Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (44)

Глава шестнадесета

Тяхна Светлост съдиите веднага се изправиха. Спрот, който бе седял нащрек в очакване да отложат заседанието, бързо се измъкна от съдебната зала през празната гардеробиерна и един страничен изход. Беше решил да не спира при репортерите и да губи време в празни приказки. Наредил бе на Бенкс колата му да го чака в четири часа. Автомобилът беше там и настроението му изведнъж се разведри, когато, пресичайки улицата, съзря жена си на задната седалка. Втурна се към закрилата и убежището, които предлагаше колата, и нареди на Бенкс да кара към дома. Спусна стъклената преграда, облегна се назад върху меката сива тапицерия и взе ръката й в своята.

Денят беше мъчителен за деспотичната му натура. Особено го изтормози обръщението на Греъм. Нещо повече, професионалният му инстинкт го предупреждаваше, че иде и по-лошо. Потръпна при мисълта за Бърт и какво Греъм можеше да измъкне още от нея. Затворил очи за момент, той предвкуси от блаженството да си почине на тишина. После каза:

— В природата ти беше да дойдеш, Кетрин. Знаех, че на теб винаги мога да разчитам.

Тя не отговори.

Полуотворил очи, той забеляза, че тя беше необикновено бледа и вместо следобедна копринена рокля, носеше обикновен костюм от туид и мека филцова шапка, прихлупена над очите й.

Кетрин издърпа ръката си от неговата.

Той се изправи в седалката си.

— Не потръгна лошо — заговори той, за да успокои себе си, пък и нея. — Разбира се, Греъм търсеше сензация, както впрочем и очаквахме. Започна да рови из калта и да я хвърля по нас — евтината хрътка.

— Недей, Мат.

Изненадан, той се наведе към нея.

— Но какво има?

Тя изви встрани нежната шия и бялото си лице и се загледа навън през прозореца.

— Не мисля, че мистър Греъм е евтин.

— Какво?

— Мисля, че той е честен и искрен.

Руменото му лице стана тухлено червено.

— Не би казала това, ако го беше чула днес.

— Аз действително го чух.

Тя отвърна лице от прозореца и като подпря бузата си на изящните си дълги пръсти, за пръв път го погледна с измъчените си, потъмнели очи.

— Бях в галерията, на задните редове. Трябваше да дойда. Трябваше да те подкрепя, да те поддържам с любовта си, да чуя, че си очистил името си от тези злобни внушения и намеци. Вместо това…

Стреснат, той впери поглед в нея, докато кръвта започна да се отдръпва от лицето му. Тя да влезе в съдебната зала и да чуе всичко, беше последното нещо, което би пожелал.

— Не би трябвало да идваш — каза той ядосан. — Говорил съм ти. Съдът не е място за жени. Не ти ли обясних предварително! Почти всеки човек, който е видна обществена фигура, трябва поне веднъж в живота си да поеме доза горчиво лекарство. Ала това не е причина жена му да наблюдава как той гълта горчилката.

— Трябваше да дойда — повтори тя с безжизнен глас. — Нещо ме накара да дойда.

Замълчаха.

Той обузда яда си. Обичаше я.

— Е, остави това — опита се да вземе пак ръката й в своята. — Скоро ще свърши. Ще подхвърлят някаква сума или друга залъгалка на онзи тип Матри. После всичко ще бъде приключено и забравено.

— Ще бъде ли наистина, Мат? — каза тя със същата странна апатия.

Нейното държане и тонът на гласа й го поразиха като удар. Би могъл да изругае с висок глас, но в този момент свиха от Парк Куодрънт в алеята и спряха пред главния вход на дома им.

— Ще ви трябва ли автомобилът довечера, сър? — попита Бенкс, докато Спрот пристъпи навън от колата.

— Не, по дяволите! — отговори злобно той.

Дали раболепните очи на шофьора не проблеснаха странно? Сър Матю не можеше да каже. Във всеки случай не го беше грижа. Спусна се след жена си и я настигна във вътрешния хол.

— Почакай, Кетрин — извика той. — Трябва да ти кажа нещо.

Тя се спря с апатично изражение и глава отпусната към гърдите.

Измъчен от държането й, от необичайната й бледност, той се поколеба и вместо да й досажда повече, попита:

— Къде са децата?

— Изпратих ги у майка ми. Помислих, че може би ще поискаш да им спестим цялата публичност на… това бедствие.

Спрот знаеше, че е действала разумно. И той самият би одобрил тази стъпка. При все това копнееше за топлотата и обичта, с която го посрещаха дъщерите му. След кратко мълчание той я погледна крадешком.

— Не е много весело завръщане у дома за човек, тормозен цял ден. Не можем ли да се усмихнем малко, Кетрин, и да вечеряме заедно?

— Наредих да ти сервират вечерята, Мат, но трябва да ме извиниш. Не се чувствам добре.

Кръвта отново нахлу в лицето му и той впери в нея зачервените си унили очи.

— Какво, по дяволите, става с теб?

В гласа й имаше покруса:

— Не можеш ли да се досетиш?

— Не, не мога. И не виждам причина защо трябва да бъда третиран като прокажен в собствената си къща!

Тя сложи ръката си върху балюстрадата на стълбището и се обърна към него:

— Прости ми, Мат. Трябва да полегна малко.

— Не! — почти извика той. — Не и преди да си ми дала някакво обяснение.

Замълчаха за дълго. Тогава, все още облегната на балюстрадата, с един крак на най-долното стъпало, тя с тъга вдигна глава и го погледна като ранена птица.

— Мислех… че може би си разбрал… какъв шок беше това за мен. През всичките тези години, когато дочувах хората да те одумват и корят… да говорят неща против тебе… аз просто се смеех. Отказвах да им повярвам. Аз бях твоята съпруга. Аз ти вярвах. Но сега… сега разбирам… нещо от онова, което са искали да кажат. Днес в съда Греъм не хвърляше кал по теб. Той казваше истината, Мат. Ти осъди един човек на смърт, на нещо дори по-лошо от смърт, заради собствената си амбиция, само за да успееш…

Тя измъчено прекара тънката си ръка по челото.

— О, как си могъл? Как си могъл? Потресаващо беше само да погледнеш към онзи нещастник и да видиш какво е изстрадал.

— Кетрин! — възкликна той, приближавайки се към нея. — Ти не знаеш какво говориш. Мой дълг е да осигуря осъждането на един престъпник.

— Не, не! — извика тя. — Твой дълг е да осигуриш истинско правосъдие.

— Но, скъпа моя — упорстваше той с хриплив глас. — Аз съм инструментът на правосъдието. Когато е ясно, че един престъпник е виновен, аз съм принуден да го осъдя.

— Дори с цената на потискане на показанията?

— Представянето на случая пред съда с оглед защитата на обвиняемия е задължение на защитника му.

— Докато пък ти прилагаш всички средства, да го вкараш в капана и осъдиш… ти си това, което наричат… адвокат на дявола.

— Кетрин! Това, че си превъзбудена, не означава, че трябва да си неразумна. Днес добре видя какво представлява Матри.

— Видях какъв е станал. И дори такъв, той нямаше вид на убиец. Изглеждаше… изглеждаше, сякаш някой е убил него.

— Не бъди истеричка! — сопна й се той. — Все още не са го реабилитирали.

— Но ще го направят — прошепна тя.

— Ще видим.

Макар че устните й трепереха, тя му отправи продължителен, изпитателен поглед.

— Мат, ти знаеш! Нима не си знаел винаги, че той е невинен?

Произнесена сега от жена му, тази дума „невинен“, която той толкова често бе чувал от подсъдимата скамейка, придоби някакво ужасяващо значение. Обля го внезапен прилив на емоции, странна смесица от желание и гняв, необходимост да я нарани, но и да я утеши, унизителен копнеж да положи главата си на гръдта й. Приближи се до нея и протегна ръка да обгърне талията й, но с нервен спазъм, тя се отдръпна назад.

— Не ме докосвай!

Това възклицание го смути, а в очите й, покрусени от тревога и скръб, съзря нещо, което не беше виждал преди — поглед почти враждебен, и дори по-лошо — изпълнен със страх. Той я проследи с очи, докато тя се обърна и бавно заизкачва стълбището.

Гонгът прозвуча за вечеря.

Той влезе сам в трапезарията, където масата бе сложена само за него. Прислужницата мълчаливо поднесе супата. Това беше любимата му вечеря — бульон от говежда опашка, писия на скара, печено от сочно червено месо, ябълков пудинг и пикантно сирене „Стилтън“. Ала храната беше безвкусна в устата му, той дъвчеше разсеяно, а топка от гняв пареше гърдите му. Веднъж-дваж, докато се отваряше вратата, можа да чуе шумолене от вестник и тих говор зад паравана в кухнята. Гневът му избухна изведнъж; с арогантен тон той наруга възрастната прислужница; лошо му сервирала.

Когато привърши с вечерята, стана рязко от масата и отиде в кабинета си. Подтикнат от необходимост и от изопнатите си до скъсване нерви, той наруши правилото си и смеси голяма порция уиски с вода, после се отпусна в стола си. В ума му царяха хаос и смут, каквито никога преди не бе изпитвал и все пак там имаше и някаква празнота, някакъв жесток вакуум, в който той се чувстваше като изгубен. Страхуваше се от онова, което можеше да се случи на другия ден, но почти не мислеше за него. Беше като човек, получил мозъчен удар — объркан и смутен, безуспешно опитващ да се ориентира. Всичко, към което се беше стремил и постигнал, скъпите вещи, които го заобикаляха, фино подвързаните книги, хубавите картини, изведнъж се бяха изпразнили от съдържание и смисъл. Сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за Кетрин и в смълчаната къща той напрягаше слуха си за някакъв шум от нея на горния етаж.

Наля си още едно питие и постепенно душата му се стопли. Нещата вече не изглеждаха толкова черни и мрачни. Кетрин бе създание с високочувствителна душа, от съвършен произход и порода; тя щеше да надмогне този нещастен период от живота им. В края на краищата не беше ли споделяла с него успеха и богатството му? Поиска му се веднага да отиде при нея. Да, повече от всякога се нуждаеше от жена си. Пулсът му се ускори, като си помисли за нейните нежни и покорни ласки, нейната изтънченост и вкоренената слабост, която изпитваше към него.

Вече беше единайсет часа. Прислужниците отдавна си бяха легнали и къщата бе потънала в тишина. Той стана, угаси светлините и леко, на пръсти пое нагоре по стълбището.

Спря с разтуптяно сърце пред спалнята на жена си. Усещаше как фонтан от желание и ненаситен копнеж за съчувствие бликат в гърдите му. Сложи ръката си върху дръжката на вратата и бавно и безшумно я натисна. Беше заключена. Поразен и слисан, той тихо повика Кетрин… после по-високо. Не последва отговор. Той опита отново и отново, като извиваше буйно дръжката и притискаше с рамо вратата, но тя не отстъпваше.

За момент пълното му тяло се напрегна като в пристъп, сякаш се готвеше да помете препятствието, после постепенно се отпусна. Сър Матю се обърна на петите си и с увиснала долна устна слепешком се добра до стаята си.