Лионор Флайшър
Герой по неволя (20)

Глава двадесета

Джон ЛаПланте всъщност трябваше да си пише домашните, но като повечето деца на неговата възраст, той учеше с едно око вперено в телевизора, а с другото — в учебника по география. Излегнат на пода във всекидневната, облечен в любимия си бейзболен екип, заобиколен от книги и вестници, Джон бе погълнат повече от криминалния филм по телевизията, отколкото от населението и износа на Канада.

Евелин вдигна поглед от книгата си и хвана Джон да зяпа в телевизора.

— Домашното! — скара се тя. — Готвиш си домашното, забрави ли?

Откакто баща му се завърна в живота му, Джон ставаше все по-трудно управляем. Телефонът иззвъня и Джон започна да се изправя, за да го вдигне, но Евелин го спря.

— Домашното, домашното, домашното! Няма ли домашно, няма разходки в зоопарка и кино.

Тя вдигна слушалката.

— Ало?

Когато чу гласа от другата страна, нейният охладня.

— Учи си уроците.

Джон вдигна поглед, а лицето му се оживи от любов и надежда. Познаваше този леден тон на майка си, който означаваше, че се обажда баща му и иска да говори с него.

Застанал в телефонната будка на „Шадоу Лаундж“, Бърни взе да се отчайва. Евелин наистина правеше нещата много трудни. Отказваше да му разреши да нарушава всекидневието на Джон и да го разстройва.

— Виж какво, заминавам — каза той на Евелин. — Исках само да си взема довиждане с Джон. Няма значение къде отивам. Просто искам да му кажа… Не, не може да ме намери по-късно! Телефонът ми е прекъснат.

Евелин покри слушалката с ръка и се обърна към сина си.

— Баща ти е. Ако не говориш с него, ще звъни цяла нощ.

Джон сграбчи бързо телефона.

— Ей, Джон, как си, приятел. Аз съм, твоят старец. Получи ли двадесетте долара? Какво? Да, тя има право, Джон, най-добре е да ги спестиш за колежа. И аз самият щях да ти го предложа. Сега, за онази вечер, дето не дойдох… Аз… Какво? Видял си ме през прозореца? Да, с една обувка и целият в кал… Значи си помислил, че може аз да съм героят.

Бърни млъкна, задавен от вълнение. Джон го бе взел за героя! От целия свят момчето беше единственото същество, което Бърни държеше да му повярва. Най-важният за него човек все още не бе изгубил доверие в него! Трудно можеше да го понесе, пред вид очакващата го присъда, но въпреки това Бърни беше на върха на щастието.

— Тя как реагира, когато й каза? Значи „противоречи на принципите ми“? — Типичен отговор за Евелин ЛаПланте. Не можеше да я вини, като се има пред вид целият й предишен опит с него. Но сега трябваше да съобщи новината на детето.

— Знаеш ли, Джон, ще си поговорим за тези неща някой ден, по мъжки. Но сега трябва да замина в… в една тъпа командировка… за известно време. Затова… затова няма да се видим скоро. А ти трябва да слушаш майка си. Тя е умна, много умна, и знае какво е добро за тебе и… Не, не, не! Не защото не те харесвам! Аз те обичам! Господи! Не ругая… Просто искам да кажа, че не ми се ходи в тая командировка, но трябва! Така е при възрастните, всички тия проклети… извини ме за ругатнята… делови ангажименти. Което ми напомня, за онази работа с „героя“. С възрастта човек научава, че животът може да бъде много сложен, направо зловещ. Хората не са онова, което изглеждат. Нищо не е онова, което изглежда. Животът понякога е невъобразим. Нормално нещо, когато човек остарява. — Изведнъж Бърни осъзна, че на телефона беше Евелин, а не синът му.

— Говорех на Джон.

— Синът ти желае да се видите, представи си — каза бившата му жена ледено. — Ако и сега го разочароваш, след като се настани обратно в живота му…

Думите й режеха Бърни като остър бръснач.

— Ев, трябва да разбереш! — извика той. — Не мога… заради тъпата командировка. Не, чакай, не затваряй. Ев, само за секунда, чуй ме, искам да кажа още нещо. Само едно нещо!

По мълчанието й Бърни разбра, че Евелин го слуша. Следващите му думи се изтръгнаха с огромно усилие.

— Знам, че понякога се държа като задник. Знам го. Знам, че ти беше добра съпруга. Ясно ми е, че аз оплетох конците. Притежавах нещо хубаво и го пропилях. Исках само да разбереш, че го знам, чу ли? Трябва да вървя. В командировка. Няма да ме има доста време…

Той затвори. Нямаше какво друго да каже.

Евелин ЛаПланте стоеше и гледаше замлъкналия телефон в ръцете си. Беше направо зашеметена от думите на Бърни и още повече от откровеността, която се долавяше в тях. Нима това беше Бърни ЛаПланте? Откога? Какво го бе променило?

 

 

Това можеше да се окаже интересна странична тема в сагата за полет 104 — мрачният разказ за един дребен мародер, който извлича изгода от хора, които замалко не бяха изгубили живота си. Освен това кредитните карти бяха пълна загадка и Гейл Гейли бе твърдо решена да я разреши. Като грабна Чъки и видеокамерата му, тя пристигна в жилищния блок на Бърни ЛаПланте с един — микробус на Канал 4. Беше взела адреса от инспектор Дейтън, след като му вади душата цели десет минути и се закле да му съобщи за всяко ново развитие на нещата. Кой знае? Гейли беше умна репортерка. Може би щеше да се докопа до нещо, което отделът за кражби бе пропуснал.

Слязоха от микробуса при една занемарена сграда в съмнителен квартал. На пощенските кутии под звънците бяха надраскани няколко имена, но Бърни ЛаПланте не беше сред тях. Входната врата поне не беше заключена. Под оскъдната светлина на малка крушка Гейл видя, че боята в коридорите е напукана и олющена, но в дъното на първия етаж откри врата, на която пишеше „Домоуправител“. Натисна звънеца.

Уинстън открехна вратата, без да сваля веригата, и изръмжа:

— К’во искате?

— Тук ли живее Бърни ЛаПланте? — попита Гейл.

Дебелият мъж издаде звук на погнуса, сякаш изплюваше Бърни ЛаПланте.

— ЛаПланте! Тоя лайнар! Хич не ме е грижа… Ей! — Той се взря в Гейл през цепнатината. — Вие ли сте? От телевизията? Лично?

— Ние сме от Канал 4 — отговори Гейл. — Искаме да открием…

Брадясалото лице на Уинстън се сгърчи от щастие.

— Това е Гейл Гейли от Новините на Канал 4 — той изимитира гласа й. — Невероятно! Не може да бъде! За Бърни ЛаПланте! Да не е станал знаменитост? Само заради откраднатия латекс.

— Не можахме да намерим името му нито на звънците, нито на пощенските кутии, но… — започна Гейл, ала Уинстън я избута навън в коридора, горящ от желание да услужи на телевизионната звезда.

— „Не се навирай в очи“, това е голямото му мото. Не си слага името никъде. Елате, ще ви заведа.

Той ги поведе по коридора към стълбището и се заизкачва с пъшкане и пуфтене, следван от Гейл и Чъки.

— Не трябваше ли да му звъннем, за да знае, че… — попита Гейл, но Уинстън я прекъсна в желанието си да разкаже на телевизионната репортерка всичко, което знае за Бърни. Може пък да го покажат по новините в шест.

— Повечето време не отваря, дори да си е вкъщи. И знаете ли защо? Крие се от инкасаторите. Не че давам преценки… — дебелакът захриптя, а лицето му се зачерви от усилието да изкачи стълбите — но той е боклук. Няма приятели. Кой ще хареса влечуго като ЛаПланте? Направих му услуга за телевизора от любезност, а той ме прекара. Знаете ли какъв цвят е кожата ви на моя телевизор, госпожице Гейли? Виолетов! Такъв цвят дава телевизорът, дето ЛаПланте ми продаде!

Докато той опяваше, радиотелефонът на кръста на Гейл иззвъня. Точно сега ли, помисли си тя. Каквото и да е, ще почака. Тази история беше по-важна. Тя изключи телефона, без да си даде труд да провери кой я търси.

Изкачването до апартамент 5А беше дълго, но накрая стигнаха пред вратата на Бърни. Зад Уинстън стоеше Гейли, а зад нея — Чъки с видеокамера на рамо. Уинстън заудря силно с юмрук по дървената врата.

— Бърнард! Бърнард! Ей, ЛаПланте, отвори вратата — закрещя той. — Телевизионно интервю! Слава и богатство. Отваряй, Бърнард!

Отговор не последва. Или не беше у дома, или се криеше. Или пък…

— Дано тъпото копеле не се е самоубило — рече Уинстън, издърпа връзка ключове от колана си, намери ключа на Бърни и отключи вратата. — Разстроен е, заради присъдата, която получи. Ще ходи в пандиза. — Когато най-после отвори вратата, той попита Чъки с любопитство. — Камера ли носиш? Ако се е самоубил, ще можеш да снимаш.

Влязоха в апартамента. Първото, което Гейл забеляза, бяха многото кашони, струпани в тесния коридор, през които трудно се минаваше. Имаше запаси за няколко живота от химически препарати, мокетин, чадъри, вентилатори и други джунджурии, без съмнение всички откраднати като нейните кредитни карти. Сигурно доказателство, че имаха работа с жалък негодник. От антрето влязоха в малка неуютна всекидневна с изпочупени мебели. Уинстън закрета напред, за да надникне и в спалнята.

На масата стоеше снимка в евтина рамка. Гейл я вдигна с любопитство и я разгледа. На снимката се виждаха мъж и момче в зоологическата градина. Явно бе направена от фотограф, дето кисне на такива места и изнудва туристите. Мъжът беше нисък и слаб, момчето — също. Мъжът имаше тъмна коса и големи черни очи, момчето — също. Но тук приликата свършваше. Момчето излъчваше блестяща невинност, докато изражението на мъжа можеше да се опише като лукаво. Приличаше на крадец, въпреки че трудно можеше да си го представиш като главатар на престъпна мрежа. Все пак връзката му с кредитните й карти беше много съмнителна. Журналистическата интуиция на Гейл работеше на пълни обороти.

Това очевидно беше Бърни ЛаПланте със сина му. Гейл Гейли гледаше лицето на своя спасител, лицето на истинския герой на полет 104, но не усети дори смътно, че го познава. Това беше лице на непознат, при това на доста несимпатичен непознат.

— Няма труп — съобщи Уинстън, като се появи от спалнята. В гласа му звучеше разочарование. — Много лошо. Не ви се случва често да снимате труп, още преди идването на ченгетата. Сензация!

— Дали ще имате нещо против да го почакаме тук, господин Уинстън? — попита подкупващо Гейл.

От гърлото на Уинстън се изтръгна злостен смях.

— Че какво ще ви направи, ще ви съди? Та вие сте от телевизията.

Той си тръгна, като затвори вратата зад себе си.

— Тук ли ще го чакаме? Може да се върне след часове — оплака се Чъки.

Гейл оглеждаше стаята с блеснали от любопитство очи.

— Може би, а може би — не. Имам чувството, че този тип е важен.

Чъки изсумтя и премести камерата си — започваше да му тежи на рамото.

— Ей, слушай, знам, че ти си изцяло отдадена на кариерата си, но нали помниш, че аз имам жена и деца? Не ми се виси в това бунище до среднощ.

Гейл се подсмихна.

— Ти си късметлия, Чъки, дори не знаеш колко голям късметлия!

След дълго двоумение Гейл най-сетне бе избрала да седне на паянтовия диван. Отпусна се в него, но моментално извика от болка.

— Какво има? — попита операторът.

— Този диван е смъртоносно оръжие — Гейл заопипва под себе си, мъчейки се да намери изскочилата пружина. — Пружините са… пружините са… По дяволите! — Тя измъкна острия предмет, който я беше убол, и се втренчи в него изумено.

— Какво е това? — попита операторът. Никога не бе виждал подобно нещо.

Вцепенена от недоумение, без да може да свали поглед от предмета в ръката си, Гейл каза бавно:

— Това е наградата… Сребърния… микрофон!

Господи, каза си тя, това е неопровержимо доказателство. Този мъж ЛаПланте и Джон сигурно се познават, трябва да са свързани по някакъв начин. Но как?

Парченцата започваха да се подреждат в стройна мозайка и Гейл изведнъж проумя как трябва да се е случило всичко. Горкият Джон Бъбър, каза си тя, отчаян и в мизерно положение, рискува живота си, за да спаси толкова хора, и докато я измъква, забелязва чантата й. Почти смазан от изтощение и задушаван от пушека, той… той го прибира. Вината на Джон бе единствено в това, че се е възползвал от предоставената му възможност. Това навярно… не, това със сигурност… бе първата му кражба.

Този мазен дребосък Бърни ЛаПланте, този отвратителен пласьор на крадена стока, пред когото Дикенсовия Фагин прилича на Червената шапчица, е виновен, че полицията подозира Джон. Злият ЛаПланте е купил чантата от Джон, заради кредитните карти и Сребърния микрофон. А сега, когато Джон Бъбър беше всепризнат герой и разполагаше с милион долара, това жалко нищожество изнудваше Джон, като заплашваше да разгласи единствения му грях, извършен в момент на слабост.

Може би именно това се бе опитвал да й каже Джон. Напоследък имаше чувството, че той се мъчи да се разтовари от някаква тайна. Без съмнение ставаше въпрос за това. Какво друго обяснение би могло да се намери? Това най-добре пасваше на фактите.

Чъки все още не разбираше. Зяпаше Сребърния микрофон в ръката на Гейл.

— Този ЛаПланте е спечелил награда?

Гейл стисна здраво скъпоценната награда. Погледът й попадна върху надписа на Сребърния микрофон.

— „За заслуги в търсене на истината“ — прочете тя на глас.

Чъки се изненада. Това изобщо не подхождаше на човека, когото търсеха.

— ЛаПланте?

Като по поръчка, в ключалката издрънча ключ. Гейл задърпа Чъки към антрето.

Когато Бърни отвори вратата, беше заслепен от ярката светлина на видеокамерата и едва различи микрофона, насочен към него от невидим инквизитор.

— Вие ли сте Бърнард ЛаПланте, сър? — започна Гейл с тона си на звезда от новините. — Каква е връзката ви с Джон Бъбър?

Бърни се начумери войнствено срещу оператора.

— Изключете това нещо! — изръмжа той, но Чъки продължи да снима.

— Как попадна това у вас, господин ЛаПланте? — попита Гейл, размахала Сребърния микрофон.

Бърни изведнъж се почувства притиснат от всички страни — камерата снимаше почти под носа му, а жената развяваше онова нещо насреща му.

— Как мислите, че съм го взел, за бога? — той се обърна яростно към Чъки. — Ей, разкарай това оттук! Този апартамент е лична собственост, не можете да влизате тук и… Вие!

Бърни най-после видя лицето на жената. Нея беше спасил от самолета и нейна чантата, която бе откраднал. А сега тя стоеше в апартамента му и държеше статуетката, която беше открил в чантата й.

— Какви цели преследвате, господин ЛаПланте? — Гейл го притискаше все по-натясно. — Какво принуждавате Джон Бъбър да направи? Какво се опитвате…?

Преди да успее да завърши изречението си, вратата на апартамента се отвори рязко и вътре влетя Уинстън, останал без дъх и почти истеричен.

— Той се готви да скочи! — изкрещя той, задъхан. — Бъбър се готви да скочи! Дават го по 13-ти канал!

Гейл зяпна от ужас, а Чъки промърмори завистливо:

— Тринадесети, а?

Те се втурнаха надолу по стълбите един след друг, с Гейл начело, Бърни след нея, Чъки — трети, натоварен с видеоапаратурата, и Уинстън най-отзад, хриптящ и задъхан сякаш въздухът струва пари. Вратата на апартамента на домоуправителя зееше отворена, а телевизорът работеше. На екрана се виждаше хотел „Дрейк“ и един яркозелен Джон Бъбър, застанал на перваза на един от най-горните етажи. Коментарът зад кадър се водеше от репортер на Канал 13, който вече предаваше на живо от мястото на събитието, докато други представители на пресата още се тълпяха на улицата пред хотел „Дрейк“ и измъкваха кабели, изтласквани назад от полицията, която се опитваше да внесе някакъв ред в разразилата се лудница.

— От полицията казват, че не могат да разпънат платнище долу — обясняваше репортерът, когато четиримата пристигнаха в апартамента на Уинстън, — защото се страхуват, че това ще го предизвика да скочи. Бъбър каза няколко пъти, че ще говори единствено с Гейл Гейли, местна телевизионна журналистка. Досега опитите да бъде открита госпожица Гейли са безуспешни.

— О, господи! — Гейл внезапно си спомни за радиотелефона, който беше изключила. От студиото сигурно се опитват да се свържат с нея най-малко от половин час. Джон Бъбър беше на ръба на самоубийството и я търсеше, а тя не можеше да бъде намерена никъде!

— Телефонът ви! Бързо! — извика тя на Уинстън.

Докато Гейл панически набираше номера, Бърни ЛаПланте се вгледа неодобрително в стария си телевизор.

— Ами че той е зелен!

— Без майтап! — Лицето на Уинстън се набърчи саркастично. — Ти ме изигра, ЛаПланте. Този телевизор е пълен боклук.

Бърни поклати глава насмешливо.

— Трябва да го настроиш, бе, кретен. Трябва да го нагласиш.

Той започна да върти копчетата за цветовете, като се опитваше да получи естествените тонове.

— Междувременно, както виждате, пред хотела се е събрала тълпа хора — продължи репортерът на Канал 13, — много от които плачат и молят на висок глас Джон Бъбър да не скача.

Операторът даде общ план на тълпата — пред „Дрейк“ сигурно имаше най-малко хиляда души.

— За бога! — извика Гейл на Дийкинс. — Кажете му, че съм тръгнала! — Тя тръшна слушалката. — Да вървим, Чъки. По пътя ще ни поеме полицейски ескорт. Ти също идваш, ЛаПланте.

— Аз ли! — пропищя Бърни.

Гейл свъси чело. Беше учудващо колко злост може да събере в един поглед красива жена като нея.

— Ако не си в микробуса до десет секунди, ще извикам ченгетата да те приберат.

Бърни ЛаПланте изскимтя възмутено.

— Ченгетата! Ама че дивотия! Това Америка ли е или…

Но Гейл бе получила прозрение, знаеше точно как да се справи с измет като този тип. Трябваше да угоди на слабостите му, а слабостта на ЛаПланте явно бяха парите. Тя се зарови из портмонето си и извади всички банкноти, които успя да намери.

— Ето! Вземи… десет, тридесет, петдесет долара. Колко имаш, Чъки? Дай на господин ЛаПланте парите си.

Когато операторът послушно изпразни портфейла си, Гейл напъха банкнотите в ръцете на Бърни.

— Хайде, да вървим! Джон е в опасност!

Ама че щура мадама! Кой може да спори с жена, когато й щукне нещо наум? Като сви рамене, Бърни ЛаПланте озадачено пъхна парите в джоба си и последва Гейл и Чъки навън.

— Господи — промърмори той, — вие от телевизията си мислите, че можете да купите всеки. И то евтино.

Микробусът на Канал 4 набра скорост през градските улици, а фаровете му цепеха тъмнината. Лицето на Гейл беше мрачно, пребледняло и изопнато от тревога. Сърцето й биеше лудо от страх за Джон. На дванадесет преки от блока на ЛаПланте към тях се присъедини полицейски ескорт, сирените запищяха, сигналните лампи засвяткаха и те набраха скорост. Благодарение на ескорта пред тях нямаше никакви препятствия и Чъки натисна газта до дупка.

В микробуса насред плетеницата от кабели работеха телевизионни монитори, настроени на различни канали. Но сега всички телевизионни станции предаваха най-голямата сензация — Джон Бъбър се готвеше да скочи от висока сграда. Героят, Ангелът на полет 104, щеше да извърши самоубийство.

— Ти си виновен! — изсъска Гейл през стиснати зъби на Бърни.

— Виновен? Аз да съм виновен! — запротестира Бърни. — Тоя откачалник излязъл на един перваз и аз съм бил виновен?

— Ако нещо се случи на Джон Бъбър, ЛаПланте, ще се погрижа да получиш възможно най-тежкото наказание — закле се Гейл. Тя наистина страдаше, разкъсвана от страст за Джон и ярост към неговия мъчител.

— Какво, да не би всички да са влюбени в този кретен? — попита Бърни. — Нищо не разбирам! Ами аз?

Гейл се обърна гневно към него, а в очите й проблясваха мълнии.

— Да — каза тя презрително, — всички наистина са влюбени в Джон Бъбър. — Тя говореше и от свое име. — Цялата страна е влюбена в него. И няма никак да им хареса, ако скочи и се самоубие, защото е бил тормозен от един гаден дребен жаден за пари пласьор на крадена стока…

— Тормозен ли? — Бърни беше напълно объркан. Главата му не го побираше. — Само защото съм крещял по него, докато минаваше с лимузината? Тоя тип е крадец! Той ми взе…

Преди да успее да произнесе следващите си думи, преди да каже на Гейл Гейли какво точно му беше откраднал Бъбър — обувката, парите, славата — Гейл избухна като вулкан, дочула единствено думата „крадец“.

— Един-единствен незначителен миг на слабост — извика тя. — Не е същото като цял живот, изпълнен с дребни престъпления.

— Ей, госпожо, вярно е, че имам недостатъци — на тази тема Бърни беше чувствителен и се почувства засегнат. — Знам, че не съм съвършен, но въобще не проумявам защо се държите така с мене. Аз спасих жи…

Но Гейл още не беше приключила с ЛаПланте.

— Живот, изпълнен с дребни престъпления, върхът на които е най-гнусното ти деяние. Да изнудваш един национален герой!

— Аз спасих… Какво-о-о-о? — очите на Бърни се облещиха от изненада. Това беше нещо ново за него. — Изнудване ли?

Яростта в очите на Гейл искреше с експлозивна сила.

— Мислиш, че не съм го разбрала ли? — изкрещя тя. Разгорещеността на Гейл се дължеше на нейната увереност, че е права. Вярваше, че разполага с всички факти.

— Само защото ченгетата още не са разгадали случая, не значи, че ще се измъкнеш. Аз съм журналист с голям опит. Виждала съм такива като теб и преди, изметта на престъпния свят.

— Измет ли! — Това болеше, наистина беше удар под кръста. Бърни ЛаПланте може и да не е от висока класа, но чак пък измет.

Лицето на Гейл омекна.

— В целия онзи пушек и пламъци Джон е изпаднал в моментна слабост — каза тя, а гласът й трепереше от любов и съчувствие. — Животът му е бил окаян, намирал се е в мизерно положение, живеел е в колата си. Откраднал е чантата ми, без да мисли.

Челюстта на Бърни увисна, а Чъки извика тихичко от изненада.

— Свил е чантата? Докато те е спасявал? Шегуваш се!

— И я е продал на господин ЛаПланте, пласьора на крадени вещи, който сега се опитва да изнудва бедния Джон — завърши Гейл почти победоносно.

Изнудване! Господи! По-далеч от истината не можеше да бъде! Бърни бе така зашеметен от тези обвинения, че не можа да издаде ни звук.

— Той сигурно не е с всичкия си — недоумяваше Чъки. — Да спаси всички тези хора и да свие една чанта?!

Думите на Гейл Гейли бяха пропити от чувство, а очите й блестяха, когато заобяснява.

— Защото е истински герой, Чъки. Действал е от дълбока инстинктивна почтеност, а не от някакъв егоизъм. Не е очаквал пресата да го представи като знаменитост. Не е очаквал награда от един милион долара. Спасил е петдесет и четири души, защото нещо у него, някаква вкоренена любов към ближния го е накарала да се втурне в самолета, когато здравият разум е диктувал друго. Бил е готов да се примири с няколко кредитни карти, които е продал на ЛаПланте. За колко, ЛаПланте? Няколко долара? Даде ли му достатъчно поне за едно прилично ядене?

Никой досега не беше говорил на Бърни ЛаПланте с толкова голямо презрение, дори Евелин. Гейл Гейли го гледаше като нещо, което се е залепило на подметката й. Ама че дивотия. Ако тя вярваше на тая невероятна плетеница от лъжи, не бе чудно, че го мрази. Бърни беше твърде зашеметен, за да успее да отговори, но умът му заработи на пълни обороти. Почти всичко в избухването на Гейл беше вярно, с изключение на две неща. Не любовта към ближния беше изпратила героя в горящия самолет, а доверчивият, пълен с надежда поглед върху лицето на едно момченце. И човекът, който спаси петдесет и четири души, не беше Джон Бъбър, а Бърни ЛаПланте, същият Бърни ЛаПланте, който сега слушаше тази нахакана телевизионна звезда, тази журналистка, да му натяква какво жалко нищожество е.

— Всичко това да си остане между нас, Чъки — каза Гейл. — Защото ако Джон Бъбър оживее, господин ЛаПланте ще му даде уверения, че повече няма да го „тормози“. Освен това ще му се извини.

Бърни се пробуди от замайването си.

— Да се извинявам на Бъбър? — Не беше за вярване!

Гейл се намръщи.

— Мога да отрека, че онези кредитни карти са били у мен в самолета, ЛаПланте…

— Да излъжете, значи — попита Бърни изумено.

Гейл отмести поглед малко засрамена.

— Е, може би няма да излъжа… но мога да разкажа историята, както току-що, така че хората да разберат, че Джон е дори нещо повече от герой, а ти… ти си най-низшето пълзящо влечуго. Името ти ще бъде синоним на цинично използвачество и изнудване. Няма да получиш и цент.

Бърни я погледна с тревога. Изглежда, наистина щеше да изпълни заплахите си. Той си помисли за Джон и за това какво въздействия ще имат нейните разкрития върху момчето.

— Аз имам дете. Аз също съм човек, за бога!

Гейл го изгледа високомерно.

— Тогава, в името на детето, прояви малко почтеност, издигни се над долните си инстинкти!

После изведнъж тя рухна; в яростното си нахвърляне срещу Бърни ЛаПланте, Гейл беше забравила за миг в каква опасност се намира нейният Джон. Сега си спомни накъде отива микробусът и защо. От гърлото й се отрони ридание, което Гейл Гейли не можа да сдържи.

— Може вече да си го убил! — извика тя.

Ама че работа, помисли си Бърни. Само това ми липсваше.