Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (35)

Глава седма

Пол никога не разбра как беше стигнал обратно до Уеър Плейс. Не проговори по обратния път. Вървеше слепешката, с наведена глава, на ръба на физическото рухване. Когато стигнаха номер 61, той седна, обладан и покорен от една-единствена мисъл. Зад челото му пулсираше болка; студени вълни го обливаха. Осуалд беше левак! Инок Осуалд — бившият студент по медицина, член на клуба на „Скакалците“, собственикът на дом 52, Ашоу Теръс — беше човекът. Разкритието го задушаваше, зашеметяваше го с ослепителната си светлина. Сам не можеше, нямаше силата да го понесе. Подпрял глава на лактите си, облегнати на масата, Пол промълви:

— Лена, има нещо, което трябва да ти кажа.

— Още не, Пол.

Беше много бледа, но изражението на лицето й показваше твърдост. От къкрещата на печката тенджера тя му наля чаша бульон и с настойчивост, на която не можеше да се откаже, го накара да я изпие.

Когато свърши, тя седна срещу него.

— Сега, Пол — подкани го тихо тя.

Той помълча малко. После вдигна глава и заговори. Докато тя слушаше съсредоточено, той й разказа всичко. Макар че гласът му беше тих и треперещ, когато завършваше разказа си, в тона му закипя непримирима решителност.

— И така, сега аз зная! Зная всичко! Но какво мога да направя? Нищо! При кого да отида? При никого! Щом не пожелаха да ме изслушат преди, как мислиш ще постъпят сега? Спрот или Дейл, или дори Бърли, ако отида при тях с тези доказателства? Няма справедливост! Докато хората се чувстват комфортно, имат изобилие от ядене и пиене, пари в джоба и покрив над главите си, те не дават и пукнато пени за право или криво. Целият свят е прогнил до мозъка на костите!

Пол замълча. Дълбоко развълнувана, Лена бавно поклати глава.

— Не. Ако хората узнаеха за това… те не биха го позволили! Обикновените хора са честни… и отзивчиви.

Той поклати недоверчиво глава.

— Твоят опит доказва ли това?

Тя леко поруменя, сякаш искаше да отговори, но без да е сигурна какво искаше да каже той, запази мълчание. След малко пое дълбоко дъх.

— Пол! Не съм от най-умните, но мисля, че зная какво трябва да направиш.

Той впери поглед в нея.

— Да — каза тя сериозно. — Има един човек, при когото трябва да отидеш!

Невярващ, той повтори думите й. После добави:

— При кого?

— Е — тя се поколеба и лицето й поруменя, — при един мой приятел.

— Твой приятел? Твой…

Думите й му прозвучаха неуместно, дори абсурдно пред лицето на ужасната му дилема. Болезнена усмивка разкриви лицето му. Приятел на Лена! След всичките му усилия, след всичко, което се беше опитвал да направи, това наивно разрешение на проблема му се стори толкова смешно, че изведнъж, в пристъп на истерия, той започна да се смее. Не можеше да спре смеха си, продължаваше да се смее и преди да разбере какво става, цялата раздираща гърдите му болка се изля в изблик на задушаващи го хлипове и ридания.

Лена бе скочила на крака и тревожно го наблюдаваше. Боеше се дори да сложи ръка на рамото му. Когато най-сетне спазъмът премина, тя каза:

— Сега трябва да поспиш. Ще го обсъдим утре.

— Утре! — повтори той като ехо, с особен, сякаш чужд глас. — Да, много неща ще се случат утре…

Останал сам в стаята, в която беше спал предишната нощ, Пол приседна на ръба на леглото. Главата си усещаше гореща, а краката студени. Смътно му мина през ум, че може би се е простудил, но сега това беше без всякакво значение. И наистина колкото по-зле се чувстваше физически, толкова по-остър ставаше умът му. Виждаше ясна и жива картината на напразните си домогвания, виждаше, че може да продължи така до безкрайност без полза, освен ако успееше да предизвика обществен скандал, криза. Нуждата от открито, решително действие се надигна в него като пълноводна река, заплашваща да залее бреговете си. Обсебен от този неотложен порив, природните му уравновесеност и здрав разум отстъпиха, заменени от неистова безразсъдност. Искаше да застане на пазарния площад, да протегне ръце и да вика и заклеймява по четирите посоки на света това грубо беззаконие, тази крещяща несправедливост.

При тази мисъл в очите му блесна един безумен лъч. Стана и като се увери, че вратата е заключена, отиде при писалищната маса в ъгъла. Намери няколко листа бяла хартия за обличане на полиците и постилане на чекмеджетата. Разстла хартията на пода, взе перо и мастило и започна да чертае големи главни букви. Винаги беше имал дарбата да рисува букви. След час, макар че ръката му леко трепереше и зрението му не беше съвсем ясно, привърши работата си. Остави листовете хартия да изсъхнат на пода и както си беше напълно облечен, легна в леглото.

Въпреки парещия проект, който изпълваше ума му, спа сравнително добре, но със същото онова трескаво усещане, което се трупаше в подсъзнанието му.

Около седем часа се събуди сепнат. Главоболието му се беше усилило, усещаше разцепваща челото болка, но това само усилваше решимостта му да изпълни намерението си. Взе листовете хартия от пода, нави ги на руло и като пристъпваше внимателно покрай вратата на Лена, излезе от къщата.

Дъждът бе почти престанал, когато забърза по Уеър стрийт. Утрото беше ясно и свежо. Спря се при заслона за файтонджии срещу Дюкс Корт и като намери няколко монети в джоба си, си поръча чаша кафе и дебел резен хляб с маргарин. Храната го накара да се почувства по-добре, но дори не беше преполовил Дюкс Роуд, когато му прилоша и се наведе над канавката в пристъп на гадене.

В този ранен час, владенията на Лейнската рекламна компания на края на улицата, бяха още пусти. Пол се промъкна през един процеп в прогнилата дървена ограда, на която често се беше облягал в очакване на реда си заедно с редицата носачи на плакати. Вътре в двора безброй двойки дъски бяха струпани под дългия ламаринен навес.

Пол избра най-новите от тях, които можа да намери, и като откри гърне с четка и лепило, залепи плакатите, които беше нарисувал. Тъкмо се канеше да метне дъските на раменете си, когато погледът му се спря на железните вериги, които бяха използвали за реклама на илюзиониста Худини, гастролирал в театър „Палас“. Без да се поколебае, вече напълно обладан от идеята си, той потърси и намери парче тънък здрав синджир и годен катинар. След пет минути, увит със синджира около тялото и понесъл дъските сандвич, той напусна двора.

Часовникът на катедралата биеше осем, когато се върна на Уеър стрийт и започна марша си към центъра на града. Дневната шумотевица вече беше започнала. Потоци хора извираха от автобусите и изходите на метрото. Ала забързани към работата си, малцина от тях отправяха любопитни погледи към младия човек, понесъл на гърба си плаката:

Убийство: невинният — осъден.

а на гърдите си:

Убийство: виновният — на свобода.

Ако някой от минувачите все пак би обърнал някакво внимание, то в най-добрия случай би отнесъл тези надписи към някакъв род хитро замислена реклама с тайнствени недомлъвки — един от онези лозунги, които ловяха око и интригуваха публиката седмици наред, преди да се разбере какво всъщност рекламираха.

Стана девет часа, а Пол продължаваше пътя си успоредно на бордюрите, с безизразно лице, загледан право пред себе си, стиснал с вдървените си пръсти тежките дъски. Тъй като искаше да отбегне, доколкото беше възможно, вниманието на полицията, той се държеше настрана от главните кръстовища, на всяко от които имаше полицейски пост. Веднъж-дваж усети изпитателни погледи, но за късмет никой не го спря.

Предобедът напредваше и Пол започна да чувства слабост, но не искаше да се предава, защото все още не беше постигнал главната си цел — този парад с плакатите беше само прелюдия. Оглушен от шума на уличното движение, пръскан с кал от минаващите коли, той упорито продължаваше да върви. Все пак не можеше напълно да овладее нарастващата слабост, която изпитваше. На няколко пъти се олюля несигурно.

Около обед започна да го следва една любопитна тълпа. В по-голямата си част тя се състоеше от празноскитащи и безработни — мързеливата сбирщина на града, няколко момчета за всичко, изпълняващи поръчки, и като добавка, едно мръсно лаещо куче.

В началото Пол беше прицел на няколко вулгарни подигравателни подвиквания, но тъй като не им отговори, тълпата продължи мълчаливо да го следва, може би озадачена, но все пак инстинктивно очакваща да бъде възнаградена за търпението си.

Малко след един часа процесията стигна до Ленърд Скуеър и тук, най-сетне озовал се под статуята на Робърт Грийнууд, първия кмет на Уъртли, Пол се спря. Свали дъските от себе си и ги остави изправени на паважа. После, здраво увил синджира около китката си и около един от железните пръти в основата на статуята, се завърза и заключи сам с катинара. Зяпачите ахнаха. Надеждите им, че ще наблюдават нещо по-интересно бяха измамени, а тъй като беше време за обедната почивка, около Пол бързо се натрупаха нови хора. Когато се обърна с лице към тях, видя, че публиката му вече наброяваше над сто души.

Със свободната си ръка той разхлаби възела на вратовръзката си, защото се задушаваше. Не изпитваше страх, нито възбуда, а само една отчаяна неотложност да изложи своя случай пред тези граждани на Уъртли. Сега беше неговия шанс, те го чакаха да заговори! Лена беше казала, че обикновените хора са добросърдечни и отзивчиви. Никога не би имал по-добра и благоприятна възможност да ги убеди. Ако само главата не го болеше така ужасно. По-лоша беше слабостта и чувството за нереалност, което го изпълваше, сякаш беше стъпил на балони, които се рееха из въздуха.

Пол навлажни попуканите си устни.

— Приятели — започна той. — Дойдох тук, защото имам да ви кажа нещо… нещо, което би трябвало да знаете. Името ми е Матри и баща ми е в затвора…

— Ти самия ще идеш там, приятелче, ако не внимаваш!

Това прекъсване изотзад произведе смях.

Пол изчака, докато смехът заглъхна.

— Той е вече петнайсет години в затвора за престъпление, което не е извършил.

— Аха! Разказвай ги тези на старата ми шапка! — извика друг от задните редици.

Отново избухна всеобщ смях, този път последван от възгласи: „Млъкнете!“, „Да играем честно!“, „Дайте възможност на копелето да се изкаже!“.

— Имам доказателства, че баща ми е невинен, но никой не иска да ме изслуша…

— И ние няма да можем да те изслушаме, приятелче, освен ако говориш по-ясно и кажеш всичко.

— Правилно. Говори! Говори! — извикаха от тълпата.

Пол преглътна без слюнка. Смътно схвана, че макар да напрягаше гърлото си до крайност, гласът му излизаше слаб и накъсан. Направи нечовешко усилие.

— Преди петнайсет години баща ми беше осъден за убийство само по косвени доказателства. Но той не е извършил престъплението…

Помиярът, който неотстъпно беше следвал Пол, изведнъж залая.

— Повтарям… той не е извършил престъплението… за доказателство, на което…

Ала кучето залая толкова силно, като се зъбеше и налиташе към краката на Пол, че от думите му почти нищо не се чуваше. Той замълча и тогава мелезът, несъмнено окуражен и насъскан от зяпачите, скочи върху Пол. Той залитна и почти падна. Като замаян се вкопчи за плакатните дъски и из тълпата се понесе ропот:

— Пиян е.

— Да не си мисли, че може да ни прави на балами.

— Я му хвърлете един бой на този пияница.

Кора от банан прелетя от тълпата и се лепна върху бузата на Пол. Като по сигнал онези от тълпата, които дояждаха обедните си сандвичи, започнаха да го замерят с кори от хляб и остатъци от храна. За разнообразие полетяха и няколко огризки от ябълки. В този момент двама пазители на реда си пробиха път през гъстата навалица. Единият беше млад полицай, а другият — сержант Джап.

— Какво става тук? Не знаете ли, че създавате безредици?

Пол със замъглени очи се взря в двете фигури в синьо, като едва разпозна Джап. Беше стигнал до края на силите си. Отвори уста да каже нещо, но думи не излязоха.

Навалицата около него растеше.

— Вързал е кънките, сержант — обади се угоднически глас от предните редици. — Наговори ни куп глупости.

— Този път наистина го направи! Очаквах този момент. Ела с нас.

Сержантът хвана Пол за ръката и се опита да го извлече през тълпата. Срещнал съпротивление, той го задърпа яростно, като едва не му откъсна ръката, преди да забележи синджира. Мускулестият му врат стана тъмночервен. Измърмори на придружителя си:

— Заключил се е сам. Май ще ни потрябва кола.

Двамата полицаи с всички сили се мъчеха да освободят Пол от веригата, като го дърпаха насам-натам. Пристигна и друг полицай, който се мъчеше да въдвори ред, като надуваше свирката си.

Всички викаха и се блъскаха едновременно. Уличното движение се задръсти, настана всеобща бъркотия.

Този момент беше предвидил Пол като кулминация на протеста си, като критичния момент, в който трябваше да отправи своя най-пламенен призив към тълпата.

— Приятели — опита се да извика той. — Аз искам само справедливост. Един невинен човек…

Ала младият полицай беше разбил катинара с един удар на палката си. Пол набързо бе набутан в очакващата го полицейска кола и тя с вой се понесе към участъка. Почти безчувствен, той едва съзнаваше какво става с него, когато грубо го блъснаха в една килия. Удари челото си в циментения под, но това не промени цепещата болка, трайно настанила се в главата му. По-скоро го стресна и извади от вцепенението, в което бе изпаднал. Най-сетне простена. Стонът му се отрази зле на полицаите, които вече му имаха зъб, заради неприятностите, които им бе причинил.

— Младата свиня — забеляза първият — идва на себе си след пиенето.

— Не — възрази сержант Джап. — Не е от пиене.

Третият полицай — една яка фигура — все още бе зачервен и под пара; в блъсканицата някой го беше ритнал в корема.

— Каквото и да е, няма да го оставя да ме разиграва и да му се размине без нищо.

Той се наведе, хвана Пол за косата и го изправи на крака като чувал брашно. После със свит юмрук го удари между очите. От носа на Пол шурна кръв и той се свлече на пода неподвижен.

— Не трябваше да правиш това — каза Джап студено. — Той ще си получи достатъчно… и то скоро.

Със звук на метал, вратата на килията се затръшна след полицаите. Най-младият се изсмя пресилено.

— Както и да е — рече той, сякаш искаше да успокои съвестта си. — Той си го изпроси.