Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (38)

Глава десета

Този мъж, Дън, с отегчените очи и ниско изгризаните нокти беше продукт на града Уъртли и известни случайни обстоятелства, засягащи потеклото му. Той криеше пълното си име Лутър^[1] Алоисиус^[2] Дън и смъртно намразваше онези, които се осмеляваха да го употребят. Името му беше това, което първо насочваше към потеклото му, защото произхождаше от смесен брак. Противно на много такива бракове, където се постигат взаимно разбирателство и търпимост, този съюз бе напълно нещастен. Майка му — калвинистка^[3] и баща му — яростен католик, бяха воювали непрекъснато и ожесточено помежду си. Разкъсван между двете религиозни течения, животът на детето бе истинско нещастие. По-късно беше доверил на приятелите си, че е кръщаван и в двете църкви. От дете разви изразена антипатия към организираната религия.

Когато момчето навърши четиринайсет години, баща му загина при пътна злополука. След обилна закуска и хубаво обругаване на протестантството, той бе излязъл от къщи здрав и бодър, а на обяд го бяха донесли върху носилка, мъртъв. Справедливо възмездие!

Ала вдовицата, след един период на обърканост, заскърби безутешно за мъжа си. Твърде късно бе открила колко е била зависима от този твърдоглав проповедник на папската непогрешимост и колкото и невероятно да звучи, това промени изцяло руслото на живота й. Личното й преобразяване не беше толкова важно, но то имаше поне една важна последица за сина й. Тя го отписа от местното училище и го изпрати в йезуитския колеж на Хесък Хил.

Отците се отнасяха към него с голямо внимание и деликатност. Още при приемането му, мъдрият стар директор го беше огледал от глава до пети и бе забелязал на колегите си: „В името на Бога, оставете това момче на мира!“. Нищо не би могло да надмине насърчението, което получи от учителите си, но той вече беше петнайсетгодишен и злото бе сторено. Никога не успя да се почувства част от задружния живот в колежа. Обикновено странеше от другите и посещаваше сам футболните мачове в най-отдалечените части на града. Често се промъкваше в билярдната зала в подножието на Хесък Хил, където се заседяваше с часове. Кръглото му лице, сериозно и с интерес — като бледа луна в задимения въздух — следеше играта върху зеленото сукно. Обичаше игрите, макар че никога не ги играеше, но познанията му за спортните постижения и рекорди в различните дисциплини бяха енциклопедични.

Тъй като имаше известна съчинителска дарба, учителят му по английски отец Маршан, го насърчаваше да пише малки статийки на спортна тематика в списанието на колежа, а когато завърши образованието си — мълчалив и малко унил младеж — чрез ходатайството на директора беше назначен в редакцията на вестник „Кроникъл“ в Уъртли — ежедневник с ограничен тираж, но напълно независим и с висока репутация.

През следващите няколко години животът му продължи спокойно, без особени събития. Изпращаха го насам-натам с разни поръчки, изрязваше и лепеше изрезки от вестници, в редки случаи го изпращаха като репортьор на най-незначителните местни спортни състезания. Първата му дописка в „Кроникъл“, която той изряза и запази, едва запълваше края на една колона във вестника.

По-късно започнаха да го изпращат на по-отговорни мисии: състезания по водна топка и боксови мачове върху арената Блейкли. Главният редактор видя и по-късно призна, макар да не го каза гласно, че стилът му беше добър и Дън беше ярък и точен в оценките си, а писанията му бяха картинни и изразителни.

В деня на Нова година, когато беше на двайсет и пет години, без да го предупредят му възложиха най-съблазнителния спортен репортаж — местния футболен мач от Първа лига, който ежегодно привличаше огромно възбудено множество и подлудяваше две трети от населението на Уъртли. От кабината си на стадиона, Дън продиктува две колони направо по телефона. На другата сутрин представи и подробна тематична статия. Тази статия въобще не описваше играта, а се занимаваше само с един инцидент по време на мача.

Същия следобед Джеймс Мак-Ивой, редактор на „Кроникъл“, който беше и собственик на вестника, излезе от стаята си със статията в ръка. Характерно за Мак-Ивой беше, че никога не изпращаше да му доведат някого. Седна до малката писалищна маса на Дън.

— Какво означава това? — попита той, потупвайки статията с пенснето си. — Искам от теб репортаж за футболен мач, а ти ми носиш разказ за това, как един полузащитник случайно бил ритнат по главата. Докато бил в безсъзнание, показваш ми трийсет хиляди души да реват и да искат кръвта му. После ми показваш другите трийсет хиляди готови да разкъсат противниковия център-нападател. Описваш виковете, ругатните и схватките между зрителите, бутилките летящи към играчите, разцепената буза на съдията… с една дума, рисуваш ми картината на спортсменството в джунглата, картина на расова и религиозна нетърпимост, която би накарала дори ескимос… както седи в иглуто си… да се изчерви от срам.

— Съжалявам — измърмори Дън. — Пуснах машината в ход и ето какво се получи.

Мак-Ивой мълчаливо разсъждаваше върху странното противоречие: този тромав и смутен млад мъж, който и дума не обелваше в компания, а вероятно не би могъл да разкаже и виц, дори ако от това зависеше живота му; същият този човек, когато пишеше, бе съвършено различен. Беше лъв на многословието, бликащ гейзер, изригващ с поток от жива изразителност вулкан, който повличаше обикновения читател, докосваше струните на сърцето му, караше го да се смее и плаче.

Мак-Ивой се изправи.

— Това е най-лошият репортаж, който съм получавал през последните дванайсет месеца, но утре ще излезе на първа страница. — И докато Дън го загледа втрещен, той се усмихна: — Искам да дойдеш у дома на вечеря.

Това беше краят на връзката със света на спорта за Лутър Алоисиус Дън и същинското начало на кариерата му.

За начало Мак-Ивой го изпрати в полицейските съдилища, които предлагаха богат материал от човешки съдби, толкова подходящ за перото му. После започна да пътува из графството и да пише тематични статии на половин страница. Комедията, криеща се в двете му имена, не остана незабелязана за Мак-Ивой и редакторът улучи превъзходен псевдоним за водещия си репортьор. Отсега Дън започна да подписва статиите си с „Еретикът“.

Серията репортажи под рубриката „Парещи въпроси“, последвана от „Още изгорени на кладата!“, привлякоха вниманието на широката публика; освен това предизвикаха и две съдебни дела за клевета, в които вестникът успешно се защити.

Тиражът рязко нарасна; както и приятелството между Еретика и неговия редактор. През 1929 година това приятелство беше укрепено още повече; високата и симпатична сестра на Мак-Ивой — Ева, която от дълго време скромно бе свеждала ясните си очи в присъствието на Дън, накрая го завладя.

Бракът, макар че не излекува Дън от влечението му към бирата и вехтите дрехи, се увенча с пълен успех и донесе на света две малки момиченца, които тайно обожаваха баща си. Ева беше хубава жена с осанка на лебед и със слабост към слоновата кост, лавандуловия парфюм и дългите капковидни обеци. Дън оставяше на жена си грижата за всичко и тъй като тя беше искрено религиозна, я придружаваше на църква заедно с децата по обикновения християнски маниер. Всъщност често ги сочеха за пример в енорията Сейнт Джоузеф. Ала сърцето на Дън не участваше в това: нещо бе станало с него, още докато беше дете. Той отдаваше малко значение на външната форма. Далеч по-важно за него беше онова, което се таеше в сърцето на човека. Ако имаше мото, то беше: „Живей и остави другите да живеят!“. В собствения си живот винаги се бе стремил да поправи злината и да защити онеправданите. Тази свойствена му сантименталност го правеше силно уязвим, защото дори и на четиридесетгодишна възраст, природата му беше все така сдържана и чувствителна като на юноша. Не понасяше да го считат за духовен обновител и реформатор с мисия. Беше просто вестникар, който си вършеше работата. Покри се с една външна черупка от песимистичен цинизъм и видът досада, който, както обикновено се предполага, развиваха членовете на неговата професия. Но това не беше нещо повече от поза, постоянна игра като на сцена, която вероятно не можеше да измами никого, освен самия Дън. Изпод грубите присадки кожа, прозираха и ивици от нежни чувства, но този добряк не ги виждаше и подобно на щрауса, се чувстваше в безопасност.

Вече отбелязахме за контакта му с Лена. През изминалата година беше поддържал връзка с нея и често се отбиваше на тезгяха й за чаша кафе и кифла на път за редакцията на „Кроникъл“ на Ардън стрийт. Ето защо, когато късно през нощта тя дойде в къщата му на Хесък Хил след задържането на Пол, той се досети, че тя е в беда и я изслуша с внимание.

Въпреки това, когато на следващата сутрин я придружи до полицейския съд, хрумна му, че се залавя с безнадеждна работа. Ала онова, което видя там, разколеба убеждението му. После дойде и историята на Пол; разказът за голямата беда, в която беше изпаднал, бе непогрешимо автентичен, без ни една фалшива нотка, завършен от началото до край.

Опитът беше научил Дън никога да не прави прибързани заключения, но сега инстинктът му на вестникар говореше, че се е сблъскал с най-великия случай в живота си. Беше спокоен човек и поради пълната фигура, считан за флегматичен, но когато се прибираше у дома през тази нощ, внезапната възбуда го караше да подтичва като момче.

Измина една седмица, преди да осведоми за случая Джеймс Мак-Ивой. През това време, макар че нито веднъж не се появи в редакцията, той беше много зает; предприе и няколко дълги пътешествия. На следващия четвъртък след единайсет през нощта, забелязан само от нощния портиер, Дън дойде в редакцията и се заключи в стаята си. Беше изморен и мръсен, но докато сваляше балтона, сакото и жилетката си, очите му сияеха, нямаше и следа от обичайния израз на неприкрита досада. Разкопча копчето на яката си и по тиранти седна зад писалищната маса.

Известно време остана замислен; после бързо, доведен до трескава възбуда от мислите си, си плю на ръцете, разтърка ги и като придърпа към себе си пишещата машина, зачука по клавишите с неподражаемата си смесица от емоции и точност на изложението:

Във влажния мрак на килията на осъдените на смърт във великия град Уъртли, един невинен човек очакваше да бъде обесен. Чуваше ударите на чука отвън, докато в двора на тъмницата издигаха ешафода. Само след няколко часа щяха да дойдат и с вързани зад гърба ръце да го поведат навън в студеното утро. После под бесилката щяха да метнат примката около врата му, а върху главата му да нахлузят бялата торба…

На другата сутрин в девет той се надигна сънен от кушетката в кабинета си. Със замъглени очи, небръснат и още по риза, отнесе машинописния текст на Мак-Ивой.

— Ето — рече той, — първата от новата серия статии на Еретика. А също и резюме на останалите девет. Прочети ги. Излизам да закуся.

След половин час Дън се завърна. Погълнат от мислите си, редакторът бе все още зад бюрото си. Не се размърда веднага. После бавно изви глава. Беше спретнат, сух човек в син костюм, с тясно лице и сивееща по слепоочията черна коса, сресана точно по средата. Носеше пенсне без рамки и жилетка с кант от бяло пике. Гордееше се с невъзмутимото си спокойствие. Но сега явно беше под напрежение. Мъчеше се да го прикрие, но всъщност беше зашеметен.

— Как, в името на Всемогъщия Бог, се добра до това?

— Не съм се добирал до нищо.

— Тогава кой?

— Синът на Матри. Той е събрал всичко.

— Къде е той сега?

— Пуснат е под гаранция, на легло и много болен.

— Сигурен ли си, че е вярно?

— Положително. Проверих всичко, което съм писал.

Мак-Ивой потри с ръка нежната си челюст. Колебаеше се, беше обезпокоен и дълбоко възбуден.

— Можем ли да го отпечатаме?

— С твое разрешение — повдигна рамене Дън.

— Но, Всемогъщи Боже, това засяга най-горните етажи на правосъдието, та чак до министъра на вътрешните работи. Ами какво ще кажеш… какво ще кажеш за мистър О.? Не можем да изнесем това. Ами делото за клевета? Съвсем сигурно ще заведат дело.

— Никакъв шанс. Не виждаш ли как съм го планирал? Ще го щадим до края. Не споменавам никакво конкретно име. Казвам просто мистър О, или още по-добре — мистър X. После си седим мирно и гледаме какво ще стане. О, господи, страхотно е. Това е най-голямата сензация, с която сме се срещали. Помисли си само… ето ти човек, който е в Стоунхийт от петнайсет години и то за нищо.

— Може пък да го е направил? — изпелтечи във възбудата си винаги коректния Мак-Ивой.

— Не, аз ще се закълна, че той е невинен.

— Те никога няма да признаят това, никога!

— Ще ги накараме!

Дън започна да се разхожда напред-назад из стаята.

— Ще им покажем силата на свободната преса. И мощта на общественото мнение. Ще предприемем такава атака, че виновните страни и лица ще бъдат опозорени от собствената си официална защита. Ще ги накараме да преразгледат делото. Ще ги принудим да направят разследване. Месеци наред младият Матри е блъскал по вратите им и те не са се отворили нито на инч. Защо? Защото знаят, че са направили грешка. И се мъчат да я държат погребана долу в избата. Каква, по дяволите, е ползата да се наричаме демокрация, щом оставяме да ни се налагат шепа бюрократи? От това до комунизма има само една крачка! Ако искаме да запазим нашата демокрация, длъжни сме да сложим ред в дома си. Трябва да следваме прогреса и реда. Ако спуснем капака дори и на един случай на неправда, ако потиснем свободното слово дори за една секунда, тогава с нас е свършено! Тези паразити ще се вкопаят в плътта ни и ще ни погубят. Погледни какво едва не стана с младия Матри. Малко му трябваше да се сгромоляса в пропастта и все още не е в безопасност. И защо? Защото всичко, което му сториха, потискаше правото му да бъде чут! Ако ние сме една свободна страна и искаме да останем свободни, всеки човек трябва да може да издигне гласа си…

— Добре, добре — каза Мак-Ивой малко кисело. — Недей цитира цялата статия. Ще я отпечатаме, дори и да ни разори. И тя ще ни разори, да знаеш!

С внезапна решителност, той натисна звънеца на бюрото си.

Дън се върна в кабинета си; облече жилетката, сакото и балтона си. Сложи си шапката. Долу, под него, печатарските преси започваха работа с тежък барабанен тътен, който разтърсваше цялото здание. Той замислено потърка с ръка наболата си четина — Еви винаги му натякваше за външния му вид — по-добре да се избръсне: това щеше да го освежи. Беше и жаден. Очите му засияха — беше около дванайсет и щеше да се отбие при Хенигън да изпие една бира.