— Чуйте, ъ-ъ, госпожице Гейли, аз…

— Гейл — каза Гейл. — Наричай ме Гейл, а не госпожица Гейли.

Не знаеше откъде да започне. Думите не излизаха от устата му както трябва, а той не смееше да я погледне в очите.

— Това не е… Искам да кажа, че исках… наградата… Не мислех… — Господи, стегни се Джон, каза си той строго и почна отначало. — Чувствах се… доста отчаян… Разбирате ли? Просто исках безплатно ядене, може би баня, една нощ в чисти завивки. Не съм искал един милион долара! Двайсет щяха да бъдат достатъчно. Може би петдесет. Какво ще прави човек като мен с един милион долара?

Ако Гейл се беше вслушала в думите му, историята ни можеше да свърши дотук, защото тя притежаваше силен, професионално изострен нюх за човешката психика. При обикновени обстоятелства в накъсаните фрази на Джон Бъбър тя би доловила началото на едно признание и като журналистка от своя ранг щеше да изтръгне истината. Очевидно той се опитваше да й каже нещо.

Но обстоятелствата никак не бяха обикновени. Гейл Гейли бе също жена и сега седеше тук в най-сексапилната си рокля, в този бляскав ресторант, заедно с героя на деня, който освен това беше и много привлекателен мъж. Нима тогава е чудно, че в очите й танцуваха звезди? Или че беше изключила настървената си журналистическа чувствителност за тази вечер? Или че чу думите на Джон, без да се вслуша в тяхното значение? Отгоре на всичко главният келнер я беше разсеял в същия момент, като подаде и на двамата огромни, подвързани с кожа менюта.

Какво щеше да прави човек като него с един милион долара, искаше да знае Джон. Добре.

— Ами, погледни тези цени и тогава ще си говорим. — Усмихна му се тя през масата.

Бъбър разтвори менюто и прочете няколко реда, без да вярва на очите си. $24 за предястие? Пържола за $55 и картофи за още $9? $14 за зелена салата и $6 за чашка кафе? Това беше пълна глупост!

Гейл поръча и за двамата. За себе си избра диви гъби за предястие и печена сьомга. За Джон — като начало миниатюрна паела, а после агнешки пържоли; поръча и салата за двамата. Джон Бъбър направи сметката наум. Това най-обикновено ядене възлизаше досега на повече от $150, без да се броят десертът, кафето, надбавката за заведението или бакшишът. Той затвори очи и се предаде. По-добре въобще да не мисли за това.

Когато Гейл поиска да види листата с вината, главният келнер поклати глава.

— Разрешете на нас, госпожице Гейли. Вашите вина тази вечер ще бъдат подарък от „Барцелона“. Ще ви поднесем от най-добрите ни реколти.

— Много любезно от ваша страна, Артуро.

Мъжът се поклони раболепно.

— Не, не, напротив. За нас е удоволствие да ви обслужим.

Горе-долу по същото време, когато Джон Бъбър седеше на тапициран в кадифе стол, облечен в италиански бутиков костюм и дъвчеше салата за $14 в луксозна обстановка, Бърни ЛаПланте се намираше в ада, облечен в избеляла синкава затворническа униформа, и мрачно се взираше в чиния с лоясало накълцано говеждо върху препечен хляб — класическата любима храна на американците, „барабонки върху бетон“.

По стените около Бърни нямаше копринени тапети, те бяха прост панел, изрисуван с неприлични надписи. Нямаше двойно легло, нямаше брокатени пердета, нито огромен телевизор, който хваща повече от петдесет канала. За Бърни имаше панелна килия, два на три метра, делена с още един затворник. За Бърни имаше тънък матрак върху дървено легло и скапан телевизор в дневната, без дистанционно и кабелна връзка, и изборът на канала зависеше от най-едрия и гаден злодей, а това никога не бе Бърни ЛаПланте.

Задникът на Бърни не беше облегнат върху кадифена възглавничка и нямаше тълпа вечерящи, които да станат на крака и с ръкопляскане да изразят своето одобрение. Бърни седеше неудобно на дълга пейка без облегалка, а събратята му по вечеря бяха все закоравели, безскрупулни мошеници, които биха изтръгнали сърцето ти и биха го изяли, само ако ги погледнеш накриво. Па масата на Бърни нямаше цветя, нито блестящ кристал, нито ножове или пък вилици. В пандиза не дават ножове и вилици, всичко, от супата до печеното, трябва да се яде с лъжица.

Но никого не го беше грижа за Бърни ЛаПланте, забравеният човек, никому неизвестният герой. За целия свят той бе просто още една буболечка, която пълзеше из мравуняка на живота.

 

 

Гейл Гейли се облегна назад в стола си и започна да изучава Джон Бъбър. Той я интригуваше и тя копнееше да узнае всичко за него — този странен, срамежлив мъж, който се свиваше винаги, щом станеше дума за героизма му. През всичките си години като журналистка Гейл беше срещала всякакви хора, добри и лоши, добронамерени и безнадеждни, интелигентни и глупави, но никога не бе срещала човек като Джон. Изглеждаше напълно искрен, у него нямаше никакъв фалш.

— Казахте, че не искате един милион долара — усмихна му се Гейл през масата. Светлината на свещите се пречупваше в рубиненочервеното вино в чашите и го караше да искри. Устните й бяха в същия цвят.

Джон Бъбър вдигна поглед от агнешките си пържоли. Думите на Гейл силно го притесниха, но му предоставяха възможност да каже истината. По един или друг начин той трябваше да й подскаже, че не е героят, за какъвто го смятаха всички. Тази игра се бе задълбочила прекалено. Беше време да си вдигне чукалата, преди да е станало късно.

В същото време обаче Джон не желаеше да загуби доброто мнение на Гейл, което изведнъж бе придобило огромно значение за него. Какво щеше да си помисли за него, когато й кажеше истината? Най-вероятно, че е лъжец и крадец, какво друго би могла да си помисли? Но пък ако й кажеше истината, преди телевизионната станция да му е дала парите, Гейл може би нямаше да му се ядоса толкова. Може би щеше да разбере, че у Джон Бъбър все пак има нещо благородно, че не е напълно безчестен.

— Ами, аз нямам право на тези милион долара — започна той бавно. — Аз… аз… не очаквах… Не очаквах…

— Цялото това обожание? — усмихна се Гейл. — Кара те да се чувстваш като измамник, нали?

Какво знаеше тя за цялата истина?

— Хм… всъщност да! — изтърси той. — Не трябваше да се появявам и да се представям за герой…

Той млъкна, защото някакъв непознат се бе приближил на път към своята маса.

— Вие правите чест на проклетата човешка раса — рече той грубовато, за да прикрие чувствата си. — Аз също можех да бъда в самолета. Или семейството ми.

— Ъ-ъ… благодаря ви — каза Джон.

— Внезапната известност обърква всеки — каза Гейл съчувствено. — Ти самият си познавал Джон Бъбър през целия си живот, свикнал си с него, знаеш, че си същото човешко същество, което си бил, преди цялото това вълнение. Затова се чувстваш като измамник…

— Да — каза Бъбър и щеше да каже още, но Гейл продължи да говори.

— … който е недостоен за проявеното към него обожание. Това е съвсем човешко — Гейл усети внезапно желание да се пресегне и да стисне съчувствено ръката му, но се въздържа. Не беше сигурна как Джон ще възприеме жеста й. Не беше сигурна и как тя самата би възприела жеста. Приятелство — да, но нима не беше и нещо повече? Гейл не можеше да отрече, че Джон Бъбър я привлича, но дали я привлича като мъж или като мъжа, който бе спасил живота й — тя все още не знаеше. За момента обаче той представляваше новинарска сензация, а тя беше журналистка и Гейл реши да не забравя този факт.

Изведнъж над масата им увисна тежък мирис на силен парфюм. Джон Бъбър вдигна поглед и видя загърната с норка и окичена с диаманти жена на около шестдесет години, която се бе надвесила над него в очакване да й обърне внимание.

— Ще даря половин милион за благотворителни цели от ваше име, господин Бъбър — изгука тя. — Какво ще кажете за малки животни?

— Малки животни ли? — повтори озадачено Джон.

Жената взе въпроса за утвърдителен отговор.

— Знаех си, че човек като вас не може да не боготвори малките животни. Господ да ви благослови, господин Бъбър.

Тя се обърна към Гейл, а блясъкът от нейните накити беше почти ослепителен.

— А вие, скъпа, правите толкова много за жените.

След което тя махна за сбогом с пълничките си пръсти, на които проблясваха поне двадесет и пет карата, прошумоля с тафтената си рокля и си отиде, оставяйки Джон Бъбър със замаяна глава.

— Сериозно ли говореше? — попита той Гейл с широко отворени очи. — Ще даде половин милион долара? От мое име?

Той нямаше дори бегла представа за истинската си сила, колко странно? Нямаше абсолютно никакви лични цели. Усмивка огря лицето на Гейл. Появиха се трапчинките й, които трепкаха, също като скъпоценните камъни на светската дама.

— Ти си знаменитост, Джон — каза му тя. — Хората ще искат да ти угодят или да те използват. Може би и двете.

Джон Бъбър кимна и се върна към агнешките пържоли. Но дъвчеше механично, без да усеща вкуса им. Гейл му беше представила една напълно нова версия. Човекът знаменитост бе различен от другите хора; със славата идва силата, но също и отговорността. Нямаше да е толкова просто ей така — да се откаже от геройството. Бяха намесени и други неща, за които дори не беше подозирал. Гейл му бе дала много материал за размисъл.

Привършиха вечерята си в пълно мълчание. Гейл не поде разговор, защото виждаше, че Джон размишлява усилено. Тя предположи — не без основание, — че той осмисля всичко, което бе преживял, видял и чул тази вечер. Има и още, каза си тя, като запази тайната за себе си. Щеше да му каже по-късно и с нетърпение очакваше да види реакцията му. Тази история придобиваше все нови и нови измерения. Тя наистина беше онази новина, която винаги бе искала да разкрие и представи, истинска картина на човека в най-хубавите му страни, пример, който да повдигне духовете и да накара всички да осъзнаят, че когато се отхвърли егоизмът, животът се обогатява с вълнуващи мигове.

Когато Гейл плати сметката с банкнотите, които бе взела от службата, Джон загуби ума и дума. Той преброи $350 върху масата, които щяха да са далеч повече, ако „Барцелона“ не беше платила виното. $350! За едно ядене на двама души! Това беше направо престъпление. Единственото, за което мислеше сега, беше колко бездомни хора могат да се нахранят за $350, а те наистина бяха много.

Станаха да си вървят и главният келнер притича с пелерината на Гейл и палтото на Джон. В същото време всички мъже и жени в ресторанта се изправиха и започнаха да ръкопляскат, докато двойката излизаше, както бяха ръкопляскали и при влизането им. Ръкоплясканията продължиха, докато Джон и Гейл се загубиха от погледите им.

Пред ресторанта имаше цяла тълпа. Всеки жълт вестник в града бе изпратил фотограф и репортер. Всеки национален вестник и всяко списание с представителство или дори само бюро в Чикаго бяха пратили по някого, въоръжен с електронни светкавици и разнообразна апаратура. Щом зърнаха Гейл и Джон, светкавиците засвяткаха, обективите защракаха и репортерите започнаха да задават на висок глас въпросите си.

— Ей, Джон! Насам, Джон! Как се чувстваш като герой?

— Ей, господин Бъбър! Какво ще правите с всичките пари?

А от тълпата почитатели се чуваха викове „Обичам те, Джон!“, „Обичаме те, Джон!“ и „Господ те обича, Джон!“

Зад редиците от репортери бяха микрофоните и видеокамерите на другите средства за масова информация. А по краищата, държана назад от полицията, стоеше тълпа от зяпачи и запалянковци, които чакаха да хвърлят дори бегъл поглед на своя идол.

Когато двамата се опитаха да стигнат до колата, голяма вълна от репортери, оператори, фотографи и зрители се заблъскаха напред. Това беше жива верига от блъскащи се и крещящи хора, които образуваха стена между Гейл и Джон, и сигурността на лимузината. Джон Бъбър настръхна от притеснение, а Гейл беше избутана встрани и потопена в морето от крещящи журналисти.

Полицията незабавно се намеси като обгради двамата и бързо ги поведе към чакащата лимузина. Джон Бъбър тръгна с тях механично, главата му се въртеше, а очите го боляха от блясъка на светкавиците. После изведнъж Джон спря.

Най-отзад в тълпата той видя няколко бездомни, които се криеха в сенките, срамувайки се да излязат напред. Но те също му ръкопляскаха, усмихваха му се и вдигаха палец към него. В края на краищата той беше един от тях и те се гордееха с него.

Сред тях Джон забеляза млад мъж, облечен в дрипи и с увита в старо вълнено кепе глава. Той стискаше торба за боклук, пълна с консервени кутии, които щеше да продаде във „Вторични суровини“ за един-два долара. Бъбър се взря в него. Все едно се гледаше в огледало. Вчера този мъж можеше да бъде той. Единствената разлика между тях беше обувката на Бърни ЛаПланте.

— Хайде, Джон! — повика го Гейл, опитвайки се да го освободи от лапите на тълпата и да го качи в колата.

Но Бъбър дори не я чу сякаш Гейл престана да съществува, сякаш присъстваха само той и тълпата от хора. Обърна се към тях и вдигна ръце във въздуха.

— Ей, ей! — извика той. — Ей, по-спокойно!

Тълпата се люшна колективно назад да му направи повече място и всички впериха очи в Бъбър, очаквайки думите му. Той ги огледа сякаш бяха негови стари приятели, дори роднини. После погледът му се спря върху млада жена, която държеше тефтерче, и каза:

— Искате ли да ви се разпиша? Как се казвате?

Момичето не можа да повярва на късмета си. Героят й говореше, а беше толкова красив! Толкова божествен! Тя усети как коленете й се разтреперват и успя само да промълви:

— С-с-силвия.

— Силвия — повтори Джон и се усмихна, гледайки я право в очите. — Ако се подпиша, ще ми направиш ли една малка услуга?

Онемяла, младата жена можа само да кимне. Други хора започнаха да му подават различни хартии за автограф — вестници, списания, бележници, какво ли не. И докато Гейл наблюдаваше изумена, Джон Бъбър подписа всичките.

— Ето какво искам от вас — каза той с тих и приятелски тон на тълпата, която следеше всяка негова дума, — ако можете, да помогнете на Силвия да събере малко одеяла. Стават и използвани, да речем петдесет, които да занесете на хората на ъгъла на Пета улица и Гранд. Да им ги раздадете.

Камерите не спираха да снимат, а репортерите напираха. Това беше нещо ново.

— На Пета и Гранд? — попита едно дебело момче.

— Има предвид бездомните — уведоми го кльощавият му приятел. — Скитниците.

Джон Бъбър леко поклати глава при тази дума.

— Нощем там става студено през нощта. А и вие ще се почувствате по-стоплени за всеки човек, на когото дадете одеяло.

Изумлението на Гейл прерасна в почуда. За пръв път, откакто го беше срещала, чуваше този властен тон. Сега той изглеждаше съвсем различен от непохватния мъж, който бе седял срещу нея на вечеря. Това беше мъж с авторитет. Мъж, който, попаднал в съответните обстоятелства, би се превърнал в герой.

В лимузината Джон се обърна към Гейл и срамежливо се усмихна.

— Сигурен съм, че ще го направят — каза той. — Обзалагам се, че ще им занесат одеяла.

Гейл просто кимна, все още впечатлена от тази проява на кротка сила, към която той бе преминал с такава лекота.

Когато стигнаха хотел „Дрейк“, Гейл без да се замисля, излезе от колата заедно с Джон. Първоначалните й намерения бяха други. Ставаше късно, тя беше изморена, ръката отново почваше да я боли, а Джон Бъбър бе зрял човек, който сам можеше да намери пътя до асансьора. Лимузината щеше да я откара до самата й врата само за минути.

Въпреки това тя прекоси внушителното хотелско фоайе заедно с него и те отново станаха център на вниманието. Изглежда, всички в Чикаго ги познаваха и искаха да говорят с Джон Бъбър.

Изведнъж от въздуха изникна красива блондинка с дълги крака, дълбоко деколте и тяло, за което сякаш нямаше покой. Тя приближи с кръшна походка и буквално се прилепи до Джон.

— Възбуждащо! — замърка тя. — Извършили сте нещо толкова възбуждащо! Вие сте светец, Джон Бъбър.

Гейл беше наясно, че тя напълно разбира как ще въздействат върху Джон закръглените й тежки гърди и намека в думата „възбуждащо“. „Светецът“ не можеше да откъсне очи от тях. Физическата й предизвикателност бе почти осезаема.

— Ъ-ъ… не… — запелтечи Бъбър. — Но… аз… ъ-ъ… дали не бихте подкрепили… подкрепили… ъ-ъ… една програма в полза на нуждаещите се и…

Гейл не можеше да търпи повече.

— Джон, сигурна съм, че тя би подкрепила почти всичко — избухна тя и като го хвана под ръка със здравата си ръка, го отведе оттам. — Май няма да е зле да те изпратя до стаята ти. Нещо като бодигард, за да съм сигурна, че няма да ти се случи нещо.

Отвеждайки Джон до асансьорите, Гейл повика един от тях, набута го вътре и твърдо препречи пътя на други желаещи да влязат. Двамата се качиха сами.

Вече вътре в асансьора, Гейл се отпусна малко. Виждаше смешната страна в положението, доста забавно бе как блондинката се нахвърли върху замаяния герой. Тя се засмя и изпъчи гърди към Джон Бъбър, като имитираше бюста на блондинката и неговото заекване.

— Ъ-ъ… ако можете… просто да подкрепите… ъ-ъ… една малка самолетна площадка…

Но Джон не се смееше. Лицето му почервеня от притеснение, а гласът му стана плътен, докато се бореше да намери думи.

— Измина доста време откакто… съм получавал… подобно… внимание. Вече няколко години.

Години! Смехът замръзна на устата на Гейл, а очите им се срещнаха и не се разделиха.

— Години? — прошепна тя.

Той кимна.

— Ще имаш много подходящи случаи — каза тя меко.

Мигът бе зареден с възможности. Привлекателен мъж, привлекателна жена, привлекателен миг, движещ се асансьор. Двамата съвсем сами в тясно ограничено пространство. Кой би ги обвинил, ако телата им случайно се докоснат? Вие не бихте го направили, нито аз.

— Гейл, ти си много мила — каза Джон с напрегнато изражение на лицето. — Не бих искал да те нараня… по какъвто и да е начин.

Тя се вгледа дълбоко в очите му.

— Зная, Джон — каза приглушено.

Той се бореше със себе си; копнееше да я докосне, но се чувстваше като последен мерзавец.

— Ти мислиш, че съм ти спасил живота. Не мога да се възползвам…

— Но ти наистина ми спаси живота! Това съм аз! Аз съм тази, която ще се възползва! Журналистка съм, Джон, опитна професионалистка. Не мога…

Беше твърде късно за обяснения. Устните им се срещнаха и Джон притисна Гейл здраво в прегръдките си, докато целувката проучваше възможностите на допира им. Телата им така естествено се разтопиха едно в друго с нега, примесена с копнееща жажда.

Изведнъж Джон се отдръпна и рязко прекъсна прегръдката им. Лицето му беше разкривено от терзание, а гласът му приглушен.

— Аз… не… аз… нямам право…

— Не! — избухна Гейл. — Аз нямам право! Ти си новинарска сензация!

Думите прерязаха Джон Бъбър като нож.

— Точно така, новинарска сензация — прошепна той.

Бяха пристигнали на етажа. Гейл го избута вън от асансьора и тогава се сети за скъпоценната си тайна. Сега беше най-подходящият момент да каже.

— Знам истината, Джон — започна тя делово, а той се сепна, ококорил очи. За какво говореше тя?

— Утре ще посрещна няколко души от твоята част във Виетнам. Ще ги интервюирам на живо в пряко предаване за няколко канала! — Гейл Гейли едва сдържаше вълнението си.

— Виетнам! — зяпна Бъбър смаян.

Гейл се усмихна радостно. Щеше да бъде едно от най-големите постижения в кариерата й. Може би дори най-голямото.

— Лека нощ, Джон — каза тя със сладка усмивка и вратата на асансьора се затвори.

Дълго време Джон Бъбър стоя, загледан във вратата на асансьора, без да направи опит да се прибере в апартамента. В какво се бе забъркал? Нещата вървяха към пълна катастрофа. Виетнам! Боже господи!