Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (27)

Глава двадесет и седма

Същата онази вечер, след като сър Матю Спрот излезе от гардеробиерната на съда, той застана до портала и започна да обмисля как най-добре да използва двата свободни часа до вечерята му в седем часа. В Бъроу Хол се играеше мач на снукър^[1]. Смит играеше срещу Дейвис. Но макар че обичаше играта и като опитен аматьор имаше собствена билярдна маса у дома, той прецени, че по това време най-вероятно мачът би бил към края си. Реши да отиде в клуба си „Шърууд“ на Ленърд Скуеър.

Докато крачеше натам, по небето на запад все още имаше зарево от залеза и един пурпурен облак спуснал се ниско над хоризонта, не по-голям от човешка длан. Този облак, тъмен и мрачен като поличба за нещастие, който стоеше неподвижен на небето, незнайно защо привлече и задържа погледа на сър Матю.

Той разтърси енергично глава. През последните седмици като че ли не беше съвсем на себе си. Може би се преуморяваше, готвейки се твърде усилено за предстоящите избори. Макар и често да се хвалеше, че „няма нито един нерв в тялото си“, в последно време беше склонен да се тревожи за дреболии. Защо например трябваше да взема толкова присърце онези банални сънища, които напоследък тормозеха жена му?

Спрот видимо трепна и премигна, когато мислите му се върнаха отново към тази досадна работа. Тези фантастични късчета безсмислица очевидно бяха без всякакво значение. Какво можеше да извлече човек от тях? И все пак сънищата имаха нещо общо. Всички те се отнасяха до него и във всеки сън той изпадаше в нелепа беда. Беше например в съда, а бе забравил папката си. Беше се изправил да се обърне към съдебните заседатели, а не можеше да довърши речта си. Съдията го беше смъмрил с унищожителни думи. После, като си тръгваше от съда — и този образ се явяваше най-често — всички ставаха от местата си и го осмиваха и хулеха. Всъщност именно този финал на сънищата причиняваше най-голяма болка на скъпата му жена, което я беше накарало да му довери тревогата си.

Мрачният цвят на вечерното небе се беше пренесъл и на лицето му, когато самотен и навъсен се запъти към площада. Колкото и да се преструваше, че презира новата психология, беше принуден да признае, че това подсъзнателно терзание, което гнетеше любимата му Кетрин, беше дошло като ехо от онзи отдавна приключен случай Матри. Гневен пламък опари гърдите му, когато си помисли каква несъразмерна поразия беше причинил този малък жилещ комар, изскочил така скандално от блатото на миналото.

Беше излъгал, когато каза на полицейския началник, че е разгледал пак документите по делото. Би било съвсем излишно. Паметта му беше безукорна и той си спомняше всичко напълно подробно. И наистина, как би могъл да забрави, дори след петнайсет години, онова, което му бе дало първия тласък към сегашното завидно положение.

Дори сега можеше да види лицето на Матри като обвиняем, застанал пред него на подсъдимата скамейка. Това бе красивото лице на един дейго^[2] — типът лице харесван от жените, макар често да им носеше скръб и гибел. Да, вярно бе, че той използва в обвинението си и хубавото му лице и някои видими черти или слабости на характера му ако щете, и така доведе обвиняемия до пълно объркване и безпомощност. А защо не? Не беше ли негов дълъг да представи случая колкото можеше по-силно, да поизглади и прикрие недостатъците в аргументацията си, да подчертае силата й… с една дума обвинението му да спечели?

По това време сър Матю достигна до Ленърд Скуеър, с тревна площ по средата, украсен със статуите на заслужили в миналото граждани, с накацали по тях гълъби. С усилие, той се опита да пропъди лошото настроение. Премина през величествения портал на клуба, съблече палтото си и го подаде заедно с шапката си на портиера, намери едно кътче в долния салон и поръча чай. Докато чакаше да му го сервират, се огледа наоколо.

Клубът „Шърууд“ беше първокласна институция с ограничен достъп, която набираше своите членове от старите фамилии в графството и мидландската аристокрация. Тук Спрот не беше любимец. Преди да си проправи път до членството в клуба, на три пъти бяха отхвърляли кандидатурата му — постижение, което по особен начин удовлетворяваше суетата му. Тъй като чувстваше, че хората завиждаха на успеха му тъкмо по тази причина, той беше склонен да тържествува заради непопулярността и силата си, с които съкрушаваше всяка опозиция. Често пъти, застанал пред огледалото, облечен в съдийската си тога, докато чиновникът му Бър, с тютюневия цвят на кожата си, му подаваше раболепно перуката, той самодоволно се усмихваше на отражението си и забелязваше: „Бър! Аз съм най-омразния човек в Уъртли“.

Но тази вечер позата му беше необичайно смирена и докато наблюдаваше няколкото членове, пръснати тук-там из салона, той си пожела някой от тях да дойде и да поговори с него. Освен няколкото сдържани кимвания с глава, влизането му не бе получило друго признание, че е било забелязано.

В противоположния ъгъл четирима мъже играеха бридж, между тях и един, принадлежащ към неговата професия, когото малко познаваше — Найджъл Греъм, кралски прокурор. Веднъж или дваж те погледнаха към Спрот и инстинктивно у него се всели странното подозрение, че те може би говореха за случая Матри. Не, не, това беше невъзможно! — той наистина трябваше да се постегне и съвземе. И все пак защо Греъм не го позна? Докато пиеше чая си, Спрот впери поглед в колегата си.

По негово мнение Греъм беше особняк, изразител на чудновати и безотговорни теории и вярвания. Син на селски енорийски свещеник, като ученик той се беше отличил и спечели стипендия в Уинчестър. От това прочуто училище, което бе сложило отпечатъка си на ерудиция и добри маниери върху него, той продължи в Оксфорд.

После постъпи в адвокатската колегия. След една година баща му почина, като му остави малък доход от двеста лири годишно. След погребението той веднага замина за чужбина и през следващите пет години бе живял неустановено, на различни места. Част от времето прекарал като частен учител на някакво момче — австрийче, болно от туберкулоза — и бил принуден да живее във високите планини на Тирол. През останалото време Греъм пътувал из Европа: главно пеш с раница на гърба, като прекарвал зимите в Юра^[3], а летата в Доломитите^[4]. Обичал да обикаля планините — за един ден изминал разстоянието от петдесет и две мили между Мерано^[5] и Инсбрук.

Естествено, този безцелен живот бе обезпокоил приятелите му, но на следващата година Греъм се завърна в Уъртли явно здрав по дух и по тяло и напълно невъзмутимо, сякаш вчера бе заминал, се зае с професията си. Постепенно се сдоби с клиентела, която, макар и не многобройна, бе в най-висша степен подбрана. Говореше се, че този успех той дължал най-вече на маниерите и външния си вид. Висок, слаб, с бледо лице с правилни черти и тъмни очи на аскет, той винаги беше безупречно облечен, вежлив и сдържан. Все пак под тези повърхностни качества лежеше една утвърдена целеустременост, която невидимо изграждаше репутацията му. Беше фанатично честен. В него имаше нещо недосегаемо и непроницаемо, което винаги объркваше и смущаваше сър Матю.

Той добре си спомняше например онзи случай, когато на една от големите вечери, които устройваше у дома си, беше отвел Греъм настрани от другите гости, за да му покаже своите платна от Констейбъл. Знаеше, че колегата му се интересува от живопис, пък и искаше да се похвали с притежанията си. Греъм се бе държал изключително вежливо, но все пак през цялото време Спрот бе усещал безразличието на този странен човек към съкровищата му. Сякаш бяха фалшификати. Накрая, подтикнат от това чувство, Спрот бе възкликнал:

— Е, момчето ми… като познавач, не ми ли завиждаш?

Греъм се беше усмихнал любезно.

— Защо би трябвало да завиждам… когато мога да видя картини, най-малкото еднакво добри, в Художествената галерия само като прекося парка?

— По дяволите, човече… — бе избухнал Спрот. — Та картините в галерията не са твои.

— Не са ли? — Греъм се бе усмихнал по-широко, което някак развълнува сър Матю. — Нима най-великите шедьоври не принадлежат на всички ни?

Споменът от онова неловко положение пак се завърна и тъй като в този момент карето от играчи се разтури, някакъв извратен импулс го накара да повика със знак Греъм.

Колегата му почти незабележимо се поколеба, после прекоси салона.

— Седни при мен — подхвърли Спрот поканата си с фалшива сърдечност. — Сам съм.

— Вече пих чай — усмихна се Греъм вежливо.

— Поседни тогава за минутка. Не се виждаме достатъчно често.

Със същата учтива, но по-скоро неодобрителна усмивка Греъм седна на облегалката на съседното кресло.

— Така е добре — каза сър Матю, като си отхапа с апетит парче от кифлата с масло. — Знаеш, че не хапя. Въпреки всички клюки, които се дрънкат в този клуб.

— Уверявам те — каза Греъм леко смутен, но със съвършен маниер, — доколкото знам аз…

Спрот се изсмя уж непринудено, но по-високо отколкото го бе предвидил.

— Не обсъждахте ли мен преди минута, там, с онези другите? Не можеш да излъжеш стара лисица като мен. — Спрот знаеше, че преминава границата на приличието, но нещо у него го теглеше неудържимо да продължи. — Ненапразно съм упражнявал толкова години способността си да правя изводи.

Настана пауза, докато той вдигна чашата си и отпи от чая.

— Виждаш ли, Греъм, човек не може да достигне до моето положение, без да се скупчат пред прага му глутница клеветници, очакващи шанса си да извикат: „Вълк! Дръжте!“. Само един безотговорен полуумник като Джордж Бърли е достатъчен, за да ги насъска. Не си ли съгласен?

— Аз просто видях краткото изложение по въпроса във „Куриер“. — Греъм говореше бавно. — Не съм го разглеждал задълбочено.

— Никога не е имало по-откровено домогване до популярност и известност. Никой не знаеше какво предстои, преди Бърли да вземе думата в Камарата. Министърът на вътрешните работи побесня. Същата нощ един от рода Донкастър даваше прием. Жената на Бърли била там и публично заявила: „Винаги съм знаела, че Джордж е идиот. Ала все пак си мислех, че има достатъчно ум, за да не разбърква цялата онази мръсотия“. Чувал ли си някога за подобно малоумие? Казаха ми, че нямало да го допуснат да се кандидатира за изборите.

Спрот замълча.

Греъм държеше погледа си сведен надолу. След малко каза:

— Може би мотивите му са били искрени. Във всеки случай не мислиш ли, че е по-добре да си глупак, отколкото негодник и мошеник? — Той погледна часовника си. — Сега, ако ме извиниш, ще трябва да си вървя.

Изправи се и с учтиво кимване си тръгна.

С потъмняло лице Спрот си наля още една чаша, но чаят загорча в устата му. Разговорът не му бе донесъл удовлетворение, а бързата раздяла с Греъм добави към чувството му за пренебрегнатост нова обида. Изражението на лицето му се втвърди и го обля вълна на гняв и възмущение. Нима не се беше справял в миналото с далеч по-големи трудности? Нима не бе преживял и по-жестока злонамереност?

Инстинктивно той си припомни своите триумфи. Раменете му се изправиха, долната му устна се издаде напред и у него се въплъти нещо от „съдебния“ му маниер. Съжали за моментната слабост. Губеше ли своя жар? Би ли отстъпил сега, пред прага на Парламента, когато величието бе така близо, че можеше да се докосне с ръка? Не, хиляди пъти не!

В лошо настроение той стана и напусна клуба. Портиерът, който го изпрати на вратата, направи любезна забележка за времето. С разучена неучтивост Спрот не отговори. Влезе в едно такси и грубо нареди на шофьора да го откара до Гроув Куодрънт.

На влизане у дома си, за своя изненада, видя жена си да идва към него в антрето. Тя го целуна и му помогна да свали балтона си.

— Матю, скъпи, един млад мъж те чака в библиотеката. Толкова беше търпелив… не би ли го приел преди вечеря?

Той повдигна вежди. На върха на езика му беше да й напомни, че той никому не разрешаваше да нарушава реда и спокойствието му. Такива бяха и нарежданията му към прислугата. Ала защото я обожаваше, не каза нищо. Наведе глава и се запъти към библиотеката.