Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (4)

Глава четвърта

Измина цяла седмица от разговора в кабинета на Флеминг. Беше неделя следобед и часовете по изучаване на Библията при енорията Мериън бяха привършили. И последното от децата си беше отишло, а Ела стоеше и чакаше Пол пред вратата на залата, облечена в най-хубавия си син костюм и спретната сламена шапка, която тя самата бе поръбила с морскосиня панделка. Той малко сковано слезе от катедрата и тръгна към нея по пътеката между опразнените пейки. Беше се заел с тези часове главно, за да угоди на майка си, обаче работата му беше приятна. Остроумните палавници от Мериън стрийт го забавляваха, но днес умът му беше замаян, а главата му бучеше от още една безсънна нощ — само бог знаеше как я беше прекарал!

Ела тактично го заговори:

— Сигурна съм, че не ти е много до музика, Пол, но днес денят е чудесен и ако желаеш, можем да си направим разходката.

Обикновено преди редовната неделна разходка Пол сядаше пред малкия орган и в добродушния си стил изсвирваше нещо за нея. Имаше талант повече от средното ниво и като познаваше вкуса й — който не съвпадаше с неговия — свиреше й Хендел, Елгар или всичко, което би допаднало на непретенциозния й избор. Но днес такова изпълнение не беше по силите му, нямаше и особено желание за разходка. Все пак чувстваше, че беше предложила това, за да го отвлече от мислите му и не възрази.

Тя, с известен маниер на притежание, го хвана под ръка и той я придружи по улицата в посока към парка Ормо. Бяха подранили, въпреки това немалко хора се разхождаха навън. Жените показваха новите си тоалети, а мъжете внушаваха респект и крачеха самодоволно, облечени в неделните си костюми. Картина на съботянско православие, която дразнеше Пол. Когато минаваха през портала на парка, Пол измърмори с напрегнат глас:

— Не съм в настроение да участвам в този парад.

Това я разсърди, но тя не сподели мислите си. Макар че по природа не таеше дълбоко у себе си способност за силни емоции, отдавна беше влюбена в Пол. Но острото й чувство за общоприетото не й позволяваше да се разкрие пред него. Самият Пол — макар че я приемаше като близка приятелка и въпреки че майка му от време на време бе насърчавала с намеци тази връзка — с безгрижно добродушие се бе оставил да бъде понесен от това приятелство, без да схваща пълната несъвместимост между неговия свободен и щедър характер и тесногръдото, стереотипно благочестие, което бележеше всяко нейно действие. При все това Ела считаше въпроса за решен и всичките й планове за бъдещето се основаваха върху сигурността на женитбата им. Беше много амбициозна — и за себе си и за него; като признаваше, че умът му добре се допълва с таланта й „да урежда нещата“, тя вече виждаше как в бъдеще благотворното й влияние го тласка напред в кариерата, докато накрая, достигнал високо положение в университета, се движи с нея в най-висшите кръгове на обществото.

При тези обстоятелства сегашното разкритие, което засягаше Пол, тежко бе наранило гордостта й. Виждаше също така и колко голям беше шокът за Пол. И все пак, щом тя беше готова да го преодолее и забрави, защо и той да не би могъл? Раната не беше смъртоносна. Всичко лежеше заровено дълбоко в миналото и с малко предпазливост от тяхна страна, никой не би имал и най-смътно подозрение. Така разсъждаваше тя в началото, а сега, все още намирайки го повален в праха на самообвинението, нотка на недоволство и дори на досада започна да се промъква в нейното съчувствие. Макар и да се контролираше завидно добре, характерът й си го биваше — не буен, но опърничав и заядлив. Сега, когато Пол отново заговори, костваше й немалко усилие да потисне натурата си.

— Изглежда ми, сякаш през всичките тези години съм живял в измама. — Засрамен, той се опитваше да придаде форма на мислите, които го измъчваха. — Не мога дори да се наричам повече Бърджис. Името ми е Матри, Пол Матри… Ако не употребявам това име, значи съм лъжец и измамник. Ако пък го употребявам, където и да отида ще си въобразявам, че виждам как хората ме сочат с пръст и си шушукат зад мен… Онзи е Матри… синът на мъжа, който…

— Недей, Пол — прекъсна го тя. — Правиш всичко твърде тежко за себе си. Не е необходимо някой да узнае някога.

— Дори и другите да не знаят, аз знам. — Той крачеше с тъжен поглед, вперен в насипаната с едър пясък алея. — Да, а какво да кажа на себе си… за мен самият… какво ще правя аз!

— Трябва да забравиш всичко.

— Да забравя? — повтори той невярващ.

— Да! — Търпението й бе на изчерпване. — Много е просто. Трябва да избиеш от главата си всички мисли за… този човек Матри.

Той обърна към нея измъчените си очи.

— Да се отрека от баща си?

— А би ли могъл да се гордееш с него?

— Каквото и да е направил, платил си е, прекарал е вече половин живот в затвора… Бедният нещастник.

— Аз само мислех за теб — сряза го тя. — И моля ти се, не ругай в мое присъствие!

— Не съм казал нищо?!

— Каза! — Тя не можеше да се въздържа повече. Кръвта нахлу в лицето й, а говорът й загрубя. — Употреби лоша дума^[1], което никоя дама не би търпяла. Мисля, че се държиш непростимо.

— А как очакваш да се държа?

— С малко по-добри обноски. Изглежда, не разбираш, че това засяга мен точно толкова, колкото засяга и теб.

— О, Ела, за бога, нека не се държим като деца в такъв момент.

Тя изведнъж се дръпна от него, завладяна от чувството, че незаслужено е оскърбена и от желанието да упражни влиянието си върху него. Лицето й беше придобило зеленикав оттенък, очите й бяха влажни, обърнати с бялото нагоре.

— Боя се… в сегашното ти настроение… няма смисъл да вървим по-нататък.

Настъпи неловко мълчание. Той сковано и нерешително я изгледа. Мислите му бяха далеч, далеч от нея.

— Както желаеш.

Смутена и объркана от факта, че той неочаквано бе възприел думите й буквално, тя прехапа устни, за да удържи гневните си сълзи. После, тъй като той не направи опит да я задържи, тя му отправи бледа усмивка, пълна с упрек и оскърбена доброта — измъчената усмивка на девица от ранните християни, когато разкъсват гърдите й с нагорещени клещи.

— Много добре. Ще се обърна и ще си отида в къщи. Засега довиждане. Надявам се, когато се видим следващия път, ще си в по-добро разположение на духа.

Тя се врътна на петите си и тръгна с високо вдигната глава и наскърбена физиономия. Той я изпрати с поглед, като съжаляваше за неоправданото им спречкване, но все пак облекчен; освободен от необходимостта да търпи присъствието й, той бе обладан от желанието да остане сам. Когато тя се изгуби от погледа му, той бавно тръгна в противоположна посока.

Не би могъл да понесе едно завръщане на Ларн Роуд. Там би намерил майка си, очакваща го с напрегната, непоносима загриженост. Не би могъл да изтърпи приглушения й глас, подаването на чехлите му, мълчаливите й усилия да го приласкае към една спокойна и тиха вечер у дома.

Колко странно беше това ново отношение към майка му! Но още по-странно и по-нелогично беше чувството към баща му, което несъзнателно се формираше у него. Ето, всъщност той бе престъпникът, причината за всичките му страдания. Но чудно, Пол не можеше да го мрази. Вместо това, през тези последни, мъчителни и безсънни часове, мислите му летяха към него с учудващо състрадание. Петнайсет години в затвора — нима това не беше достатъчно наказание за всеки човек? Възпоминания от ранното детство, мъгляви, но трогателни, нахлуха в съзнанието му. Каква нежност винаги бе получавал от баща си! Нито един лош спомен не помрачаваше картината. Изведнъж сълзи замъглиха погледа му.

Беше достигнал Донегал Кий — беден крайбрежен район на града. Дотук го бе довел един странен импулс, който, без да го осъзнава, бе нараствал у него. С наведена глава Пол крачеше през железопътните линии, намираше пътя си през бъркотията от бали, чували и големи дамаджани с киселина, натрупани по павираните кейове. Откъм морето се стелеше вечерна мъгла, която се смесваше със солените изпарения от водата в пристанището и превръщаше високите кранове в призрачни фигури, а след малко и сирената за мъгла на външния вълнолом започна ниския си меланхоличен вой.

Накрая Пол се спря пред стена от стоки, натрупани под навесите, които му препречваха пътя. Седна на един сандък. Непосредствено срещу него малък ръждясал кораб се готвеше да отплава с прилива. Пол разпозна в него „Вейл ъв Авока“, товарен кораб, който сновеше през пролива между Белфаст и Холихед^[2]. Понякога той качваше и пътници, на които се предлагаха удобства като за трета класа. На подвижния мост вече стоеше малка група мъже и жени, събирачи на картофи, които отиваха по фермите на Линкълншайър и сега се сбогуваха с близките си.

Седнал на сандъка в мъглата, която го обгръщаше в призрачни форми, докато сирената от вълнолома виеше и ечеше в ушите му, Пол се взираше в кораба с растяща съсредоточеност. Сега, когато ваканцията бе започнала, а плановете му за лятното училище провалени, пред него безмилостно се простираше Времето. Обзе го внезапна възбуда, странна и сякаш предопределена. Импулсивно, той извади бележника си и надраска два реда:

Заминавам за няколко дни. Не се безпокой.

Пол

Откъсна страницата, прегъна я и написа на гърба името и адреса на майка си. После повика едно от момчетата, които се шляеха наоколо и му даде бележката заедно с една монета, за да е по-сигурно доставянето. След това се изправи и запъти с уверена стъпка към будката на параходната компания, където за няколко шилинга си купи билет за Холихед. Вече отвързваха кораба, когато Пол премина по мостчето и само миг по-късно тежкото въже плесна във водата. После старите машини затуптяха по-силно, корабът се разтресе и бавно потегли към открито море.