Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (25)

Глава двадесет и пета

След обяд на другия ден, който бе мрачен и влажен, Пол се срещна с бившия затворник, както се бяха уговорили. Съдът на графството беше внушителна постройка от сив камък, построена в стил паладио^[1]. На входа, в една ниша стоеше изправена мраморна фигура с превързани очи, която държеше везните на правосъдието.

Касълс, избръснат, прилично облечен, с бяла яка и черна вратовръзка, очевидно не бе чужденец в тази сграда. Той поведе Пол през един страничен коридор и после нагоре по едно широко извито стълбище към тежка махагонова врата, където един невъзмутим полицай сложи пръст пред устните си, в знак да пазят тишина. После ги въведе през вратата в една тясна галерия за публиката, където те седнаха на два незаети стола.

Под тях се разстилаше препълнената съдебна зала — съдията, облечен в тога, на подиума си в единия край, ложата на съдебните заседатели вляво и ложата за свидетелите вдясно, ограденото място за членовете на съда в тоги и перуки, а в центъра подсъдимата скамейка, на която между две мълчаливи полицайки седеше млада жена, наметната с евтин шал.

Макар сива и мрачна, тази картина грабна вниманието на Пол с изключителна сила. Като се хвана с ръка за парапета, той се наведе напред с поглед прикован към лорд Омен. Негова Светлост беше човек на възраст, малко над средния ръст и леко прегърбен, сякаш под тежестта на многобройните почести и отличия. Лицето му с цвят на вино „Порто“, на фона на хермелиновата яка изглеждаше надменно, с фиксиран израз на непреклонна суровост. От двете страни на клюноподобния му нос висяха месестите му като на булдог бузи. Изпод надвисналата козирка на гъстите му вежди, очите му изглеждаха старчески, но смразяващи.

Едно стискане на Пол по лакътя го накара да се обърне към Касълс, който му посочи една фигура, която се беше надигнала от мястото си най-отпред.

— Не се занимавай с Омен, той е изкуфяло старче. — Думите сякаш стържеха слуха на Пол. — Ето, там се готви да говори… твоят истински приятел… Спрот.

Пол усети как слаба пот избива по тялото му, когато погледна в указаната посока и впи поглед в маститата фигура на прокурора с накъдрена перука и мрачна черна тога. Гладко избръснатите му бузи и закръглената брадичка ясно се открояваха в полумрака на залата. Той сви подвижните си устни, обходи с поглед публиката си, като велик актьор на сцената и след премерена пауза, започна обръщението си към съдебните заседатели във финалната фаза от заседанието на съда по случая.

Будещи негодувание и отвращение, фактите бяха най-обикновени. Обвиняемата беше улична жена, проститутка от най-низша класа, която от седемнайсетгодишна възраст — сега беше на двайсет и четири години — бе упражнявала професията си в най-бедните квартали на града. Имала си и неизбежния „покровител“ — мъж, който „я наглеждал“ от ъгъла на улицата, който живеел с нея от мизерното й и неморално припечелване, и който фактически я експлоатирал и биел жестоко. Една нощ, без да бъде предизвикана, пияна, в пристъп на отвращение и разкаяние, тя го намушкала с кухненски нож, след това обърнала оръжието към себе си, но не успяла да се самоубие.

Тази обикновена и мизерна история едва ли се нуждаеше от доразвиване и тълкуване, но Спрот се впусна да набляга върху всички подробности, върху всички мръсни аспекти. Със смразяващо кръвта предупреждение, той посочи на съдебното жури, че дори и помисъл за съчувствие и смекчаващи вината обстоятелства, не би трябвало да ги отклони от дълга им. Щом обвиняемата бе заклала преднамерено любовника си, то тя неоспоримо е виновна в умишлено убийство. На Пол вече бе ясно, че ако Спрот именно по този начин употребяваше интелектуалното си превъзходство, то макар и да излагаше тезата си привидно честно и непредубедено, всъщност лишаваше обвиняемата от всякаква възможност да изложи благоприятните за нея факти.

Като завърши с финален драматичен жест, той седна на мястото си всред мъртва тишина.

— Добре го виж! — Грубият глас на Касълс бе снижен до шепот. — Ето, по този начин е обработил и Матри.

Дори и без това подканяне, загледан вцепенен в Спрот, Пол усети как в него се надига вълна от извънредно силни емоции, толкова наситени и бурни, че започна да му се повдига и студена пот изби по челото му. През живота си досега той понякога бе изпитвал антипатия инстинктивно — някои натури се отблъскват взаимно и още от пръв поглед между тях се установява неприязън. Но сегашното му чувство съдържаше нещо повече, много повече от обикновена антипатия. Тъмно и предопределено, то извираше от самите дълбини на съществото му. Мислеше си за всичко онова, което този човек беше казал за баща му, за безпощадния и неумолим разпит, на който го беше подложил. О, вярно бе, че фамилиарността поражда неуважение, а постоянната й употреба притъпява и най-фината чувствителност. Въпреки това в разученото поведение на този кралски служител имаше нещо толкова непроницаемо и лишено от обикновена човечност, че то надигна в гърдите на Пол дива жажда за отмъщение.

Изведнъж настана тишина. Съдията бе привършил заключителната си реч. Чу се шум от стъпки, журито се оттегли и мястото на съда бързо се опразни.

— Четири часа — забеляза Касълс, като разтегли в някакво подобие на усмивка бледите си устни. — Тъкмо навреме за следобедния им чай.

— Как можеш!…

Касълс повдигна рамене с цинично равнодушие.

— То влиза в работното им време… на Омен и на Спрот. Нямат скрупули. Чудя се, колко ли дела са претупали помежду си за петнайсет години? Искаш ли да излезем?

— Не — отвърна Пол през зъби и изви глава.

Съседът му от другата страна, с изражение на редовен посетител врял и кипял в съдебната зала, дъвчеше сандвичи, които вадеше от книжна кесия. Беше дребен човек, с тесен гръден кош и оскъдна коса, пригладена към восъчния му череп. Той поверително се наведе към Пол.

— Вие двамата дойдохте малко късно. Пропуснахте най-интересното от представлението. Спрот не беше лош във финалната си реч, ала трябваше да го чуете тази сутрин. Навря я в миша дупка. Утайката на обществото… сводничещи на отрепките на човечеството… почти я разплака. Най-трудното вече мина. Давам на журито още десет минути. Ще я обесят като нищо. Като гледам старшия на съдебните заседатели — обзалагам се, че жена му постоянно го тормози! — няма да има снизхождение и милост. Възбуждащо е, нали? Вместо футболен мач, всеки ден бих предпочел да гледам това.

„Всички ли са такива?“ — питаше се Пол. Повдигаше му се от горещия спарен въздух.

След малко журито се върна в залата. И съдията. Всички.

— Виновна!

Разбира се… дребният човечец, експертът по делата, го беше предсказал.

Не беше предсказал само последвалия отчаян писък на горката нещастница, свита под шала си на подсъдимата скамейка, нито пък дългия пристъп на разкъсваща я кашлица, който последва. Негова Светлост, бездушен и отегчен, бе принуден да изчака кашлицата да заглъхне. После — черната шапка. Пол наблюдаваше с немигащи очи как траурният знак бе положен на главата на съдията, докато произнасяше думите „да висиш на врата си, докато умреш“ и изминалите петнайсет години сякаш се претърколиха назад. Почувства всичко, което баща му би трябвало да е почувствал; сърцето му се късаше от страдание, опитваше се да изплаче мъката си, а сълзите не идваха. Бореше се за въздух. Сграбчил парапета на галерията, най-сетне дойде на себе си.

— Всичко свърши — каза Касълс с приятен глас. — Не е лошо за следобедно представление.

Като в мъгла Пол го последва надолу по стълбището и през широкия двор. Излязоха на улицата и Касълс се спря.

— Ще отидем ли да хапнем нещо?

Изглежда, той с хладно любопитство се мъчеше да възбуди рефлексите у Пол, сякаш разглеждаше под лупа забодено насекомо. Но като че ли под повърхността имаше нещо повече от това… Зад тази мъртвешка маска Пол усещаше присъствието на емоции, по-тъмни дори от тези, които изпитваше той самият.

— Не бих могъл да ям нищо.

Касълс сложи ръка на рамото на спътника си.

— А защо да не се върнем у дома и да пийнем по нещо? Мисля, че се нуждаем от това.

— Съгласен.

В кипящия водовъртеж на емоциите си, Пол не мислеше нито какво върши, нито къде отива. Те се отдалечиха заедно.