Клайв Къслър
Златото на инките (62)

60

Командир Мадерас и екипажът му бяха излезли от пристанището на Сан Фелипе и подновили издирването по начертаната от тях мрежа, когато пристигна съобщението от семейство Хейгън.

— Сър — каза радистът му — току-що получих спешно съобщение от яхтата „Дъ Фърст Ътемпт“.

— Какво гласи то?

— Шкиперът, американец на име Джоузеф Хейгън, съобщава, че е прибрал от водата някакъв мъж, когото уловил с въдицата си.

Мадерас се намръщи.

— Сигурно иска да каже, че е закачил труп, докато е влачил въдицата във водата.

— Не, сър, той бе напълно категоричен. Човекът, когото той уловил, бил жив.

Мадерас бе озадачен.

— Не може да бъде този, когото издирваме. Има ли съобщения от лодки в района за изгубен член на екипажа им, който да е паднал зад борда?

Радистът поклати глава.

— Не съм чул нищо.

— Къде се намира „Дъ Фърст Ътемпт“?

— На дванадесет морски мили северозападно от нас.

Мадерас влезе в кабината на щурвала и кимна на Хидалго.

— Задай курс на северозапад и наблюдавай за американска яхта. — След това се обърна към радиста. — Обади се на този Джоузеф Хейгън за повече подробности за мъжа, когото са измъкнали от водата и му кажи да остане на сегашното си място. Ще пристигнем при него след около тридесет и пет минути.

Хидалго погледна към него над навигационната маса.

— Какво мислиш?

Мадерас се усмихна.

— Като добър католик, аз трябва да вярвам на чудесата, за които църквата ми разказва. Но това чудо тук искам да го видя със собствените си очи.

 

 

Флотилията от яхти, както и множеството лодки на мексиканските рибари, които браздят водите на Морето на Кортес, имат своя собствена мрежа за радиовръзка. Тя бе средство за размяна на безброй шеги и закачки вътре в братството на собствениците на лодки, подобно на старите колективни телефонни линии, когато няколко души можеха едновременно да говорят помежду си. Те бъбреха за времето, разменяха си покани за светски партита на борда на яхтите си, последните новини за пристанищата, където домуваха и дори подробни списъци на неща за продажба или размяна.

Новината за това, че собствениците на „Дъ Фърст Ътемпт“ са уловили с въдицата си човек, бързо обиколи залива. Тя започна да става все по-интересна, тъй като мнозина я разкрасяваха, преди да я предадат по-нататък по мрежата на Баха. Собствениците на яхти, които се включиха в нея по-късно, чуха за някаква невероятна история за семейство Хейгън, които хванали кит убиец, в чийто корем открили жив човек.

Някои от по-големите океански съдове бяха оборудвани с радиостанции, които можеха да предават до Съединените щати. Скоро съобщенията от Баха започнаха да прииждат в страната, за да стигнат чак до Вашингтон.

 

 

Излъченото по радиото съобщение на Хейгън бе хванато от една радиостанция на мексиканските военноморски сили в Ла Пас. Дежурният радист поиска потвърждение на съобщението, но Хейгън бе вече започнал да дърдори оживено с другите собственици на яхти и не му отговори. С убеждението, че това е поредното лудо парти, което се вихри на някоя яхта, радистът отбеляза информацията в дневника и съсредоточи вниманието си към официалните военноморски съобщения.

Когато след двадесет минути дежурството му свърши, той небрежно го спомена на офицера, който отговаряше за станцията.

— Звучеше напълно смахнато — обясни той. — Съобщението бе на английски. Вероятно някой пиян гринго, който си прави майтапи по радиото.

— По-добре да изпратим една патрулна лодка, която да провери на място — каза офицерът. — Ще информирам главната квартира на флота в северната област и ще видим с какво разполагаме в района.

Не бе нужно да информират главната квартира на флота. Мадерас вече ги беше известил, че се движи с пълна скорост към „Дъ Фърст Ътемпт“. В главната квартира бяха получили също така и изненадващо съобщение от началника на главния щаб на военноморските сили, който бе заповядал на командващия офицер да ускорят издирването и да положат всички възможни усилия за една успешна спасителна операция.

Адмирал Рикардо Алварес обядваше със съпругата си в офицерския клуб, когато един адютант дотърча до масата му с двете съобщения.

— Човек, уловен от рибар — изсумтя Алварес. — Що за глупост?

— Така гласеше съобщението, препредадено от командир Мадерас от „Г-21“ — отвърна адютанта.

— Колко време остава до срещата на Мадерас със съда?

— Той трябва да пристигне там всеки момент.

— Чудя се, защо главният щаб се занимава с някакъв си обикновен турист, изгубил се в морето?

— Разправят, че самият президент се интересувал от спасителната операция — каза адютантът.

Адмирал Алварес хвърли един кисел поглед към жена си.

— Знаех си, че проклетото Северноамериканско споразумение за свободна търговия е грешка. Сега ще трябва да целуваме подметките на американците всеки път, когато някой от тях падне в Залива.

 

 

И така, въпросите се оказаха много повече от отговорите, когато Пит бе прехвърлен от „Дъ Фърст Ътемпт“, малко след като патрулният съд спря наблизо. Пит стоеше на палубата, отчасти придържан от Хейгън, който бе свалил разкъсания водолазен костюм от тялото му и му бе услужил с една риза за голф и чифт къси панталони. Клеър бе сменила превръзката на рамото му и бе сложила една лепенка върху дълбоката рана на челото.

Той разтърси ръката на Джоузеф Хейгън.

— Предполагам, че съм най-голямата риба, която някога си улавял.

Хейгън се засмя.

— Да, ще имам какво да разправям на внуците си.

След това Пит целуна Клеър по бузата.

— Не забравяй да ми изпратиш рецептата си за супата от риба. Никога не съм опитвал друга, по-вкусна от нея.

— Трябва много да ти е харесала. Погълна поне един галон от нея.

Пит се обърна и с тяхна помощ се спусна в една малка моторница, която го закара до патрулния кораб. Едва стъпил на палубата, той бе поздравен от Мадерас и Хидалго, след което санитарят на кораба го заведе в отделението за болни. Преди да се наведе и влезе през входния люк, Пит се обърна и махна за последен път на семейство Хейгън.

Джо и Клеър стояха на палубата, прегърнали се с ръце през кръста. След малко Джо се обърна, погледна жена си с озадачено изражение и каза:

— Чудя се, след като през целия си живот аз едва ли съм уловил повече от пет риби, както и ти никога не успя да сготвиш нещо, което да няма вкус на кисело грозде, какво искаше да каже той с тази твоя страхотно вкусна супа от риба?

Клеър въздъхна.

— Бедничкият. Той бе толкова изтощен и гладен, че нямах сърце да му кажа, че го нагостих със супа от консерва с малко бренди в нея.

 

 

Къртис Старгър се намираше в Гуаймас, когато до него долетя вестта, че Пит е бил намерен жив. Той претърсваше хасиендата, използвана от братята Золар. Съобщението дойде по сателитния му телефон „Иридиум“ на фирмата „Моторола“ от офиса му в Калексико. Мексиканските агенции за разследване бяха проявили необичайна готовност за сътрудничество и бяха позволили на Старгър и неговите хора от митницата да претърсят сградата и парка около нея за допълнителни улики, които биха помогнали за осъждането на династията крадци на произведения на изкуството.

Старгър и агентите му бяха пристигнали, за да открият, че паркът и самолетната писта бяха пусти. В хасиендата също нямаше никой. Пилотът на частния самолет на Золар бе решил, че бе настъпил подходящия момент да напусне. Той просто излезе през входната порта, хвана автобус до града и оттам излетя за Хюстън, щата Тексас, където бе домът му.

Обискът на хасиендата не даде някакви конкретни резултати. Стаите бяха почистени от всякакви уличаващи следи. По друг начин стояха нещата с изоставения самолет на пистата. Вътре Старгър намери четири грубо издялани дървени статуи, върху които с боя бяха изрисувани детски лица.

— Какво ще кажеш за тях? — Старгър попита един от агентите си, който бе експерт по древни антики от Югозапада.

— Приличат на някакви индиански религиозни символи.

— От тополово дърво ли са?

Агентът вдигна слънчевите си очила и разгледа отблизо идолите.

— Да, мисля, че със сигурност мога да кажа, че са били издялани от тополово дърво.

Старгър прокара леко ръка по един от идолите.

— Имам подозрение, че това са идолите, които търсеше Пит.

 

 

На Руди Гън бе съобщено, докато лежеше в болничното легло. В стаята влезе една медицинска сестра, следвана от един от агентите на Старгър.

— Мистър Гън, аз съм Антъни ди Маджо от Митническата служба. Сметнах, че бихте желали да узнаете, че Дърк Пит е бил намерен жив в Залива преди около половин час.

Гън затвори очи и въздъхна с дълбоко облекчение.

— Знаех си, че ще се справи.

— Страхотна проява на смелост. Чух, че е изминал над сто километра, плувайки по течението на подземна река.

— Никой друг не би могъл да го направи.

— Надявам се, че добрите новини ще ви направят по-общителен — каза сестрата със сладко гласче, държейки един дълъг ректален термометър.

— Не е ли добър пациент? — попита Ди Маджо.

— Грижила съм се и за по-добри.

— Бих искал да ми дадете пижама, дявол да го вземе — каза раздразнено Гън, — вместо тази къса нощница, дето се връзва отзад и е цялата в ажури.

— Болничните роби са направени така със специална цел — находчиво отговори сестрата.

— Страшно ми се иска да науча каква е тя.

— По-добре да тръгвам и да ви оставя сами — каза Ди Маджо, биейки отбой. — Пожелавам ви късмет и бързо възстановяване.

— Благодаря ви, че ми съобщихте новината за Пит — каза искрено Гън.

— Няма защо.

— Сега почивайте — нареди сестрата. — Ще се върна след час с лекарствата ви.

Както бе казала, сестрата се върна точно след един час. Леглото обаче беше празно. Гън бе избягал, като не носеше нищо, освен късата нощница и едно одеяло.

 

 

По странно стечение на обстоятелствата, тези на борда на „Алхамбра“ научиха последни.

Лорън и Сандекър разговаряха със следователи от мексиканската вътрешна полиция край „Пиърс Ароу“, когато новината за спасението на Пит дойде от собственика на една луксозна яхта, която бе акостирала до близката станция за зареждане с гориво. Той извика през водата, разделяща двата съда.

— Е-хей, вие от ферибота!

Майлс Роджърс стоеше на палубата до кабината на щурвала, където разговаряше с Шанън и Дънкан. Той се надвеси над релинга и извика в отговор:

— Какво има?

— Намерили са вашия човек!

Думите му отекнаха вътре в автомобилната палуба и Сандекър се втурна навън на открито.

— Повторете отново! — извика той.

— Собствениците на един кеч извадили с въдицата си човек от водата — отвърна шкиперът на яхтата. — В съобщенията на мексиканските военноморски сили се казва, че това е човекът, когото са търсили.

Сега вече всички бяха изскочили на откритата палуба. Никой от тях не смееше да зададе въпроса, от чийто отговор се страхуваха.

Джордино засили количката си до товарната рампа със скоростта на автомобил с форсиран двигател.

— Жив ли е? — неспокойно извика той към яхтата.

— Мексиканците казаха, че е бил в окаяно състояние, но се съвзел, след като жената на собственика на яхтата го нахранила до насита със супа.

— Пит е жив! — ахна Шанън.

Дънкан заклати глава невярващо.

— Не мога да повярвам, че той е успял да стигне до Залива!

— А аз мога — прошепна Лорън, заровила лице в ръцете си. По страните й започнаха да се стичат сълзи. Самоуважението и уравновесеността й сякаш се срутиха в миг. Тя се наведе надолу и прегърна Джордино с мокри бузи, под пресния тен на които се виждаше избилата руменина.

— Знаех си, че той не може да умре.

В миг мексиканските следователи бяха забравени, сякаш бяха на мили далеч от тях и всички започнаха да крещят и да се прегръщат. Сандекър, обикновено мълчалив и резервиран, нададе гръмогласен вик и се втурна в кабината на щурвала, където сграбчи телефона „Иридиум“ и развълнувано се обади на командването на мексиканските военноморски сили за повече информация.

Дънкан започна да разглежда като обезумял хидрографските карти за нивото на подводната вода в пустинята, нетърпелив да узнае какви данни Пит бе успял да събере по време на невероятното си пътуване през подводната речна система.

Шанън и Майлс отпразнуваха събитието, като гръмнаха бутилка евтино шампанско, което бяха намерили забутано вътре в хладилника на камбуза и раздадоха чаши. Майлс целият искреше от истинската радост. Очите на Шанън обаче изглеждаха необичайно замислени. Като гледаше Лорън, тя почувства как вътре в нея запълзя някаква странна завист, която тя не можеше да повярва, че съществува. Постепенно тя осъзна, че може би е сторила грешка, като не бе показала повече съчувствие към Пит.

— Този тип е като черния гологан, който никога не се губи — каза Джордино, мъчейки се да овладее емоциите си.

Лорън го погледна втренчено.

— Дърк каза ли ти, че ми предложи да се омъжа за него?

— Не, но не съм учуден. Той много те уважава.

— Но ти не смяташ, че е добра идея, нали?

Джордино бавно поклати глава.

— Прости ми, ако кажа, че един съюз между двама ви няма да бъде сключен в рая.

— Ние сме твърде своенравни и независими един от друг, това ли искаш да кажеш?

— Е, добре, това е. Ти и той сте като експресни влакове, които летят по успоредни релси, срещайки се от време на време на някоя гара, но накрая се разделят и тръгват в различни направления.

Тя му стисна ръката.

— Благодаря за искреността ти.

— Какво ли знам аз за такива взаимоотношения? — засмя се той. — Аз никога не мога да изкарам с някоя жена повече от две седмици.

Лорън се взря в очите на Джордино.

— Има нещо, което премълчаваш.

Джордино сведе поглед към дъските на палубата.

— Вие, жените, като че ли имате интуиция за подобни неща.

— Коя бе тя? — попита колебливо Лорън.

— Казваше се Самър — отвърна сериозно Джордино. — Умря преди петнадесет години в морето до Хаваи.

— Тихоокеанският водовъртеж. Спомням си, че той ми разказваше за него.

— Той направи отчаяни опити да я спаси, но тя се изгуби.

— И още носи спомена за нея в паметта си — каза Лорън.

Джордино кимна.

— Той никога не говори за нея, но често погледът в очите му става отнесен, когато види жена, която прилича на нея.

— Виждала съм този поглед при не един случай — каза Лорън с меланхоличен глас.

— Той не може да продължава вечно да следва сянката на един призрак — каза сериозно Джордино. — Всеки от нас пази някакъв образ в съзнанието си за изгубената любов, който рано или късно трябва да бъде оставен на мира.

Лорън никога досега не бе виждала шегобиеца Джордино толкова тъжен и замислен.

— Ти имаш ли такъв призрак?

Той я погледна и се усмихна.

— Едно лято, когато бях на деветнадесет години, видях едно момиче да кара велосипед покрай тротоара на една улица в Балбоа Айлънд, южна Калифорния. Тя носеше къси бели шорти и нежно зелена блуза, вързана около кръста й. Косата й бе с цвят на мед и вързана на опашка. Краката и ръцете, загорели от слънцето, бяха с цвят на махагон. Не бях достатъчно близо, за да видя очите й, но някак си знаех, че трябва да са били сини. Тя изглеждаше като свободен дух с топло чувство за хумор. Оттогава не минава и ден, без да не си спомня нейния образ.

— Ти не се спусна след нея? — попита Лорън с лека изненада.

— Колкото и да ти се струва невероятно, в онези дни аз бях много стеснителен. В продължение на един месец всеки ден минавах по този тротоар, надявайки се отново да я зърна. Но тя не се появи повече. Вероятно бе дошла на почивка с родителите си и се бе върнала вкъщи, след като пътищата ни се пресякоха.

— Тъжна история — каза Лорън.

— О, не знам — засмя се внезапно Джордино. — Вероятно щяхме да се оженим, да имаме десет деца и да открием, че се мразим.

— За мен Пит е като твоята изгубена любов. Илюзия, която никога не ще мога да задържа.

— Той ще се промени — съчувствено каза Джордино. — Всички мъже улягат с възрастта.

Лорън се усмихна леко и поклати глава.

— Не и тези като Дърк Пит. Те са водени от някакво вътрешно желание да разгадават тайни и да предизвикват неизвестното. Последното нещо, което някой от тях иска, е да остарее със съпруга край себе си и да умре в старчески дом.