Клайв Къслър
Златото на инките (34)

32

Върху зелената трева на Ийст Потомак Парк, огрявани от слънчевите лъчи на сиромашкото лято, стояха двеста първокласни автомобила — образци на автомобилостроителното изкуство, които лъщяха като пайети под лъчи на театрални прожектори.

Организиран за хора, които ценят непреходната във времето красота и изключителното качество на изработката на класическите автомобили, както и за онези, които просто са влюбени старите коли, годишният^[1] се провеждаше с благотворителната цел да се съберат пари за лечебните центрове за малтретирани деца, разположени в околностите на столицата Вашингтон. Мероприятието се провеждаше през уикенда. Петдесет хиляди ентусиазирани любители на стари автомобили изпълниха парка, за да погледат с обич различните модели Дюзенберг, Обърн, Корд, Бутал, и Пакард, произведени от отдавна напуснали този свят автомобилостроители.

Атмосферата бе наситена с носталгия. Тълпите, които се разхождаха из изложбената площ и се възхищаваха на безупречния дизайн и съвършено изпипаните детайли, не можеха да не изпитат почуда от една епоха и начин на живот, когато заможните си поръчвали шаси и двигател от някоя фабрика и след това поръчвали купето да бъде изработено според собствените им специфични вкусове. Младите зрители мечтаеха някой ден да притежават екзотична кола, докато тези над шестдесет и пет годишна възраст си спомняха как едно време са ги виждали да се движат през градовете на тяхната младост.

Автомобилите бяха касирани по години, стил на купето и от коя държава произхождаха. На най-добрите от всеки клас бяха връчени трофеи, а на заелите второ и трето място — почетни значки. „Най-добър автомобил на шоуто“ бе наградата, която всички най-много копнееха да получат. Неколцина от по-богатите собственици бяха похарчили стотици хиляди долари за реставрирането на своята гордост и радост до ниво на съвършенство, което далеч надвишаваше първоначалното състояние на колата в деня, в който тя бе изляза от завода.

За разлика от по-консервативно облечените собственици на другите коли, Пит седеше в един старомоден платнен стол, облечен в хавайска риза на цветя, бели къси панталони и сандали. До него блестеше един тъмносин „Пиърс Ароу“ от 1936 г. (с купе на седан и преграждащ прозорец), който бе закачен към каравана „Пиърс Ароу Травълодж“, боядисана в тон с автомобила.

В промеждутъците между отговорите, които даваше на минувачите относно колата и караваната, той забиваше нос в един дебел морски пътеводител за Морето на Кортес, като от време на време нахвърляше бележки върху едно блокче с листа за писане, жълти на цвят със сини редове. Нито един от островите, дадени и илюстрирани в пътеводителя, не отговаряше на стръмните склонове на монолитните оголени скали, които Йегър бе разгадал от кипуто на Дрейк. Само няколко от тях имаха отвесни стени. Други се издигаха стръмно от обкръжаващата ги вода, но вместо да се извисят нагоре във формата на китайска шапка или мексиканско сомбреро, те ставаха полегати и преминаваха в плато.

Джордино, който носеше широки къси панталони с цвят каки^[2], които стигаха почти до коленете му и тениска, рекламираща „Текила на Алкалай Сам“, се приближи до колата през тълпата. Той бе придружен от Лорън, която изглеждаше много сексапилна в тюркоазния си гащеризон. Тя носеше кошница за пикник, докато Джордино крепеше една хладилна чанта върху рамото си.

— Надявам се, че сте гладни — каза тя весело на Пит. — Изкупихме половината стока от един магазин за деликатеси.

— Това, което тя иска да каже всъщност — въздъхна Джордино, като постави хладилната чанта върху тревата, — е, че се натоварихме с храна, достатъчна да нахрани една цяла бригада от дървосекачи.

Пит се наведе напред в платнения си стол и се загледа в изречението, щамповано върху тениската на Джордино.

— Какво пише там за текила „Алкалай Сам“?

— „Ако очите ви са все още отворени“ — изрецитира Джордино, — „това не е Алкалай Сам.“

Пит се засмя и посочи напред към отворената врата на шестдесет и две годишната каравана.

— Защо не влезем в моя подвижен палат и се скрием от слънцето?

Джордино вдигна хладилната чанта, внесе я вътре и я постави на тезгяха в кухнята. Лорън го последва, влезе в едно сепаре и започна да подрежда съдържанието на кошницата за пикник върху маса, която беше толкова голяма, че можеше спокойно да бъде превърната в легло.

— За нещо, което е било направено по време на Депресията — каза тя, загледана в дървения интериор и шкафовете с оловни стъкла, — обстановката тук изглежда изключително съвременна.

— „Пиърс Ароу“ са били изпреварили времето си — обясни Пит. — Те започнали да произвеждат каравани за пътуване, за да компенсират намаляващата печалба от продажбите на техните коли. Те произвеждали три модела — единият по-дълъг, а другият по-къс от този. С изключение на подобренията в печката и наличието на хладилник, аз я реставрирах в оригиналното й състояние.

— Имам „Корона“, „Коорс“ и „Шорлин“ — каза Джордино. — Назовете отровата си.

— Що за бира е тая „Шорлин“? — попита Лорън.

— „Домейн Шорлин Екстра Драй“ е търговско наименование на шампанско. Купих го от Елефант Бат.

— Шампанско откъде?

— Ню Мексико — отвърна Пит. — Превъзходно искрящо вино. Ал и аз случайно се натъкнахме на винарната по време на едно плаване с кану по Рио Гранде.

— Окей — усмихна се Лорън, като вдигна една чаша с набраздено столче. — Напълни я догоре.

Пит се усмихна и кимна към чашата й.

— Не играеш честно. Дошла си предварително подготвена.

— Достатъчно дълго съм си прахосвала времето с теб, за да не знам дълбоката ти тайна. — Тя извади втора чаша и му я подаде. — Кажи какво ще ми дадеш, за да не издам пред света, че великият безстрашен храбрец, покорител на мрачните бездни, предпочита шампанско пред бира.

— Пия и двете — протестира Пит.

— Ако тя каже на момчетата долу в местната кръчма — каза Джордино със сериозен тон, — те ще те прогонят от града с присмех.

— Какво ще ми струва това? — попита Пит, като се правеше на победен.

Лорън го погледна с неотразимо привлекателния си поглед.

— Ще преговаряме върху този въпрос по-късно довечера.

Джордино кимна към отворения пътеводител за Морето на Кортес.

— Откри ли някакви вероятни изгледи?

— От близо стотина острова във или около Залива, които се издигат на поне петдесет метра над морето, аз стесних обхвата на търсене до два вероятни и четири възможни. Останалите не отговарят геологически на описанието.

— Всичките са в северния край?

Пит кимна.

— Не съм разглеждал нито един от островите под двадесет и осмия паралел.

— Мога ли да видя къде ще търсите? — попита Лорън, докато подреждаше разнообразието от резени студено месо, сирена, пушена риба, подквасен хляб, салата от зеле и южняшка картофена салата.

Пит отиде до един шкаф, извади дълго руло хартия и го разгърна върху тезгяха в кухнята.

— Уголемена снимка на Залива. Заградил съм с кръгчета островите, които най-много се доближават до превода, който Йегър направи на кипуто.

Лорън и Джордино поставиха питиетата си на масата и започнаха да разглеждат снимката, направена от геофизичен спътник, която разкриваше горния край на Морето на Кортес с удивителни подробности. Пит подаде на Лорън едно увеличително стъкло.

— Разделителната способност на снимката е невероятна — каза Лорън, като се взираше през лупата в малките островчета.

— Виждаш ли нещо, което да прилича на скала, която не е от естествен произход? — попита Джордино.

— Увеличението е добро, но не чак толкова — отвърна Пит.

Лорън се надвеси над островите, които Пит бе заградил с кръгчета, след което вдигна поглед към него.

— Предполагам, че възнамеряваш да извършиш изследване от въздуха на най-обещаващите места?

— Това е следващата стъпка в процеса на елиминиране.

— Със самолет?

— С хеликоптер.

— Струва ми се, че районът е твърде голям, за да бъде покрит с хеликоптер — каза Лорън. — Какво ще използваш за база?

— Един стар ферибот.

— Ферибот? — каза Лорън учудена.

— Всъщност ферибот за коли и пътници, който първоначално правел курсове в залива Сан Франциско до 1957 година, след което бил продаден и използван до 1962 от мексиканците от Гуаймас, които преминавали с него през залива до Санта Розалия. След това бил спрян от експлоатация. Руди Гън го нае почти без пари.

— Адмиралът е този, на който трябва да благодарим — изсумтя Джордино. — Той е по-стиснат от ръждясал капак на буркан с туршия.

— 1962? — измърмори Лорън, като клатеше глава. — Това е било преди тридесет и шест години. Досега той трябва да се е превърнал в развалина или е бил закаран в някой музей.

— Според Руди той все още се използва за работно корабче — каза Пит — и има горна палуба, която е достатъчно голяма, за да приеме хеликоптер. Той ме уверява, че от него ще стане добра площадка за провеждане на разузнавателни полети.

— Когато издирвателните операции приключат при залез-слънце — Джордино продължи да обяснява, — през нощта фериботът ще отиде до следващата група острови за проучване от списъка на Пит. Този подход ще ни спести значително по обем летателно време.

Лорън подаде на Пит чиния и сребърни прибори.

— Звучи така, сякаш всичко е под наш контрол. Какво ще стане, когато откриете това, което може да изглежда като обещаващо местонахождение на съкровището?

— Ще се погрижим за организирането на изкопни работи, след като проучим геоложкия строеж на острова — отвърна Пит.

— Заповядайте на угощението — каза Лорън.

Джордино не се помая нито за миг. Той започна да трупа един сандвич с внушителни пропорции.

— Добре сте се представили, госпожо.

— Далеч по-приятно е от робския труд над гореща печка — засмя се Лорън. — Ами разрешителните? Вие не можете да обикаляте и да копаете за съкровище в Мексико без разрешение на правителствените власти.

Пит постави едно голямо парче мортадела върху филия от подквасения хляб.

— Адмирал Сандекър сметна, че е най-добре да изчакаме. Не искаме да разгласяваме нашата цел. Ако се разчуе, че сме по следите на най-голямото съкровище в историята, хиляди иманяри ще се спуснат върху нас като скакалци. Мексиканските официални власти ще ни изхвърлят от страната в лудия си стремеж да запазят съкровището за тяхното правителство. А Конгреса ще направи НЮМА на пух и прах за това, че са похарчили долари на американските данъкоплатци в търсене на съкровище в чужда страна. Не, колкото е по-тихо всичко, толкова по-добре.

— Не можем да си позволим да бъдем застреляни, преди да сме получили и най-малък шанс да направим откритието — каза Джордино с необичайна за него проява на сериозност.

Лорън замълча за малко, докато сипваше в чинията си една лъжица от картофената салата, след което каза:

— Защо не вземете някой във вашия екип като застраховка, в случай че местните мексикански власти заподозрат нещо и започнат да задават въпроси?

Пит я погледна.

— Имаш предвид експерт по връзките с обществеността?

— Не, един истински редови член на Конгреса на Съединените щати.

Пит се взря в онези чувствени теменужени очи.

— Ти?

— Защо не? Говорителят на Камарата обяви, че другата седмица ще имаме ваканция. Моите помощници могат да ме заместят. С удоволствие бих се махнала от Вашингтон за няколко дни, за да видя част от Мексико.

— Честно казано — каза Джордино, — мисля, че това е страхотна идея. — Той намигна на Лорън и й се усмихна с усмивка, пълна с бели зъби. — Дърк е винаги по-търпим, когато ти си наблизо.

Пит прегърна Лорън с ръка.

— Ако нещата случайно се объркат или ако операцията се провали с гръм и трясък, докато се намираме на чужда територия и ти си заедно с нас, това може да съсипе политическата ти кариера.

Тя го погледна дръзко през масата.

— И така, гласоподавателите ще ме изхвърлят на улицата. Тогава няма да имам друг избор, освен да се омъжа за теб.

— Съдба, по-лоша от тази да слушаш реч на президента — каза Джордино, — но и добра идея в същото време.

— Някак си не мога да си представя как вървим по пътеката между редовете във вашингтонската катедрала — каза замислено Пит — и след това си устройваме домакинството в някоя тухлена къща в Джорджтаун.

Лорън се бе надявала на друга реакция, но знаеше, че Пит не бе обикновен човек. Тя си спомни първата им среща на едно открито парти преди почти десет години, организирано от някакъв бивш министър на околната среда, чието име не си спомняше. Пит излъчваше някакъв магнетизъм, който мигновено я привлече. Той не притежаваше красотата на кинозвезда, но в него имаше нещо мъжествено и одухотворено, което събуди в нея желание, което тя не бе изпитвала с други мъже. Той бе висок и слаб, което също й се понрави. Като член на Конгреса Лорън познаваше множество богати и влиятелни мъже, няколко от които с дяволски приятна външност. Но пред нея бе застанал мъж, който се славеше с репутацията на авантюрист и който пет пари не даваше за власт или богатство. И с право. Той бе истинският мъж.

През тези десет години те се срещаха от време на време, но без да се обвързват сериозно. Той се срещаше с други жени, тя с други мъже, но въпреки това не прекъсваха връзката си. Всякаква мисъл за женитба изглеждаше далечна. Всеки от тях се бе вече оженил за работата си. С годините обаче отношенията им узряха и като жена Лорън знаеше, че на стрелките на биологическия й часовник не им оставаха много обиколки по циферблата, ако тя желаеше да има деца.

— Не трябва непременно да е така — каза тя накрая.

Пит разбра чувствата й.

— Не — каза с нежност той, — можем да направим няколко големи подобрения.

Тя го погледна със странен поглед.

— Правиш ми предложение?

Зелените му очи придобиха спокоен, вглъбен израз.

— Нека просто да кажа, че направих предложение за неща, които ще се случат в бъдеще.