Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (22)

Глава двадесет и втора

Най-после времето се бе променило и нощта беше студена и ветровита, под оловното небе улиците бяха тихи и пусти. Градът сякаш беше похлупен от замръзнала тишина. Започна да вали сняг. Сухите снежинки се носеха във въздуха и падаха върху паважа морни и укротени. С приглушени от снега стъпки, Пол мина покрай затворения магазин за пури и продължи към Ашоу Теръс.

Тютюнопродавецът, омотан в дебел вълнен шал, беше у дома си. Той се взря в Пол през прага, после го позна и широко отвори вратата. Пол отупа снега от обувките си и влезе.

Както и преди, гостната беше мрачна и прашна, миришеше на тютюнев дим и газовата камина все така изпращаше отблясъците си върху постланата пред нея кожа. Беше задушно, но уютно след студа отвън.

— Зимата дойде рано — каза Прюсти, като го стрелна с бегъл поглед над пенснето си. — Чувствам я чак в костите си. Седни, каня се да вечерям.

Прюсти наля чаша от задължителното кафе на госта си и настоя Пол да сподели с него една баница с месо, купена от хлебаря и притоплена на печката. Въпреки проявеното гостоприемство, Пол изпитваше силно подозрение, че сега беше по-малко добре дошъл от преди. Тютюнотърговецът продължаваше да го изучава с поглед изпод вежди и с ред въпроси — заобиколни, ала настойчиво насочени към целта — успя доста пълно да се запознае с действията на Пол през последните седмици.

Когато постигна това, Прюсти не направи никакъв коментар. После си избра и запали една бирманска пура, а лицето му стана сериозно. Изкашля се спазмодично и се загледа в огънчето на пурата.

— Значи така — каза той намръщено, като размишляваше на глас. — Нищо чудно, че почувствах как цялата работа се пробужда отново. През всичките тези години беше погребана… а сега долепяш ухо до земята и чуваш слабо размърдване в гроба.

Възцари се тишина. Гостната сякаш изведнъж се изпълни със сенки.

— Засега всичко е затрупано — продължи Прюсти, — но има белези и симптоми… о, има знамения и поличби… за добро ли, за зло ли, не мога да кажа, но ги чувствам до мозъка на костите си. Идва някакво възкресение. Чувствам го дори в тази стая — той вдигна поглед към тавана — и в стаята горе.

При тази нотка на зловещо предчувствие в гласа на Прюсти, Пол потисна едно потреперване и впери поглед в тавана.

— Все още ли е незаета?

Тютюнопродавецът кимна с глава.

— Съвсем празна е. Както ти казах, от времето на убийството никога не е била обитавана за дълго.

Пол се раздвижи неловко, тормозен от тревожещите го мисли и неотложната нужда да напредне в издирването си на всяка цена.

— Имате нещо на ум. Да не би да е във връзка с това, което правя?

— Е, то се разчу — съгласи се Прюсти. — Къде шепнешком, къде с отгласи тук и там. Проникна и до някои по-особени места. Тази е причината да те повикам тук.

Като сплете пръстите на ръцете си, за да удържи треперенето, Пол се наведе напред в стола си и се приготви да слуша.

— Миналия петък тук, в този апартамент, дошъл да ме види един мъж. Бях на работа, но мисис Лоусън — жената, която два пъти седмично идва да чисти — била тук. Тя е простовата, но здравомислеща жена, която не се плаши лесно. Тъй или иначе, но видът на този мъж я изплашил така, че едва не й изкарал ума.

Прюсти хвърли поглед към Пол.

— Да продължавам ли?

— Да.

— Мъжът бил на неопределена възраст. Можел да мине за млад, а можел да мине и за стар. Изглеждал силен, но и болнав едновременно. Дрехите му не били по мярка. Лицето му било грубо и мъртвешки бяло. Косата му била остригана до кожата. Мисис Лоусън се закле, че бил каторжник.

— Кой би могъл да е той? — едва се откъсна от сухите устни на Пол.

— Бог знае… не аз. Но обзалагам се, че е дошъл от Стоунхийт. Не оставил ни име, ни адрес. Това, което й дал, преди да изчезне, била една бележка.

Тежко, с бавни движения Прюсти извади от джоба на жилетката си къс сгъната хартия, която разгъна и подаде на госта си. Очертани в слабо кафяво, върху жълтата хартия бяха ситно изписани няколко думи. Пол ги прочете и препрочете:

За бога, не ги оставяй да те отстранят от пътя си. Намери Чарлз Касълс в Лейнс. Той ще ти каже какво да правиш.

Какво означаваше това? Кой бе написал това отчаяно послание? Кой бе надал този отчаян вик? Пол се изправи в стола си като вкаменен от една дива догадка. Не можеше да бъде! И все пак, по някакъв нечуван и несънуван шанс, би могло да е вярно. Ами ако този къс хартия бе дошъл от ръцете на баща му — пренесен чрез тайни и подмолни канали, доставен крадешком от събрат затворник, когото са освободили?

Електрическа тръпка пробяга по гръбнака му. В този ужасен призив той съзря ново вдъхновение, заповед, която го тласкаше напред. Със свито сърце, той сгъна хартията и попита Прюсти:

— Мога ли да задържа това?

Тютюнопродавецът направи жест, с който отхвърляше всяка отговорност от себе си.

— Ще се радвам да се отърва от него. Никак не ми се иска да ме замесват в такива работи.

Стаята беше полутъмна. Газовият огън хвърляше вече само червени отражения върху стените на камината. Навън тишината беше станала по-плътна, а снегът продължаваше да се трупа по прозорците. Потънал в мислите си, пулсиращи с нова надежда, Пол седеше неподвижен.

Изведнъж, без предупреждение, по пода на апартамента над главата му прозвуча шум от стъпки.

Пол се вцепени и за момент помисли, че сигурно така му се е сторило. Но не, стъпките се повториха отново и отново, с кух, печален ритъм. Натрапено така в хода на мислите му, това странно явление придоби за него едно ужасяващо значение. Той се изправи в стола си нащрек, с настръхнали коси и очи втренчени в тавана над главата му.

Прюсти също се беше изправил в стола си и се взираше в тавана, парализиран от същия ужас.

— Казахте, че апартаментът е празен — прошепна Пол.

— Кълна се, че е — отвърна Прюсти.

С необикновена за него бързина, Прюсти скочи от стола си и се втурна през антрето навън. В същия момент горе се чу затръшване на врата и шум от стъпки, слизащи по стълбището. Пол остана в стола си заслушан, с вибриращи нерви и наострени към полумрака уши. Първо дочу поздрав от непознат глас, после гласа на Прюсти, звучащ съвсем нормално. Последва кратък тих разговор и накрая едно приятелско „лека нощ“ от двамата.

След минута Прюсти се върна, като бършеше челото си. Затвори вратата, запали газовия полилей, после се обърна към Пол с малко засрамено и глуповато изражение.

— Беше нашият собственик — обясни той. — Покривът тече… паднали са няколко керемиди. Беше се качил да види какво има да се поправя.

Прюсти придърпа по-плътно шала около раменете си.

— Като стои в тъмното, човек започва да си внушава разни неща. Все едно че побягнах заедно с въображението си.

— Не си въобразихте за онова парче хартия все пак.

— Не — каза Прюсти. — А когато чух онзи шум горе и се видях да тичам нагоре по стъпалата… Боже мой, усетих го така реално, както преди петнайсет години. Е, добре! Няма ли да пиеш още малко кафе?

Пол отказа. Не можеше да остане на едно място. Тези избелели букви от листчето пареха кожата му през шевовете на джоба като разтопен метал. Повече не си блъскаше главата със зеления велосипед и кожената кесия, които само преди няколко часа му се струваха така жизненоважни за случая. Последната следа беше изместила всичко друго от ума му.

Забързан към Пуул стрийт, мислите му бяха трескави и объркани. Дали пък собствените му действия не бяха по някакъв начин свързани с това разтърсило го съобщение? Или пък пропадналото усилие на Бърли бе породило слуховете, загадъчно процедили се през каменните стени на затвора? Пол изпусна кратка, рязка въздишка — напрежението бе повече отколкото можеше да понесе. Но сега имаше поне една пряка и силна следа — щеше да я следва докрай.