Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (48)

Глава двадесета

Пол остана дълго във всекидневната. Ето че най-после можеше да изпълни плана си. Този план не беше идиличното видение от някогашните му мечти за селската къща, прикътана сред розите, на хълма над зелените поляни. Новата зрялост, която бе заменила сантименталното му юношество, го беше направила трезво практичен и малко скептичен към прибързания ентусиазъм. Трябваше да завърши учителското си образование, не в Белфаст — това сега беше немислимо — а в някой от по-малките провинциални университети в Англия. Може би в Дюръм, където таксите бяха умерени, а обучението превъзходно. В покрайнините на този северен град сигурно би намерил някакво жилище, дори съвсем скромно, което да приюти и двамата, с парче земя, което баща му да обработва и от което да получава стимули за живот. Би ли могло да бъде постигнато това възраждане? Пол не знаеше. Беше чувал за хора, излезли от затвора след дълги присъди — петнайсет, двадесет, дори трийсет години. Тези хора бяха успели отново да поведат напълно нормално съществуване, което ще рече да се изгубят в човешкото море и да доживеят една сънено спокойна и монотонна старост. Ала те, разбира се, не са били несправедливо осъдени.

Бързо, преди чувството за несправедливост отново да го загложди, Пол се изправи на крака. Би желал нищо да не смущава повече новото чувство на спокойствие и ведрина, което беше заместило яростното му негодувание срещу закона. Още не беше късно и преди лягане искаше да се поразходи. Угаси лампата, с тихи стъпки премина по коридора, за да не събуди Матри, и слезе по стълбището долу.

Северният ден бе започнал да расте и последната дневна светлина, сякаш неохотно, все още се бавеше да отстъпи на нощния мрак. Въздухът беше топъл и тих. Развълнуван от красотата на припадащия здрач, Пол се отдалечи от хотела.

Мислеше да се поразходи безцелно, без посока, но въпреки че маршрутът му беше обиколен, не се изненада, когато след половин час се озова в познатата околност на Уеър Плейс. Спря се пред квартирата на Лена и от отсрещния тротоар, облегнат на желязната ограда, впи поглед в празните, неосветени прозорци на необитавания горен етаж.

Дните на смазваща несигурност бяха отминали, нервите му вече не бяха изопнати до скъсване както преди. Освободен от фиксидеята, която го беше обладала, най-сетне можеше да оцени по съвест всичко, което Лена беше направила за него. Сега разбираше, че без нейната безкористна помощ, баща му все още щеше да е в Стоунхийт, а той самият едва ли би оцелял. Парна го остро съжаление, че е бил така безчувствен, така неблагодарен, заедно с внезапен, почти непоносим копнеж да я види отново. Ако само можеше да се появи тя в този момент от сенките — гологлава, със старата си мушама, закопчана до шията, с хлътнали бузи и замислена, тъй щедра и скромна, така небрежна към себе си и същевременно излъчваща онази северна свежест, посипана като роса по кожата й.

Как по детински се беше отнасял с нея, колко незряло беше отдръпването му, когато научи за безчинството, лишило я от девственост. Сега можеше спокойно и трезво да мисли за онзи злодейски акт на оскверняване, чиито подробности възбуждаха у него само сляп, безсилен гняв преди. А сега, тъкмо поради онова насилие, той изпитваше още по-голяма нежност към нея.

Откъм кулата Уеър прозвучаха единайсет бавни удара. Лунният сърп на небето се спусна още по-ниско, а Пол все не помръдваше, загледан нагоре към трите празни прозореца. По екрана на въображението му минаваха сцена след сцена. Макар да я нямаше там, никога не я беше виждал така ясно, както в този самотен час. Все повече и повече у него растеше предчувствието, че скоро отново ще бъдат заедно. Потисна импулса да се обади на мисис Хенли — тя с охота би го приела за довереник. Вместо това, утре щеше да отиде при Дън и вземе от него адреса й. Представи си ярко и живо обстоятелствата, които щяха да му помогнат да я намери и мисълта го изпълни с такова щастие, сякаш моментът вече бе настъпил.

Най-сетне бавно си тръгна. По оживената улица движението бе замряло, магазините отдавна затворени, но по ъглите тук-таме все още имаше вестникарчета с последните издания на вестниците. Смътно — вече му се гадеше от всякакви сензации — Пол дочуваше виковете им през цялата вечер, но не им обръщаше внимание. Сега, като минаваше под една улична лампа, погледът му все пак се прикова върху един плакат, развяван от парцалив хлапак. Спря се, върна се няколко крачки назад, подаде монетата на момчето и поднесе броя на „Кроникъл“ под мъждукащата светлина. На първата страница видя три печатни реда, леко размазани и очевидно вмъкнати допълнително. На Ашоу Теръс полицията беше разбила вратата на апартамента и бе намерила Осуалд, обесен на тръбата за светилния газ.

Пол бавно дойде на себе си.

— Бедният нещастник — изрече той на глас. — Обеща ми, че ще се махне далеч, далеч от тук… и го е сторил!

Това възклицание, произнесено с прошка и тъга, сякаш го пречисти от напластената горчивина и последните въгленчета на омразата. Пое дълбоко дъх. Нощният въздух бе влажен и хладен. От близката хлебарница, където мъжете вече се трудеха, долетя ароматът на топъл хляб. Луната бе залязла, но над покривите няколко ярки звезди бдяха над заспалия най-сетне град. Незнайно защо, сърцето на Пол се изпълни с нов възторг. На път към хотела ускори крачките си.

За пръв път от много месеци, той усети сладкия вкус на живота и обещанието, с което идваше утрото.