Клайв Къслър
Златото на инките (44)

42

Пит се гмурна във водата, като гребеше и риташе бясно, подобно на обладан от могъщи сили демон. Един олимпийски комитет от съдии щеше да бъде силно впечатлен — той трябва да бе поставил нов световен рекорд в скоростното плуване под вода. Морето бе топло, но видимостта под повърхността бе по-малка от метър поради мътността, причинена от тинята, която река Колорадо носеше в Залива. Гърмежът от огнестрелните оръжия бе усилен от водата и отекна като артилерийски бараж^[1] в ушите на Пит.

Куршумите удариха повърхността на морето и проникнаха надолу със странния звук на затварящ се цип. Пит хоризонтира тялото си, когато ръцете му загребаха тиня от дъното и вдигнаха голям облак мътилка. Той си спомни, че по време на службата си във Военновъздушните сили на САЩ бяха учили, че скоростта на един куршум във водата се притъпява след изминаването на метър и половина (5 фута), след което той пада безопасно на морското дъно.

Когато светлината над повърхността изчезна, той разбра, че бе минал под лявата страна на корпуса на „Алхамбра“. Той бе улучил подходящо време — приливът бе настъпил и фериботът сега се носеше на два метра над дъното. Пит плуваше бавно и с постоянна скорост, като издишваше по малко въздух от дробовете си и се движеше косо към кърмата, надявайки се, че по този начин щеше да се озове отдясно на борда, близо до големите веслени колела. Запасът му от кислород бе почти изчерпан и погледът му в периферията на зрителното му поле започна да става неясен и да помътнява, когато сянката на ферибота рязко свърши и той отново съзря ярката повърхност.

Пит се показа на повърхността на 2 метра (6.5 фута) зад закритото пространство, в което се помещаваше дясното веслено колело. Той знаеше много добре, че показването му над повърхността бе много рисковано, но изборът бе или да направи това, или да се удави. Въпросът бе дали убийците на Сарасон бяха предвидили какъв ще бъде неговият план за действие и не бяха вече дотърчали от противоположната страна на кораба. Той все още чуваше откъслечна стрелба по водата от левия борд и надеждите му се надигнаха. Те все още не бяха тръгнали да го търсят, поне засега.

Пит пое няколко бързи глътки чист въздух, докато установи местоположението си. След това се гмурна под временната предпазна преграда на огромните веслени колела на ферибота. След като прецени изминатото разстояние, той вдигна ръка над главата си и бавно се отблъсна нагоре с крака. Ръката му се допря до някаква неподвижна дървена греда. Той я сграбчи и показа главата си над водата. Почувства се така, сякаш бе влязъл в някакъв огромен хамбар с носещи греди във всички възможни посоки.

Той вдигна поглед към огромния кръгъл двигателен механизъм, който движеше големия ферибот по водата. Той бе от радиален тип, подобен по конструкция и действие на живописните стари водни колела, използвани за задвижването на водни мелници и дъскорезници. Върху задвижващия вал бяха монтирани здрави главини от сив чугун, чиито кухи гнезда бяха свързани към дървени спици, които се простираха навън на дължина от 10 метра (33 фута) в диаметър. Краищата на спиците след това бяха съединени чрез болтова връзка към дълги хоризонтални дъски, наречени лопатки, които се въртяха безспир, като се потапяха и тласкаха водата назад, докато движеха ферибота напред. Цялото устройство, както и другото подобно от отсрещната страна, се помещаваха под гигантски навеси вътре в корпуса на ферибота.

Пит увисна на една от лопатките и изчака, докато едно малко ято пъстри любопитни костури кръжеше около краката му. Все още не бе вън от опасност. Над него имаше една малка вратичка, която се използваше от екипажа при ремонт на весленото колело. Той реши да остане във водата. Здравомислещото му съзнание му диктуваше, че ще бъде голяма грешка да бъде заловен, докато се катери по дървените спици от някой от главорезите на Сарасон, който може да нахълта вътре през вратата с пръст на спусъка. По-добре бе да остане в това положение, в което можеше да се потопи под водата при първия шум на влизащ човек.

Той чуваше топуркането на крака по автомобилната палуба отгоре, придружено от откъслечна стрелба. Пит не виждаше нищо, но не бе никак трудно да се досети какво правеха хората на Сарасон. Те търчаха по откритите палуби горе, като стреляха по всичко, което смътно наподобяваше човешко тяло под водата. Той чуваше и викове, но думите идваха до него приглушени. Нито една по-едра риба в радиус от 50 метра (164 фута) не преживя бомбардировката.

В ключалката на малката вратичка се чу изщракване, както бе очаквал. Той се потопи по-дълбоко във водата, докато над повърхността не остана само половината от главата му, която остана скрита от погледа на новодошлите под една от огромните лопатки.

Той не можеше да види небръснатото лице, което надзърна надолу към водата през весленото колело, но чу един ясен и чист глас, който идваше от втория натрапник край вратата, глас, който бе опознал така добре. Той почувства как космите по врата му настръхнаха, когато чу думите, изречени от Амару.

— Виждаш ли някаква следа от него?

— Долу няма нищо, освен риба — изсумтя преследвачът във вратичката, съзирайки ятото пъстри костури.

— Той не се показа на повърхността встрани от кораба. Ако не е мъртъв, той трябва да се крие някъде под ферибота.

— Тук долу никой не се крие. Няма смисъл да прахосваме сили, за да го търсим. Натъпкахме го с достатъчно олово, за да можем да използваме трупа му като котва.

— Няма да почувствам удовлетворение, докато не видя трупа — каза Амару с делови тон.

— Щом искаш труп — каза другия убиец, като се провря обратно назад през вратичката — вземи тогава една абордажна кука и я влачи през тинята. Това е единственият начин, по който можеш да го видиш отново.

— Върни се на предната товарна рампа — заповяда Амару. — Рибарската лодка се завръща.

Пит чу пулсирането на дизеловия двигател и усети под водата ударите от витлата на рибарската лодка, когато тя спря до ферибота, за да вземе Сарасон и бандата му от наемници. Пит се зачуди смътно какво биха казали приятелите му за неговото бягство, въпреки че той предприе този отчаян ход, за да спаси техния живот.

Нищо не вървеше по план. Сарасон бе с два хода пред Пит.

Пит вече бе допуснал Лорън и Гън да пострадат от ръката на крадците на художествени предмети. Той също така бе бездействал по най-глупав начин, когато екипажът и фериботът са били пленени. Беше издал и тайната на съкровището на Хуаскар. По начина, по който се справяше с нещата, Пит нямаше да бъде учуден, ако Сарасон и неговите приятелчета го изберяха за председател на управителния съвет на „Солпемачако“.

Измина близо час, преди Пит да чуе как шумът от рибарската лодка заглъхва в далечината. Той бе последван от биенето на витла във въздуха — от ферибота излиташе хеликоптер, несъмнено този на НЮМА. Пит изруга. Още един подарък за престъпниците.

Тъмнината бе паднала и във водата не се отразяваха никакви светлини. Пит се зачуди защо толкова време бе необходимо на хората от горните палуби да се евакуират от съда. Той бе абсолютно убеден, че един или няколко от тях ще бъдат оставени на ферибота, за да се погрижат за него в случай, че мъртвият възкръснеше. Амару и Сарасон не можеха да убият другите, освен ако не знаеха с абсолютна сигурност, че Пит бе мъртъв и не може да се раздрънка пред властите или особено пред новинарските медии.

Вътре в себе си Пит чувстваше тревога, която тежеше като камък в гърдите му. Той бе в изключително неизгодна позиция. Ако Лорън и Руди бяха откарани от „Алхамбра“, той трябваше по някакъв начин да се добере до брега и да информира Джордино и митническите служители в пограничния американски град Калексико за положението. А екипажът? Предпазливостта налагаше той да се увери, че Амару и приятелите му не са вече на борда. Ако някой от тях бе останал, за да види дали Пит всъщност не само се преструваше на мъртъв, те можеха да чакат дотогава, докато той се появеше. Те разполагаха с всичкото време на света. Той на практика не разполагаше с никакво.

Пит се отблъсна от лопатката, сгъна се на две и се гмурна под корпуса. Тинята на дъното изглеждаше по-близо до кила, отколкото си спомняше той от предишното си гмуркане. Това нямаше логично обяснение, докато той не мина под една тръба за отпадни води и почувства как водата силно се засмукваше от нея. Нямаше нужда да му се казва, че кингстоновите клапи в трюма бяха отворени. Амару потапяше „Алхамбра“.

Пит се обърна и заплува бавно към края на ферибота, където бе оставил хеликоптера. Той пое риска да бъде видян, показвайки се на няколко пъти за кратко време над повърхността край корпуса, за да си поема дъх. След близо час и половина прекарани във водата, той се чувстваше целия подгизнал. Кожата му изглеждаше сбръчкана като тази на деветдесет и пет годишен старец. Не се чувстваше преуморен, но усещаше, че силата му бе намаляла с над 20 процента. Той се плъзна отново под корпуса и се насочи към плитките пера на руля, монтиран накрая. Те скоро започнаха бавно да изникват от мрачната вода. Той се протегна, сграбчи едното и бавно показа лицето си над водата.

Нямаше надвесени над него злобни лица, нито дула на пушки, насочени между очите му. Той увисна на руля и се понесе по водата, като си почиваше и възстановяваше силите си. Заслуша се, но от автомобилната палуба не долиташе никакъв звук.

Накрая той се издърпа нагоре на достатъчна височина, за да може да погледне над издигнатия ръб на входно-изходната рампа. „Алхамбра“ бе потънал в непрогледна тъмнина — не светеха нито вътрешните, нито външните светлини. Палубите му изглеждаха тихи и пусти. Както подозираше, хеликоптерът на НЮМА го нямаше. По гърба му запълзяха студени тръпки на страх от неизвестното. Подобно на стар форт по западната граница, преди да бъде нападнат изненадващо от апахите, тук бе прекалено тихо.

Днес не бе един от успешните му дни, помисли си Пит. Приятелите му бяха пленени и взети за заложници. Може да бяха мъртви. Мисъл, на която той не искаше да се спира. Бе изгубил още един хеликоптер на НЮМА, откраднат от същите онези престъпници, които той трябваше да примами в капана. Фериботът под него потъваше и той бе напълно сигурен, че един или няколко убиеца се спотайваха на борда, жадни за кърваво отмъщение. Как му се искаше сега да беше в Ийст Сейнт Луис.

Колко време бе прекарал увиснал на руля, той не можеше да каже със сигурност. Може би пет, може би петнадесет минути. Очите му се бяха адаптирали към тъмното, но всичкото, което можеше да види вътре в голямата палуба за автомобили, бе смътното отражение на хромовата броня и решетката на радиатора на „Пиърс Ароу“. Той остана да виси там, очаквайки да види движение или да чуе тихия звук на прокрадващи се стъпки. Палубата, която се превръщаше навътре в зейнала пещера, имаше заплашителен вид. Но той трябваше да влезе в нея, ако искаше оръжие, помисли си неспокойно Пит, каквото и да е оръжие, с което да се защити от хората, които възнамеряваха да го превърнат в суши^[2].

Освен ако хората на Амару не бяха извършили професионален обиск на стария „Травълодж“, те нямаше да са намерили неговия верен автоматичен „Колт .45“, изобретен от Джон Браунинг, който Пит държеше в хладилника, в отделението за зеленчуци.

Той сграбчи издадения ръб на палубата и се изтегли на борда. Необходими му бяха общо пет секунди, за да притича през палубата, да отвори със замах вратата на караваната до крайните й ограничители и да скочи вътре. С точни и премерени движения той отвори рязко вратата на хладилника и издърпа навън отделението за зеленчуци. Автоматичният „Колт“ лежеше там, където го бе оставил. За един кратък миг той почувства как го заливат вълни на облекчение, когато стисна здраво вярното оръжие в ръка.

Чувството му за избавление бе кратко. Колтът му се струваше лек, твърде лек в ръката му. Пит издърпа назад затвора и изхвърли пълнителя. Той бе празен, както бе празен и патронникът. С нарастващо отчаяние и безнадеждност той провери чекмеджето край печката, в което държеше кухненските ножове. Те бяха изчезнали заедно с всички сребърни прибори. Единственото оръжие в караваната, както изглеждаше, бе безполезният автоматичен „Колт“.

Котка и мишка.

Те със сигурност бяха там някъде навън. Пит сега разбра, че Амару щеше да действа бавно, без излишно бързане, за да може да си поиграе с жертвата си, преди да я накълца на парчета и хвърли зад борда. Пит си позволи няколко секунди за обмисляне на стратегията. Той седна в тъмното върху леглото на караваната и спокойно започна да планира следващите си ходове.

Ако някои от убийците дебнеха в автомобилната палуба, те лесно можеха да го застрелят, промушат с нож или ударят с бухалка по главата, докато още тичаше към караваната. Колкото се отнася до това, нищо не можеше да им попречи да нахълтат вътре и да приключат всичко тук. Амару бе хитър омбре^[3], Пит неохотно призна вътре в себе си. Южноамериканецът се бе досетил, че Пит е все още жив и че при първа възможност ще се насочи към всякакво оръжие, с каквото разполагаше. Обискирането на караваната и намирането на оръжието бе хитър ход. Изваждането на патроните и оставянето на пистолета обратно на мястото му обаче бе чист садизъм. Това бе просто първата стъпка в една игра на мъчение и сплашване, преди да бъде нанесен последният смъртоносен удар. Амару възнамеряваше да накара Пит да се гърчи в агония, преди да го убие.

Всяко нещо по реда си, реши Пит. Вън в тъмното се спотайваха вампири. Вампири, които искаха да го убият. Те смятаха, че той е беззащитен като пеленаче и че се намира на потъващ кораб, от който няма къде да избяга. Точно това искаше той те да си мислят за него.

Щом Амару не бързаше и той щеше да прави същото.

Пит бавно свали мокрите си дрехи и подгизналите обувки и се изсуши с една хавлиена кърпа. След това облече чифт тъмносиви панталони, черна памучна горница на анцуг и чифт кецове. След това спокойно си приготви и изяде сандвич с фъстъчено масло и изпи две чаши „Кристъл Лайт“. Чувствайки се ободрен, той издърпа едно чекмедже под леглото и провери съдържанието на една кожена торбичка за патрони. Резервният пълнител бе изчезнал, точно както предполагаше. Но вътре имаше едно малко фенерче, а в един ъгъл на чекмеджето той намери малка пластмасова бутилка с етикет, който рекламираше съдържанието му като витаминни добавки А, С и бета каротин. Той раздруса бутилката и се ухили като доволен летовник в някой къмпинг, когато тя изтрака.

Той разви капачето и изсипа в ръката си осем патрона, калибър .45. Нещата започват да се оправят, помисли си той. Хитростта на Амару не бе перфектна. Пит вкара седем патрона в пълнителя и един в цевта. Сега той вече можеше да отвръща на стрелбата със стрелба. Освен това добрият стар „Алхамбра“ нямаше да потъне във водата по-дълбоко от ръба на долната палуба, тъй като килът му заседна в плиткото дъно.

Още едно потвърждение на закона на Пит, помисли си той. В плана на всеки негодник има поне един пропуск.

Пит погледна часовника си. Бяха изминали близо двадесет минути, откакто бе влязъл в караваната. Той затършува в едно чекмедже за дрехи, докато не намери една тъмносиня скиорска маска и я надяна през главата си. След това намери сгъваемия си армейски нож в джоба на чифт панталони, проснати върху един стол.

Той дръпна една халка в пода и вдигна капака, който бе вградил в караваната за повече място за багаж. Извади кутията, която стоеше там, сложи я настрани и се провря през тесния отвор, оставен в пода. Легнал на палубата под караваната, той се взря в тъмнината и се заслуша. Никакъв звук. Невидимите му преследвачи бяха търпеливи мъже.

Хладнокръвно и бавно, като методичен човек с решителна цел, който не се съмнява в изхода на предприеманите от него действия, Пит се изтърколи изпод караваната и се шмугна като фантом през един близък отворен люк, спускайки се надолу по една вертикална стълба в машинното отделение.

Движеше се предпазливо, като внимаваше да не прави резки движения или излишен шум.

Амару нямаше да му направи никакви отстъпки.

Без да има кой да ги наглежда, котлите, които произвеждаха пара за задвижване на двигателите на люлеещия се предавателен лост, бяха изстинали до такава степен, че Пит можеше да постави голата си длан върху дебелите им, захванати с нитове стени, без да му излязат мехури по кожата. Той насочи напред пистолета с дясната си ръка, а лявата, с която държеше фенерчето, протегна вляво, докъдето можеше. Само непредпазливите насочват лъча пред себе си. Ако един хванат натясно човек реши да стреля към някой, който свети с фенерче, право в очите му, той безпогрешно насочва оръжието си там, където очаква да бъде тялото или главата, точно под или над светлината.

Машинното отделение изглеждаше пусто, но след миг той се сепна. Чуваше се някакво тихо, неясно бръщолевене, като от човек, който се опитва да говори със запушена уста. Пит завъртя лъча на фенерчето нагоре към гигантската А-образна конструкция, която носеше люлеещия се предавателен лост. Горе имаше някой.

Там бяха четиримата от екипажа — Гордо Падила, помощник-механика, чието име Пит не бе научил, и двамата моряка Исус и Гато — всичките овесени с главата надолу, здраво вързани, а устата им залепени с лепенки. Очите им бяха изпълнени с няма молба. Пит отвори най-голямото острие на сгъваемия си армейски нож и бързо ги свали, като сряза въжетата им, след което освободи ръцете им, за да могат да свалят лепенките от устата си.

— Muchas gracias, amigo — изрече, поемайки си дълбоко дъх, Падила, докато сваляше лепенката заедно с дузина косми от мустаците си. — Да бъде благословена Дева Мария, че ти дойде точно когато трябваше. Те щяха да ни прережат гърлата като на овце.

— Кога ги видя за последен път? — тихо попита Пит.

— Преди не повече от десет минути. Може да се върнат всеки момент.

— Трябва да се махнете от кораба.

— Не мога да си спомня кога за последен път спускахме спасителните лодки. — Падила сви рамене с типично мексиканско безразличие. — Весилките и моторите трябва да са целите в ръжда, а лодките изгнили.

— Можеш ли да плуваш? — попита отчаяно Пит.

Падила поклати глава.

— Не много добре. Исус въобще не може да плува. Моряците не обичат да влизат във водата. — Изведнъж лицето му грейна под светлината на фенерчето. — Има един малък сал за шест души, който е вързан за релинга близо до камбуза.

— Да се надяваме, че все още може да плава. — Той подаде ножа на Падила. — Вземи това, за да срежеш въжетата на сала.

— Ами ти? Няма ли да дойдеш с нас?

— Дай ми десет минути, за да претърся набързо кораба за останалите. Ако дотогава не съм намерил никаква следа от тях, ти и твоят екипаж се качвате на сала и бягате, докато аз им отвличам вниманието.

Падила прегърна Пит.

— Нека късметът бъде с теб.

Време бе да тръгва.

Но преди да се качи на горните палуби, Пит се спусна във водата, която бързо изпълваше трюма, и затвори кингстоновите клапи. Той реши да не се изкачва по вертикалната стълба или по стълбището. Имаше неспокойното чувство, че по някакъв начин Амару следеше всеки негов ход. Той се покачи върху двигателя до горната част на парния цилиндър, откъдето по една въжена стълба се добра до върха на А-образната конструкция, след което стъпи върху най-горната палуба на ферибота малко зад неговите два комина.

Пит не се страхуваше от Амару. Пит бе спечелил първия рунд в Перу, защото Амару го беше отписал като мъртъв, след като хвърли осигурителното му въже в свещения кладенец. Южноамериканският убиец не бе безпогрешен. Той щеше отново да допусне грешка, тъй като съзнанието му бе замъглено от омраза и жажда за отмъщение.

Пит започна претърсването от горе на долу, като първо огледа и двете лоцмански кабини. Не откри следи от Лорън или Руди нито в огромната пътническа секция, нито в камбуза или помещенията на екипажа. Претърсването вървеше бързо.

Тъй като никога не знаеше кого или какво можеше да срещне в мрака, или кога, Пит претърси по-голямата част от кораба на четири крака, като прибягваше от ъгъл на ъгъл като рак, използвайки всички възможни прикрития. Корабът изглеждаше безлюден като гробище, но той дори и за миг не повярва, че убийците може да са напуснали кораба.

Правилата не бяха променени. Лорън и Гън бяха отведени от ферибота живи, тъй като Сарасон имаше основателно предчувствие, че Пит бе все още жив. Грешката му бе, че бе поверил убийството на мъж, заслепен от жаждата си за отмъщение. Амару бе изпълнен с твърде много омраза, за да очисти Пит с един удар. Много по-голямо би било удовлетворението му да накара човека, който го лиши от мъжество, да се гърчи в мъки, като на прокълнатите. Над главите на Лорън и Руди Гън бе надвиснал меч, но той нямаше да падне, докато не пристигнеше вестта за пълната и окончателната гибел на Пит.

Десетте минути изминаха. Не му оставаше нищо друго, освен да отвлече вниманието на убийците, за да може Падила и екипажът му да отплават със сала в тъмнината. Само след като се увереше, че те са заминали, той щеше да се опита да доплува до брега.

Това, което го спаси в следващите две секунди, след като чу тихия шум от боси крака, тупкащи по палубата, бе светкавичното му падане на четири крака. Това бе стар футболен прийом, който вече не бе толкова успешен в съвременния футбол. Движението му бе чист рефлекс. Ако се беше извъртял, запалил фенерчето и натиснал спусъка към тъмната маса, която изскочи от нощта, той щеше да загуби двете си ръце и главата от острието на мачетето, което разцепи въздуха като витло на самолет.

Мъжът, който изскочи от тъмното, не можа да възпре инерцията на тялото си. Коленете му се удариха в свитото тяло на Пит и той полетя неудържимо напред, сякаш бе изстрелян от огромна пружина и се сгромоляса тежко върху палубата. Мачетето му падна и се изтърколи на една страна. Като се претърколи странично, Пит запали фенерчето, насочвайки лъча към нападателя, и дръпна спусъка на колта. Гърмежът бе оглушителен. Куршумът влезе в гръдния кош на убиеца точно под мишницата му. Изстрелът бе смъртоносен. Кратък стон и тялото върху палубата се сгърчи и остана неподвижно.

— Добър изстрел, гринго. — Гласът на Амару прогърмя от един високоговорител. — Мануел бе един от най-добрите ми хора.

Пит не искаше да губи времето си да му отговаря. Той бързо прехвърли ситуацията в съзнанието си. Изведнъж разбра, че Амару бе проследил всичките му движения, след като той бе стигнал до откритите палуби. Вече не бе нужно да се крие. Те знаеха къде бе той, но той не можеше да ги види. Играта свърши. Единственото, в което можеше да се надява, бе, че Падила и хората му ще се прехвърлят незабелязано през борда.

За ефект той изстреля още три куршума в приблизителната посока, от която идваше гласът на Амару.

— Не улучи — засмя се Амару. — Дори не беше близко.

За да спечели време, Пит започна да стреля на всеки няколко секунди, докато пистолетът му не се изпразни. Той бе изчерпал всички възможни начини за забавяне на нещата и не можеше да направи нищо друго. Положението му стана още по-безнадеждно, когато Амару или някой от хората му включи навигационните светлини на ферибота и осветлението на палубите, осветявайки го ярко като актьор на празна сцена под театралните прожектори. Той притисна гръб в една преградна стена и погледна към релинга до камбуза. Салът го нямаше — въжетата бяха прерязани и висяха свободно. Падила и останалите бяха изчезнали в тъмнината, преди осветлението да бъде запалено.

— Ще ти предложа сделка, която не заслужаваш — каза Амару с приятелски тон. — Предай се сега и ще умреш бързо. Ако се съпротивляваш, смъртта ти ще дойде много бавно.

Пит не се нуждаеше от услугите на посредник, който да му обясни дълбочината на намеренията на Амару. Изборът му бе малко ограничен. Тонът на Амару му напомни за мексиканския бандит, който се опитваше с измама да отнеме изкопаното от Уолтър Хюстън, Хъмфри Богарт и Тим Холт злато във филма, „Съкровището на Сиера Мадре“.

— Не се бави с решението си, защото ни губиш времето. Ние имаме други…

Пит не му се слушаше повече. Той бе повече от сигурен, че Амару се опитваше да задържи вниманието му, докато някой друг от неговите убийци не допълзеше достатъчно близо, за да забие нож някъде, където ще боли. Той нямаше и най-малкото намерение да се превръща в играчка в ръцете на банда садисти. Той спринтира през палубата и за втори път тази вечер скочи във водата.

 

 

Един златен медалист на скокове във вода щеше грациозно да се извиси във въздуха и да извърши многобройни винтове, салта и „лястовички“, преди да влезе под прав ъгъл във водата на 15 метра (50 фута) по-долу. Той също така щеше да си счупи врата и няколко прешлена, след като се блъснеше в тинестото дъно само на два метра под повърхността. Пит нямаше никакви аспирации да се пробва за отбора по скокове във вода на САЩ. Той скочи от палубата с краката надолу, преди да се свие и да удари водата като гюле.

Амару и останалите двама от хората му изтичаха до ръба на горната палуба и погледнаха надолу.

— Виждаш ли го? — попита Амару, като се взираше в тъмната вода.

— Не, Тупак, той трябва да е преминал под кила.

— Водата става мътна — възкликна друг глас. — Той трябва да се е забил в тинята на дъното.

— Този път няма да поемаме никакви рискове. Хуан, кутията с ударни гранати, която донесохме от Гуаймас. Ще го направим на пихтия. Хвърли ги на около пет метра от корпуса, особено във водата около веслените колела.

Пит направи кратер в дъното. Силата на удара не бе голяма, за да предизвика физическо нараняване, но достатъчна да вдигне огромен облак от тиня. Той изправи тялото си и започна да плува, без да се показва на повърхността, отдалечавайки се от „Алхамбра“.

Той се страхуваше, че щом излезе от прикритието на мътната вода, все още би могъл да бъде забелязан от убийците. Това обаче не стана. От юг задуха свеж ветрец, който набразди водната повърхност. Малките вълнички създадоха рефракция, през която светлините от ферибота не можеха да проникнат.

Той продължи да плува под водата, като се мъчеше да се отдалечи на възможно най-голямо разстояние, докато дробовете му не започнаха да изгарят от болка. Когато се издигна на повърхността, той се показа съвсем малко над нея, като се надяваше, че скиорската маска ще скрива главата му в черната вода. Сто метра (328 фута) и той бе извън обсега на светлините, огряващи ферибота. Той едва различаваше тъмните фигури, които се движеха по горната палуба. Зачуди се защо не стреляха по водата. Изведнъж чу глух тътен. Видя как нагоре се вдигна гейзер разпенена вода и усети как тялото му бе стегнато в обръч, който изкара въздуха от дробовете му.

Подводни експлозиви! Те се опитваха да го убият с ударната вълна от подводни експлозиви. Още четири взрива последваха бързо един след друг. За щастие те идваха от участъка в средата на кораба, близо до веслените колела. Тъй като бе започнал да плува от единия край на кораба, Пит се бе отдалечил от главната сила на ударната вълна.

Той се сви на две, като сгъна колене пред гърдите си, за да поеме най-лошия удар. Тридесет метра по-близо и той щеше да загуби съзнание. Шестдесет метра (200 фута) и щеше да бъде смачкан на пюре. Пит увеличи разстоянието между себе си и ферибота и взривовете вече достигаха до него със сила, не по-голяма от чувствената прегръдка на силна жена.

Той погледна нагоре към ясното небе и определи приблизително посоката си по полярната звезда. Най-близката суша бе безлюдният западен бряг на Залива, който се намираше на 14 километра (8.76 мили) от него. Той хвърли скиорската маска и се преобърна. Обърнат с лице към килима от звезди в небето, той заплува удобно по гръб към брега на запад.

Пит не бе в състояние да се пробва и за плувния отбор. След два часа той чувстваше ръцете си така, сякаш с всеки удар вдигаше двадесетфунтови тежести. След шест часа мускулите му започнаха да протестират с болка, която той не можеше да повярва, че е възможна. И накрая, посрещната с облекчение дойде умората, която притъпи болката. Той използва стария номер на скаутите, като си свали панталоните и завърза крачолите им, след което ги завъртя във въздуха, за да ги напълни с въздух. По този начин той направи един доста приличен спасителен пояс, който използваше при спиранията си за почивка, които ставаха все по-чести с отминаването на нощта.

И през ум не му минаваше да спре и да се остави да бъде носен от течението, с надеждата да бъде забелязан от някоя рибарска лодка през деня. Мисълта, че Лорън и Руди са в ръцете на Сарасон, бе повече от обикновен стимул. Черпейки сили от него, Пит продължаваше да плува.

Звездите на изток бяха започнали да избледняват и премигват, когато краката му удариха дъното. Той излезе олюлявайки се от водата и стъпи на пясъчния бряг, където се строполи и мигновено заспа.