Клайв Къслър
Златото на инките (27)

25

22 октомври 1998 година

Вашингтон, О. К.

Тя чакаше край бордюра пред сградата на аерогарата с развята от вятъра коса с цвят на канела, която блестеше на утринното слънце, когато Пит излезе от багажното отделение на летище Дълес. Членът на конгреса Лорън Смит повдигна слънчевите очила, които скриваха невероятните й теменуженосини очи, надигна се иззад волана и седна върху облегалката на автомобилната седалка. Тя му махна с ръка, върху която беше надянала шофьорска ръкавица от мека кожа.

Висока жена, чието тяло имаше изящните пропорции на Шарън Стоун, тя беше облякла червени кожени панталони и яке върху черно поло. Всички в радиус двадесет метра, и мъже и жени, нескрито я заглеждаха, докато седеше върху яркочервения като пожарникарска кола спортен автомобил „Алард J2X“, произведен през 1953 година. И двете с колата бяха класически произведения, отличаващи се със стилна елегантност, които чудесно си подхождаха.

Тя хвърли на Пит прелъстителен поглед и каза:

— Здравей, моряко, искаш ли да те откарам?

Той остави чантата си и големия метален куфар, в който се намираше нефритената кутия, на тротоара, приведе се над ниското и изтеглено купе на „Алард“-а и целуна Лорън силно и бързо по устата.

— Отмъкнала си една от моите коли.

— Така ли ми се отблагодаряваш, задето се измъкнах от заседание на комисията, за да те посрещна на летището?

Пит погледна надолу към спартанския автомобил, спечелил осем от деветте състезания за спортни коли, в които беше участвал преди четиридесет и пет години. В тясното пространство, отделено за седалките, нямаше достатъчно място за двама им и неговия багаж, а колата беше без багажник.

— И къде трябва да сложа чантите си?

Тя посегна към седалката на пътника и му подаде чифт ластични въжета.

— Дойдох подготвена. Можеш да закрепиш багажа си върху подвижния багажник отзад.

Пит удивен поклати глава. Лорън беше изключително съобразителна и схватлива. Представител на щата Колорадо за пети пореден мандат в Конгреса, тя беше уважавана от колегите си за умението й да вниква в трудните проблеми и невероятната й способност да предлага добре обосновани решения. Енергична и общителна в залите на Конгреса, Лорън живееше уединено и рядко се появяваше на официални вечери и политически мероприятия, предпочитайки да не напуска къщата си в Александрия, където проучваше препоръките на сътрудниците си върху законопроекти, чието гласуване предстоеше или отговаряше на писмата на своите избиратели. Единственият й светски ангажимент извън нейната работа беше спорадичната й връзка с Пит.

— Къде са Ал и Руди? — попита тя. В очите й се четеше нежна загриженост при вида на небръснатото му, изпито от изтощение лице.

— Пристигат със следващия полет. Трябваше да довършат една работа и да върнат оборудването, което бяхме взели назаем.

След като пристегна с въжетата чантите си върху хромирания багажник, монтиран върху задницата на „Алард“-а, той отвори малката врата, намести дългите си крака под ниското арматурно табло и ги изпъна напред към преградата, деляща купето от двигателя.

— Мога ли да се надявам, че ще ме откараш жив и здрав у дома?

Лорън се усмихна лукаво, кимна учтиво на полицая от летището, който й даваше знак с ръка да потегля, превключи тристепенната скоростна кутия на „Алард“-а на първа скорост и настъпи педала на газта. Големият осемцилиндров У-образен двигател „Кадилак“ отговори с мощен рев и колата полетя напред със свистящи върху асфалтовата настилка задни гуми, изпод които се издигаше пушек. Пит погледна към полицая и безпомощно повдигна рамене, когато профучаха край него и трескаво заопипва около себе си за токата на предпазния колан.

— Поведение като това едва ли подхожда на един народен представител — опита се да надвика бумтенето той.

— Кой ще разбере? — засмя се тя. — Колата е регистрирана на твое име.

Няколко пъти по време на лудешкото препускане по откритата магистрала от Дълес до града Лорън успя да вкара стрелката на скоростомера в червения сектор. Пит гледаше на това като фаталист. Ако щеше да умира от ръцете на тази пощуряла жена, не му оставаше кой знае какво да прави, освен да се отпусне и да се наслаждава на пътуването. В действителност той имаше пълно доверие в умението й да шофира. И двамата бяха участвали с „Алард“-а в състезания за класически спортни автомобили — той в дисциплините за мъже, тя — за жени. Той се облегна, вдигна ципа на якето си и пое хладния есенен въздух, който струеше над и около двата малки предни прозореца, монтирани върху капака.

Лорън се промъкваше с „Алард“-а между движещите се по пътя коли с лекотата на живак, който се стича надолу през някой лабиринт. Тя скоро спря пред стария метален хангар за самолети в отдалечения край на международното летище на Вашингтон, който Пит наричаше дом.

Конструкцията била построена през тридесетте години като помещение за техническо обслужване на първите пътнически въздушни лайнери. През 1980 година тя била включена в програма за събаряне, ала Пит се беше смилил над изоставената и запусната постройка и я беше купил. После беше убедил местната комисия за опазване на обекти с историческо значение да бъде включена в Националния регистър за исторически забележителности. След това като се изключи преустройството на канцелариите на горния етаж в апартамент, той беше възстановил хангара в първоначалния му вид.

Пит никога не беше изпитвал желание да влага спестяванията си и значителното наследство, оставено му от неговия дядо, в акции, облигации и недвижимо имущество. Вместо това той беше избрал стари и класически автомобили, както и големи и малки сувенири, събирани по време на приключенията му из целия свят като директор, отговарящ за специалните проекти на НЮМА.

Приземният етаж на стария хангар беше пълен с тридесетина стари автомобила, като се започне от „Студ“ от 1932 година и френска лимузина „Авион Вуазин“, до огромен „Даймлер“ с гюрук от 1951 година — най-младата кола в колекцията. В ъгъла стоеше един от първите модели на тримоторен самолет „Форд“, под оребреното алуминиево крило на който беше подслонен реактивен изтребител „Месершмит МЕ 262“ от Втората световна война. Край отсрещната стена застанал върху къса отсечка от стоманени релси, се намираше стар железопътен вагон „Пулман“, от двете страни на който беше изписано „Манхатън Лимитид“. Ала може би най-странният предмет беше стара викторианска вана с крака, оформени като лапи, към задната част на която беше прикрепен извънбордов двигател. Ваната, както и останалите експонати от колекцията в хангара, имаше своя необикновена история.

Лорън спря до малък приемник, монтиран върху стълб. Пит изсвири първите няколко такта на „Янки Дудъл“ и програмата за звуково опознаване изключи по електронен път алармената система и отвори голямата врата, през която можеше да се влезе с автомобил. Лорън бавно вкара „Алард“-а вътре и изгаси двигателя.

— Ето че пристигна — гордо обяви Лорън — цял-целеничък у дома.

— С нов рекорд за бързина от Дълес до Вашингтон, който ще остане ненадминат десетилетия — сухо отбеляза той.

— Не бъди такъв мърморко. Имаш късмет, че те посрещнах.

— Защо си толкова добра с мен? — нежно попита той.

— Като имам предвид пердаха, който ми хвърляш, наистина не знам.

— Пердах? Покажи ми синините си.

— Щом искаш… — Лорън смъкна кожените си панталони, за да покаже една голяма синина върху бедрото си.

— Не гледай към мен — каза той, като знаеше, че няма вина за това.

— Заради теб е.

— Искам да ти кажа, че не съм удрял момиче, откакто Гретхен Снодграс намаза с паста столчето ми в детската градина.

— Получих това от сблъсъка с бронята на една от твоите вехтории.

Пит се засмя.

— Трябва да бъдеш по-внимателна.

— Качвай се горе — нареди тя, като намъкваше обратно панталоните си. — Запланувала съм нещо средно между закуска и обяд за чревоугодници в чест на завръщането ти у дома.

Пит развърза въжетата, които крепяха багажа му и покорно последва Лорън на горния етаж, като се наслаждаваше на плавното движение на плътно обвитото съдържание на панталоните й. Вярна на думата си, тя беше подредила изискано голямата маса в трапезарията. Пит беше прегладнял, а апетитната миризма, която се разнасяше от кухнята, подкладе още повече нетърпението му.

— Кога? — попита той.

— Разполагаш с време колкото да се измъкнеш от тези мръсни парцали и да вземеш душ — отвърна тя.

Той не чака Лорън повторно да го подкани. Съблече бързо дрехите си и влезе в банята, като се излегна на пода и подпря краката си на стената, докато изпускащата пара гореща вода се плискаше върху другата. Той почти се унесе и щеше да заспи, но се разбуди след десетина минути и се насапуниса преди да се изплакне. След като се избръсна и подсуши косата си, той надяна мекия си копринен халат, който Лорън му беше подарила за Коледа.

Когато влезе в кухнята, Лорън приближи към него и го целуна продължително.

— Хм, миришеш на хубаво, избръснал си се.

Той видя, че металният куфар, в който се намираше нефритената кутия, е отворен.

— А ти си ровичкала в багажа ми.

— Като член на Конгреса имам определени неотменими права — каза тя, връчвайки му чаша шампанско. — Красиво произведение на изкуството. Какво представлява?

— Това — отговори той — е предколумбова антика, която е ключ към скрити съкровища, струващи толкова много пари, че на теб и твоите приятелчета от Конгреса ще ви бъдат необходими цели два дни, за да ги похарчите.

Тя го изгледа с подозрение.

— Сигурно се шегуваш. Това трябва да са повече от милиард долара.

— Никога не се шегувам, когато става дума за изчезнало съкровище.

Тя се обърна, извади от фурната две чинии бъркани яйца с наденички по мексикански и препържен боб, обилно полят със сос и ги сложи на масата.

— Ще ми разкажеш за това, докато се храним.

Между хапките, докато лакомо поглъщаше мексиканската закуска-обяд на Лорън, Пит започна с пристигането си при жертвения кладенец и й разказа какво се беше случило до откриването на нефритената кутия и кипуто в дъждовните гори на Еквадор. Той допълни разказа си с митовете, малкото, но с огромна важност факти и завърши с общи предположения.

Лорън изслуша Пит, без да го прекъсва и когато свърши, каза:

— Северно Мексико, така ли мислиш?

— Просто догадка, докато не бъде разчетено кипуто.

— Възможно ли е това, щом казваш, че знанията за възлите са отмрели с последния инка?

— Разчитам компютърът на Хирам Йегър да открие ключа.

— В най-добрия случай това е изстрел наслуки — каза тя, като отпи от шампанското си.

— Но е единственият ни изглед за успех, при това не е никак малък. — Пит стана, разтвори завесите на трапезарията и погледна към самолета, който излиташе от пистата, а после отново седна. — Най-големият ни проблем е времето. Крадците, които са отмъкнали позлатената мумия от Тиаполо преди митническите агенти да се доберат до нея, имат преднина пред нас.

— А те няма ли също да се забавят? — попита Лорън.

— Защото трябва да преведат образите върху мумията? Един добър специалист в областта на мотивите върху платовете на инките и идеографските символи върху глинените съдове би трябвало да е в състояние да разтълкува образите върху мумията.

Лорън заобиколи масата и седна в скута на Пит.

— Значи това се превръща в надпревара за съкровището.

Пит обви кръста й с ръце и силно я притисна.

— Натам отиват нещата.

— Само бъди внимателен — каза тя, като плъзна ръце под халата му. — Имам чувството, че тези ваши съперници не са добри хора.