Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (47)

Глава деветнадесета

В „Уиндзор“ Пол се върна в четири часа. Бяха победили… и нито професионалните фрази и официалния маниер на съдиите, нито студената и високомерна прецизност на съда можеха да принизят триумфа от тази окончателна победа. При все това, нервите му все още бяха пренапрегнати. Чувстваше се в състояние на странна нереалност, изправен пред едно бъдеще, което оставаше неопределено и несигурно.

Когато минаваше по коридора, който водеше към страничното крило на хотела, видя куфара на Ела, притегнат с ремък и с табелка. През полуотворената врата зърна майка си, заета с опаковката на багажа в стаята си. В известен смисъл това го подготви. Във всекидневната намери Ела, седнала там с шапка и ръкавици, и с онова решително изражение на лицето, което предсказваше точно определен ход на събитията и за двамата.

Цялата му неувереност изкристализира в решителност, когато я видя. Пол отиде до бюфета и си наля чаша вода от гарафата, като през цялото време чувстваше погледа й върху себе си.

— Е, сега вече всичко свърши.

— Би трябвало да се надявам, че е така — тръсна тя рязко главата си, седнала много изправена и с присвити устни. — Всъщност нека го кажем — крайно време беше.

— Знам, че не ти е било приятно, Ела — съгласи се той, — но трябваше да го преживеем.

— О, трябваше ли наистина? Така мислиш ти, но аз не съм на същото мнение. Всичко беше напълно излишно. Нещо повече. Напълно безполезно. И то е твое дело, Пол. Ти го започна. И продължи. Напук на всички. А какво получи в замяна? Нищо! Абсолютно нищо.

— Положително е нещо това, че каузата ни спечели.

— А каква е ползата за тебе? Чу как покриха и замазаха делото. Всички тези адвокати здравата се държат един за друг. Ще трябва да се отнесеш до Парламента, за да получиш някаква сума пари. Пък дори да ги дадат, ти никога няма и да ги докоснеш.

Той се изчерви от възмущение, но си наложи да й отговори без злост:

— Парите не ме интересуват. Никога не съм мислил за тях. Всичко, което исках, бе да реабилитирам баща си. И го направих.

— Тлъста добрина, няма що. Като гледам как се държи, мисля си, че по-голяма добрина щеше да му сториш, ако го беше оставил там, където си беше. Той се представи точно такъв, какъвто си е… пиян, отблъскващ старец.

— Ела!… Затворът го промени… Той невинаги е бил такъв!

— Е, сега пък е! Всичко това ми дойде предостатъчно. Стига ми, че е бил в затвора. Поне тогава беше изолиран. Хората не го виждаха, дори и не знаеха за него. Ами че той дори в съда си показа рогата. Затова съдиите се отнасяха с нас като че ли сме кал. Никога, през целия си живот не съм била толкова унижена и засрамена. Като си помисля само, какво биха казали порядъчните хора, ако разберат, че имам дори далечна връзка с такъв човек. Казвам ти направо — ако не беше ти, щях да си събера багажа и да се махна.

Пол виждаше, че тя беше напълно неспособна да разбере същността на нещата. Нито пък имаше и най-слабо признание за жертвите, които той беше направил, за борбата, която беше водил. Тя се съобразяваше само с вредите нанесени уж на фалшивата изтънченост, към която постоянно се стремеше и със загубите претърпени от суетността и самомнението й. И заради това го обсипваше с оплаквания и укори, които тя считаше за напълно оправдани, а това ги правеше още по-дребнави. Как можеше да бъде толкова глупав преди, че да поддържа дори и това слабо увлечение по хубавичкото й лице, оградено като с ореол от болезнената й религиозност?

Настана мълчание, което в светлината на предишния й опит, тя изтълкува като белег на подчинение. Успокоена, че той не й отвърна, тя заговори с по-мек тон на мъченица, която, макар и дълбоко наранена, е готова да прости по християнски.

— Добре тогава… събирай багажа си!

— Защо?

— Защото си тръгваме, глупчо. Няма какво да чакаме. Мистър Дън уреди сметката ни в хотела — така и беше редно, като се има предвид какво спечели от нас вестникът му. Ще вземем кораба в седем от Холихед.

— Аз не мога да го оставя. Ела.

Тя го погледна смаяна, после ужасена.

— Никога през живота си не съм чувала по-голяма безсмислица. Ти не се нуждаеш от него и той не се нуждае от теб. Още щом излезе от съда, той начаса се замъкна в някаква долнопробна кръчма. Е, нека си остане там. Когато се върне, ще разбере, че сме си отишли.

Той поклати глава.

— Аз няма да дойда.

Кръвта се качи в лицето й. Очите й засвяткаха.

— Ако не дойдеш, предупреждавам те, Пол, ще съжаляваш. Много неща изтърпях заради теб и нашата любов. Стигнах до тук, но не и по-нататък…

Докато тя продължаваше с укорите си, вратата се отвори. В стаята влязоха мистър Флеминг и майка му. И двамата бяха облечени за път. Пасторът отмести поглед от Пол към дъщеря си.

— Какво има? — попита той.

— О, всичко! — извика Ела. — След онова, което направихме за него, Пол има лице да заяви, че нямало да дойде с нас.

В очите на Флеминг се появи загриженост. През тези последни седмици и неговият душевен мир беше нарушен, станал жертва на постоянна вътрешна борба. Надяваше се да възроди Матри, да го очовечи, а въпреки всичките си усилия и молитви, не бе успял. Тежеше му поражението, притискаше го до самите корени на вярата му. А сега дъщеря му и Пол. Положението го поставяше в безизходица и тревога. Опита да се нагоди с изтъркани фрази, които почти бе започнал да презира.

— Не мислиш ли, че си направил достатъчно, момчето ми? Ти се потруди така… тъй благородно.

— О, да, Пол! — помоли го майка му с приглушен глас. — Трябва да дойдеш с нас.

— В края на краищата, от морална гледна точка, не си задължен да останеш. — Флеминг помисли малко, после компромисно продължи: — Или може би… ако ние заминем сега… ти можеш да се завърнеш и по-късно.

— Ако той не дойде сега — вметна Ела, — горчиво ще съжалява.

— По-спокойно, Ела… — смъмри я Флеминг ядно. — Няма ли край твоята себичност?

Ала избухнала в гневен плач, тя вече не можеше да бъде удържана.

— Що се отнася до мен, това е краят. Означава, че него го е грижа повече за онзи зъл старец, отколкото за мен. Никога, никога повече няма да му проговоря.

Бледен и намръщен, Флеминг се мъчеше да събере нишките на мисълта си и да усмири дъщеря си. Напразно. Ела беше отишла твърде далеч в избухването и гнева си, за да се вслуша в думите му. А мисис Бърджис, напълно съкрушена от изпитанията, през които бе преминала напоследък, сега бе твърде отчаяна и унила, за да го подкрепи. Не желаеше нищо друго, освен веднага да се махне, да замине от тук.

Най-сетне пасторът се отказа от борбата, успокои съвестта си и спаси достойнството си отчасти, като се приближи към Пол и продължително стисна ръката му.

След няколко минути вече си бяха отишли.

Пол едва можеше да повярва. Сякаш товар се смъкна от плещите му. Сам в стаята, той се отпусна в един стол с уморена въздишка на облекчение. Не беше обмислял предварително решението си да остане. Ала знаеше, че заради това решение, той никога нямаше да види Ела отново. Почувства се свободен.

Докато седеше неподвижен на стола, дочу тежки стъпки в коридора. След малко вратата се отвори и Матри бавно влезе в стаята.

Пол загледа баща си с изненада — обикновено едва след полунощ той с несигурни стъпки намираше пътя си към хотела. Сега Матри беше напълно трезвен, но изглеждаше някак уморен, със забавени движения и унила физиономия, необяснима след реабилитацията му. Смешният костюм, който при това и не му прилягаше добре, беше разпорен под мишниците и с лекета по реверите. Калното петно на коляното му, останало от предишно падане, беше само отчасти изчеткано. Придвижи се мудно до един стол, седна и стрелна Пол с поглед изпод разрошените си вежди. Изглежда изчакваше сина си да заговори пръв, но когато Пол не каза нищо, след малко попита:

— Изметоха ли се онези?

— Да.

— Отървахме се. — После с нотка на обичайната си нелюбезност добави: — Тебе пък какво те задържа да се мотаеш тук? Предполагам, ще поискаш част от парите, когато ги получа, нали?

— Точно така — съгласи се спокойно Пол.

Беше открил, че това е най-добрият начин да отбива язвителните забележки на баща си. И наистина този отговор усмири Матри. Ала от време на време той стрелваше сина си с особен поглед, като хапеше устната си, сякаш се надяваше, че Пол ще му каже още нещо.

— Изгуби гласа си ли? — подхвърли въпроса си Матри, почти отчаян.

— Не.

— Вечерял ли си?

— Тъкмо се канех да поръчам нещо.

— Поръчай тогава и за мен.

Пол отиде до вътрешния телефон и поръча вечеря за двама — table d’hote^[1]. Нарочно не каза нищо повече на баща си, а взе в ръка една книга, докато подреждаха масата.

Донесоха вечерята: супа, овнешко печено с грах и картофи, ябълков пай — всичко горещо под двойния похлупак. Двамата мълчаливо седнаха да се хранят. Матри ядеше с апетит по-слаб от обичайния и след малко като че ли и той го напусна. Без да довърши десерта си, стана от масата и се премести в креслото до камината. Напълни бавно и запали лулата, с която се беше сдобил напоследък. Слабите пружини на креслото бяха хлътнали под тежкото му тяло. Имаше вид на изнемощял старец.

— Не се ли чудиш, че се прибрах по-рано тази вечер? — попита най-сетне баща му. — Сега, след като представлението свърши, полагаше ми се да се позабавлявам малко.

— Не можеш да ме изненадаш с нищо — рече Пол.

Без да изоставя този безразличен тон, който знаеше, че ще предизвика Матри да продължи, Пол стана от масата и седна на стола от другата страна на камината.

— Омръзна ми тази тайфа, дето се бях помъкнал — заговори Матри с внезапна горчивина. — Все ме правеха на балама. Тупаха ме по рамото какъв велик съм бил, после си поръчваха пиене и ме оставяха да плащам всичко. Мръсна шайка използвачи. А най-лоши са жените. Хич не ги е грижа! Пукната пара не дават за мен. Измъкват ми и последния шилинг, че и ми се присмиват. Знаеш защо… Сега вече не ме бива за нищо… не могат да ме ползват за секс.

Настана тягостно мълчание, после, без да поглежда сина си, Матри продължи с безжизнен глас:

— Можеш да се досетиш какво е в пандиза… стотици мъже в разцвета на силите си… разделени, като отсечени от жените. Не е приятно да се мисли за това, а? Сексът е мръсна работа, щом се отнася за затворници. Разни комитети там… посещават затвора… лицемерно набожни копелета… дори и не помислят за това. Но, за бога, ако бяха вътре, щяха да мислят за секс и още как… Ден и нощ, седмица след седмица, месец след месец желанието те човърка, докато накрая мислиш, че ще полудееш. Лежиш нощем в килията и си фантазираш… представяш си… жена, която те чака отвън… хубава, млада, желае те… очаква те… накрая си готов да разбиеш стената с голи юмруци и да излезеш отвън… при нея. А сега, ето ме, наистина съм навън… каква демонична шега, а!… И откривам, че всичко е мъртво и погребано завинаги.

Изведнъж Пол с болка видя, че изпод каменната маска, по лицето на баща му се изписа човешка горест и мъка.

Матри изпусна дълбока въздишка.

— Всичко ми върви накриво в тоя живот. Всичко, до което се докосна. Дори това преразглеждане на делото. Каква лигавщина беше днес. То не ме удовлетвори. А всички тези лъскави адвокати с измисленото си красноречие. Защо, по дяволите, не ме оставиха да говоря аз? Само ми се надсмиваха скришом. Да, аз съм особняк… никъде не пасвам. От мене никога няма да има някаква полза. Свършено е с мен. Аз не убих никого. Те извършиха убийство, онези… които ме убиха… мен.

Лулата му беше изгаснала, лицето му посивя, а емоциите, които го бяха обзели, разтърсваха цялото му тяло.

Пол усети как сърцето му се размекна. Ала тази моментна слабост у баща му, този неочакван лъч надежда, бе твърде ценен, за да бъде пропилян от равна нему слабост или ответна изява на чувства. С разтуптяно в гърдите сърце, Пол си наложи да отговори хладно:

— С теб положително още не всичко е свършено. — Изчака достатъчно, докато думите попиха в съзнанието на баща му. — Онова, през което си преминал, те е променило много. Ала поне на години ти не си старец. От теб зависи да приспособиш разбиранията си към живота и да вземеш от него онова, което действително е добро за теб.

— Нищо не е добро за мен — промърмори Матри. — Често ми минава през ум да свърша със себе си. Тази вечер, като минавах по моста над канала, позагледах се във водата и за малко не скочих.

— Би било прекрасен начин да ми се отблагодариш за всичко, което направих за теб.

Матри повдигна посивялата си глава, която бе свел ниско и хвърли крадешком поглед към сина си.

— Да — промълви той, — ти беше добър към мен. Наистина беше.

— Удавѝ се, ако искаш — продължи Пол с режещ тон. — Избави се от трудностите си по най-лесния начин. Ала ми се струва, че има и друга, малко по-смислена идея. Скоро ще получиш кръгла сума пари. Да, да. Ще я получиш, независимо от това какво мислиш. Защо да не си купиш една малка ферма на село? Да живееш на чист въздух, да имаш собствен имот, собствени кокошки и яйца… да забравиш как да мразиш хората. На село здравето ти ще се възстанови… ще се подмладиш и по дух и по тяло. — Пол изведнъж повиши тона си. — Аз те извадих навън, нали? Изживей пълноценно поне годините, които ти подарих!

— Няма да мога — каза Матри с дрезгав глас.

— Да, ще можеш! — възкликна Пол. — Аз ще ти помогна. Ще се опитам да си намеря работа в някое училище наблизо. Да съм ти под ръка, ако потрябвам.

— Не… ти няма да го направиш… Ще го направиш ли наистина?

— Да!

Матри отново погледна крадешком сина си. Напуканите му устни потрепериха.

— Изцяло подкрепям идеята — промърмори той. — А сега искам да си легна вече.

Пол усети как сърцето му заби възторжено, като при голяма победа. Не можеше да каже какво бе накарало баща му да отстъпи. Знаеше само, че дори не беше се осмелявал да го очаква. Ала сега, макар и на несигурната още почва под краката си, той виждаше бъдеще и за двамата. Най-сетне намери оправдание на действията си и венец на усилията си, изтръгнати в момент на отчаяние. Не беше сгрешил, когато реши да изчака.

Погледна баща си в очите и с равен глас каза:

— Ще се почувстваш по-добре, след като се наспиш.

Матри се изправи.

— На село — промълви той. — С пиленца и крава… ще бъде чудесно… но ще мога ли?…

— Да! — каза Пол отново, по-твърдо.

Матри се поколеба.

— Добре — рече той с дрезгавия си глас, отвори уста сякаш да каже още нещо, но спря. — Сега ще отида да си легна.

Замлъкна изведнъж като поразен от друга мисъл, вдигна глава и се загледа в някаква далечина. Гласът му прозвуча по нов начин — идващ отдалеч, човешки и странно плах и боязлив.

— Спомняш ли си… Пол… парка Джезмънд… където пускахме хартиените лодки в езерото?

Погледна засрамено, с малко разкривено лице сина си и като отри с ръка своите възпалени и навлажнени очи, излезе от стаята с провлачената си походка.