Клайв Къслър
Златото на инките (15)

13

Докато Пит правеше планове за издирването на испански галеон, изхвърлен на сушата, Адолфъс Румел, известен колекционер на южноамерикански антики, излезе от асансьора в своя елегантен апартамент, двадесет етажа над Лейк Шор Драйв в Чикаго. Нисък, жилест мъж с обръсната глава и огромни като на морж мустаци, Румел беше около седемдесет и пет годишен и изглеждаше по-скоро като някой престъпник от разказ за Шерлок Холмс, отколкото като собственик на шест огромни автомобилни морги.

Като повечето от своите изключително богати събратя, които ненаситно трупаха безценни колекции от антики от черния пазар, без да задават въпроси, Румел беше ерген и живееше като отшелник. Никой никога не беше получавал позволение да разгледа неговите предколумбови придобивки. За тяхното съществуване знаеха единствено неговият счетоводител и адвокатът му, но те нямаха представа колко огромна беше колекцията му.

През петдесетте години роденият в Германия Румел беше успял да внесе тайно през мексиканската граница голямо количество нацистки церемониални предмети. Контрабандата включваше предназначени за награда кинжали и медали „Рицарски кръст“, присъждани на най-големите герои на Германия през Втората световна война, както и няколко исторически документа, подписани от Адолф Хитлер и неговите безумни съратници. След като продаде всичко това доста скъпо на колекционери на нацистки реликви, със спечелените средства Румел отвори автомобилна морга, която сложи началото на изграждането на цяла империя за метални отпадъци, донесла му за четиридесет години чиста печалба от 250 милиона долара.

След едно делово пътуване до Перу през 1974 година, той започна да проявява интерес към южноамериканското изкуство и да купува както от почтени търговци, така и от черноборсаджии. За него източникът нямаше значение. Между братството на откривателите и продавачите на антични находки в цяла Централна и Южна Америка корупцията беше не по-малко обичайна от дъжда в джунглата. Румел изобщо не се замисляше дали предметите, с които се беше сдобил, са били открити при законни разкопки, но продадени „под тезгяха“ или пък откраднати от някой музей. Те бяха предназначени да доставят удоволствие и наслада само и единствено на него.

Той тръгна край облицованите с италиански мрамор стени на фоайето си и приближи до голямо огледало с дебела позлатена рамка, покрита с голи херувими, които се виеха около една лоза. Като завъртя главата на един от херувимите, разположен в ъгъла, Румел освободи езичето, което отключваше огледалото и зад него се показа скрит вход. От него се спускаше стълбище, което водеше към осем просторни стаи с наредени покрай стените рафтове и изпълнени с маси, върху които бяха поставени най-малко тридесет стъклени витрини, натъпкани с повече от две хиляди предмета от предколумбово време. Благоговейно, сякаш вървеше към олтара по пътеката между пейките в някаква църква, Румел тръгна из галерията, като се наслаждаваше на красотата и майсторската изработка на експонатите от частната си колекция. Това беше ритуал, който изпълняваше всяка вечер преди да си легне, сякаш беше баща, който наглежда спящите си рожби.

Поклонението на Румел свърши край една голяма стъклена витрина, разположена в центъра на галерията. В нея се намираше съкровището, което увенчаваше колекцията му. Проблясваща под халогенните прожектори, там лежеше в цялото си великолепие позлатената мумия от Тиаполо, с изпънати ръце и крака и със смарагди, които блестяха в очните кухини на маската. Великолепното изящество на художествената изработка никога не оставяше Румел безучастен.

Въпреки широко известния факт, че тя е била открадната от националния антропологически музей в Севиля, Испания, преди седемдесет и шест години, Румел не се поколеба да заплати един милион и двеста хиляди долара в брой, когато с него се свързаха група мъже, твърдящи, че са от Мафията, но всъщност членове на таен престъпен синдикат, специализиран в кражби на ценни произведения на изкуството. Къде бяха попаднали на позлатената мумия, Румел нямаше представа. Той можеше само да предполага, че или самите те са я откраднали или пък купили от колекционера, който се беше сдобил с нея от първите крадци.

Изпълнен както всяка вечер със задоволство, Румел изгаси лампите, върна се във фоайето на горния етаж и затвори огледалото. Той мина зад мокрия бюфет, оформен около стар римски саркофаг на две хиляди години, наля си половин чаша бренди от една бутилка и се оттегли в спалнята си да почете преди да заспи.

 

 

В един апартамент, разположен на същата височина, но от другата страна на улицата срещу сградата на Румел, седеше агентът на Митническото управление на Съединените щати Дейвид Гаскил и наблюдаваше през мощен бинокъл, монтиран върху тринога, колекционера на антики, който се готвеше да си легне. Друг агент би могъл да се чувства отегчен след цяла седмица наблюдение, но това не се отнасяше за Гаскил. Ветеран с осемнадесетгодишен стаж в Митническото управление, Гаскил приличаше повече на треньор по футбол, отколкото на специален правителствен агент, впечатление, което съзнателно се стремеше да поддържа заради работата си. Посивялата му коса беше къдрава и вчесана назад. Американец от африкански произход, неговата кожа беше по-скоро кафява като на елен, отколкото с цвят на препечено кафе, а очите му представляваха странна смесица от махагоново и зелено. Масивната му като на булдог глава сякаш беше израснала направо от раменете върху дебел като ствол на дърво врат. Огромен мъж — планина, някога той беше играл като защитник в основния отбор на университета на Южна Калифорния. Беше положил много усилия да преодолее провлаченото си произношение, типично за Южна Каролина и говореше с школувана дикция, заради която понякога го вземаха за бивш британски поданик от Бахамските острови.

Гаскил беше попаднал в плен на предколумбовото изкуство още като ученик по време на една екскурзия с познавателна цел до полуостров Юкатан. След прехвърлянето му във Вашингтон, О. К., той беше водил многобройни разследвания, свързани с плячкосани антики на културите Анасази и Хохокам от пустинния американски Югозапад. Гаскил работеше по един случай за контрабанда на изваяни от маите каменни плочи, когато Чикагската полиция му изпрати информация, получена от една чистачка. Тя беше открила случайно снимки, които се подавали от едно чекмедже в апартамента на Румел, на нещо, което според думите й приличало на позлатено мъжко тяло. Тъй като си помислила, че може би става дума за убийство, тя откраднала една снимка и я занесла в полицията. Един детектив, който бил работил по случаи на фалшификация на произведения на изкуството, бе разбрал, че позлатеният предмет представлява някаква антика и се бе обадил на Гаскил.

Името на Румел винаги бе стояло на едно от челните места в списъка на Митническото управление на хора, колекциониращи древни произведения на изкуството без оглед на техния произход, но до този момент липсваха доказателства за незаконни сделки, а и Гаскил нямаше представа къде Румел държеше колекцията си. Специалният агент, който притежаваше познанията на учен, занимаващ се с древните цивилизации, веднага разпозна на снимката, донесена от чистачката, отдавна изчезналата позлатена мумия от Тиаполо.

Той незабавно организира денонощно наблюдение над апартамента на Румел, както и проследяването на стареца от момента, в който напуснеше сградата, до завръщането му в нея. Ала и след шест дни на неотлъчно наблюдение все още не бяха разбрали къде беше скрита колекцията на Румел. Заподозреният никога не променяше дневното си разписание. След като тръгнеше към кантората си, разположена в долния край на Мичиган авеню, където прекарваше четири часа в основно проучване на инвестициите си, той обядваше в едно неугледно кафене, където винаги си поръчваше бобена супа и салата. Остатъкът от следобеда минаваше в обикаляне из антикварни магазини и художествени галерии. Следваше вечеря в скромен немски ресторант, след което отиваше на кино или на театър. Дневното разписание винаги оставаше едно и също.

— Не му ли писва да пие все същия долнокачествен боклук в леглото? — промърмори специален агент Уинфрид Потъл. — Аз лично бих предпочел очакващите ръце на някоя морна красавица, облечена в нещо оскъдно, черно и прозрачно.

Гаскил се отдръпна от бинокъла и изгледа кисело своя заместник на екипа за наблюдение. За разлика от Гаскил, надянал джинси „Левис“ и футболно яке с емблемата на университета на Южна Калифорния, Потъл беше представителен мъж с остри черти и мека червеникава коса, който се обличаше в костюми с жилетки, допълвани от джобен часовник с ланец.

— След като видях няколко от жените, с които се срещаш, трябва да кажа, че ще си умреш с отворени очи.

Потъл кимна към апартамента на Румел.

— Признай поне, че не водя казармено съществувание.

— Тръпки ме побиват, като си помисля как би се държал ти, ако имаше неговите пари.

— Ако бях вложил цяло кралско състояние в крадени индиански антики, съмнявам се дали бих могъл да ги скрия толкова добре.

— Румел все някъде трябва да ги е скрил — произнесе Гаскил с едва доловима нотка на обезсърчение. — Твърде много източници от пазара на антики потвърждават репутацията му на купувач на издирвани стоки със съмнителна история, за да не е вярно. Няма никаква логика в това някой да събере колекция от древни предмети на световно ниво, а после изобщо да не припари до нея. Още не съм чул за колекционер, независимо дали на пощенски марки, монети или бейзболни карти, който да не ги изучава и да не им се любува при всяка възможност. Известни са богаташи, които, обзети от колекционерска страст, плащат огромни суми за крадени картини на Рембранд и Ван Гог, а после седят сам-сами в тайни подземни хранилища и ги съзерцават часове наред. Познавам някои от тези хора, дето почнаха от нулата, забогатяха и ги обзе желание да колекционират предмети, които само те биха могли да притежават. Много от тях зарязаха семействата си или с радост се разведоха, защото техният копнеж се превърна в мания. Ето защо човек, пристрастен към предколумбовото изкуство като Румел, никога не би могъл да пренебрегне съкровище, което по всяка вероятност е по-ценно от коя да е сбирка на най-известните музеи в света.

— Замислял ли си се някога за възможността нашите източници да грешат или силно да преувеличават? — мрачно попита Потъл. — Чистачката, която твърди, че е намерила снимката на позлатената мумия, е хронична алкохоличка.

Гаскил бавно поклати глава.

— Румел го е скътал някъде на сигурно място. Убеден съм.

Потъл погледна насреща към апартамента на Румел, когато светлината угасна.

— Ако си прав и ако аз бях на мястото на Румел, щях да го взема в леглото със себе си.

— Разбира се, че щеше… — Гаскил внезапно млъкна, тъй като духовитостта на Потъл го бе навела на една мисъл. — Твоят извратен мозък току-що измъти нещо умно.

— Нима? — измърмори смутеният Потъл.

— Кои стаи в апартамента нямат прозорци? Онези, които не можем да наблюдаваме?

Потъл погледна за миг замислено към килима.

— Според плана на етажа, двете бани, кухненският килер, малкият коридор между спалнята на Румел и тези, предназначени за гости и дрешниците.

— Пропускаме нещо.

— Какво пропускаме? Румел рядко се сеща да дръпне завесите. Излезе ли веднъж от асансьора, можем да следим деветдесет процента от действията му. Няма как да скрие цял тон произведения на изкуството в една-две вани и някакъв дрешник.

— Вярно, но къде прекарва тридесетте или четиридесетте минути от момента, в който напусне преддверието и се качи на асансьора, до момента, в който влезе в дневната си? В никакъв случай не във фоайето.

— Може би клечи в тоалетната.

— Никой не го прави толкова редовно. — Гаскил се изправи, приближи до масичката за кафе и разгърна комплект подробни планове на апартамента на Румел, получени от предприемача, построил сградата. Той ги разгледа внимателно сигурно за петнадесети път.

— Антиките трябва да са в сградата.

— Проверихме всички апартаменти, от първия етаж до покрива — каза Потъл. — Всички са наети от постоянните им обитатели.

— Ами онзи, който е точно под Румел? — попита Гаскил.

Потъл започна да рови из купчина компютърни разпечатки.

— Сидни Камър и съпругата му Кенди. Той е един от онези известни корпоративни адвокати, които спестяват на клиентите си плащането на сума ти данъци.

Гаскил погледна към Потъл.

— Кога за последен път Камър и съпругата му са се появили?

Потъл прегледа дневника, в който отбелязваха кога живущите в сградата са влизали или излизали от нея по време на наблюдението.

— Никакви ги няма. Изобщо не са се появявали.

— Обзалагам се, че ако проверим, ще установим, че семейство Камър живее в къща някъде в предградията за богаташи и никога не стъпва в апартамента си.

— Може да са на почивка.

От портативната радиостанция на Гаскил внезапно долетя гласът на агент Бевърли Суейн.

— Виждам голям фургон за превозване на мебели, който влиза на заден ход в сутерена на сградата.

— Ти бюрото на охраната ли обслужваш или проверяваш сутерена?

— Все още съм в преддверието, обхождам си постовия участък, както правят в армията — побърза да отговори Суейн. Нахакана дребничка блондинка, подвизавала се по плажовете на Калифорния, преди да постъпи на работа в Митническото управление, тя беше най-добрият таен агент в екипа на Гаскил и единственият, който се намираше в сградата на Румел. — Ако мислиш, че ми е писнало да гледам монитори, на които се виждат сутерени, асансьори и коридори, и съм тръгнала да хвана някой полет до Таити, наполовина си прав.

— Спести си парите — отвърна Потъл. — На Таити няма нищо, освен високи палми и екзотични плажове. Това го има и във Флорида.

— Затвори главния вход — нареди Гаскил. — После отскочи до сутерена и разпитай носачите. Разбери дали някой се нанася или изнася от сградата, кой апартамент и защо работят по никое време.

— Тръгвам — отговори Суейн като се прозяваше.

— Надявам се да не срещне някое чудовище — каза Потъл.

— Какво чудовище? — попита Гаскил, повдигнал въпросително вежди.

— Нали се сещаш, всички онези глупави филми на ужасите, където сама жена в къщата чува странен шум в мазето. Тръгва надолу по стълбите да види какво става, без да запали лампата или държи в ръка кухненски нож, за да се защити.

— Типична скапана холивудска режисура — сви рамене Гаскил. — Не се тревожи за Бев. Сутеренът е осветен като булевард Лас Вегас, а тя е въоръжена с деветмилиметров колт „Комбат Къмандър“. Жал ми е за бедното чудовище, което би се нахвърлило върху нея.

Тъй като сега апартаментът на Румел беше тъмен, Гаскил се отдели от бинокъла за няколко минути, за да излапа половин дузина глазирани понички и да пресуши един термос със студено мляко. Той тъжно съзерцаваше празната кутия за понички, когато Суейн се обади, за да докладва.

— Носачите разтоварват мебели за един от апартаментите на деветнадесетия етаж. Оплакват се, че работят толкова късно, но им плащали добре за извънредния труд. Не могат да кажат защо клиентът се е разбързал толкова, само предполагат, че става дума за едно от онези корпоративни премествания, които стават в последната минута.

— Възможно ли е да вкарват тайно антики в жилището на Румел?

— Накарах ги да отворят вратата на фургона. Натъпкан е с мебели в стил арт деко.

— Добре, наглеждай ги какво правят през няколко минути.

Потъл надраска нещо в бележника си и окачи слушалката на стенния телефон в кухнята. Когато се върна при Гаскил, който стоеше до прозореца, по лицето му играеше сдържана усмивка.

— Шапка свалям на интуицията ти. Домашният адрес на Сидни Камър е в Лейк Форест.

— Готов съм да се хвана на бас с теб, че най-големият клиент на Камър е Адолфъс Румел — позволи си да отбележи Гаскил.

— А пък ако ми кажеш на кого е дал под наем апартамента си Камър, ще обереш овациите на публиката и ще спечелиш едногодишен запас от „Кити литър“^[1].

— Сигурно на Адолфъс Румел.

Потъл изглеждаше доволен от себе си.

— Смятам, че спокойно можем да извикаме „Еврика“.

Гаскил погледна през вдигнатата завеса към дневната на Румел от другата страна на улицата, внезапно разгадал тайната му. Когато заговори, тъмните му очи бяха добили замислен вид.

— Скрито стълбище, което тръгва от фоайето — каза той, като подбираше внимателно думите си, сякаш описваше сценарий, който се канеше да напише. — Румел излиза от асансьора, отваря скрита врата към стълбището и слиза в апартамента, който се намира под неговия, където в продължение на четиридесет и пет минути се наслаждава тайно на своята частна сбирка от съкровища. После се връща горе, налива си бренди и заспива доволен. Странно, но не мога да не му завидя.

Потъл трябваше да се надигне, за да потупа Гаскил по рамото.

— Поздравявам те, Дейв. Сега не ни остава нищо друго, освен да се сдобием със заповед за обиск и да нахълтаме неочаквано в апартамента на Румел.

Гаскил поклати глава.

— Заповед, да. Нахлуване на цяла армия агенти, не. Румел има влиятелни приятели в Чикаго. Не можем да си позволим голяма шумотевица, която би могла да доведе до масирана критика в медиите или до неприятен съдебен процес. Особено, ако съм сбъркал в предположението си. Едно безшумно малко претърсване от теб, мен и Бев Суейн ще бъде достатъчно да открием колекцията на Румел от произведения на изкуството.

Потъл облече тренчкота си, непрестанен източник на приятелски закачки от страна на колегите му агенти и се запъти към вратата.

— Съдията Олдрич спи леко. Ще го измъкна от леглото и ще се върна с документите преди слънцето да изгрее.

— Постарай се да стане по-бързо — шеговито се усмихна Гаскил. — Целият тръпна в очакване.

Когато Потъл излезе, Гаскил се свърза със Суейн.

— Докладвай какво става с носачите.

Бевърли Суейн седеше зад бюрото на охраната в преддверието на сградата, в която се намираше апартаментът на Румел и наблюдаваше редица от четири монитора. Тя видя как носачите на мебели излязоха от обхвата на камерата. Суейн започна да натиска бутоните на дистанционното устройство и да се прехвърля от камера на камера, монтирани на стратегически места в сградата. Откри носачите да излизат от товарния асансьор на деветнадесетия етаж.

— До момента са качили една кушетка, две тапицирани кресла с малки масички и опаковани каси, в които според мен има домакински уреди, съдове, кухненски принадлежности, аксесоари за баня, дрехи. Нали знаеш, неща от този род.

— Връщат ли нещо във фургона?

— Само празни каси.

— Мислим, че открихме къде Румел крие антиките си. Потъл отиде да вземе заповед за обиск. Ще влезем веднага щом се върне.

— Това е добра новина — рече Суейн, като въздъхна. — Почти забравих как изглежда светът извън това проклето преддверие.

Гаскил се засмя.

— Не е станал по-хубав. Постой кротко на стегнатия си малък задник още няколко часа.

— Мога да сметна това изявление за сексуален тормоз — превзето каза Суейн.

— Просто един комплимент, агент Суейн — уморено отвърна Гаскил — просто един комплимент.

 

 

Денят, който последва зората, беше красив, свеж и хладен, с едва доловим ветрец, подухващ от езерото Мичиган. „Фармърс Олмънак“ беше прогнозирал циганско лято за района на Големите езера. Дано да е така, надяваше се Гаскил. Есен, по-топла от обичайната, означаваше още няколко дни риболов на езерото Уисконсин край хижата, в която обичаше да се усамотява. Личният му живот беше белязан от самота, откакто след двадесетгодишен брак съпругата му беше починала от сърдечна недостатъчност, причинена от повишено съдържание на желязо в организма, болест, известна като хемохроматоза. Той вложи цялата си любов в работата си и прекарваше свободното си време настанен удобно в лодката си „Бостън Уейлър“ с извънбордов двигател, планирайки разследванията си и анализирайки данни, докато хвърляше въдицата за щука или костур.

Застанал до Потъл и Суейн в асансьора, който се издигаше към апартамента на Румел, Гаскил препрочиташе текстовата формулировка на заповедта за обиск за трети път. Съдията беше разрешил претърсване на апартамента на Румел, но не и този на Камър на долния етаж, тъй като не виждаше основателна причина. Това щеше да ги затрудни, ала не много. Вместо да влязат направо в помещенията, където, Гаскил беше сигурен, че се намираха антиките, трябваше да открият скрития вход и да се спуснат отгоре.

Изведнъж в съзнанието му изплува странна мисъл: какво щеше да прави, ако колекционерът беше купувал имитации и фалшифицирани произведения на изкуството? Румел нямаше да бъде първият колекционер, комуто пробутват боклуци, в необузданото му желание да се сдобие с произведения на изкуството, без значение дали източникът им е законен, или не. Той се отърси от тази черногледа мисъл и изпита задоволство от добре свършената работа. Само след няколко минути щеше да настъпи кулминацията на дългите часове неуморни усилия.

Суейн беше набрала кода, който позволяваше асансьорът да подмине апартаментите на останалите живеещи в сградата и да се отвори направо в апартамента на Румел. Вратите се открехнаха и те стъпиха върху мраморния под на фоайето, без да известят за пристигането си. Гаскил по навик попипа деветмилиметровия си автоматичен пистолет в раменния кобур. Потъл откри бутона на домофона върху един бюфет и го натисна. Из апартамента се разнесе силен звън.

Последва кратко мълчание, след което отговори натежал от сън глас:

— Кой е?

— Мистър Румел — заговори Потъл в домофона. — Бихте ли дошъл до асансьора, моля?

— По-добре си вървете. Ще се обадя на охраната.

— Не си правете труда. Ние сме федерални агенти. Моля, подчинете се и ще ви обясним причината за нашето присъствие.

Суейн гледаше как лампичките за етажите над асансьора примигват, докато той автоматично се спускаше надолу.

— Ето защо никога няма да наема апартамент на последния етаж — с престорена сериозност заяви тя. — Натрапниците могат да нахълтат в частния ти асансьор по-лесно, отколкото да откраднат „Мерцедес Бенц“.

Румел се появи по пижама, с чехли и старомоден плюшен халат. Материалът на халата напомни на Гаскил за покривката на леглото в къщата на баба му, върху която беше спал като малко момче.

— Казвам се Дейвид Гаскил. Аз съм специален агент при Митническото управление на Съединените щати. Имам заповед, утвърдена от федералния съд, за претърсване на жилището ви.

Румел с безразличие надяна чифт очила без рамки и започна да чете заповедта, като че ли беше сутрешният вестник. Отблизо той изглеждаше с цяло десетилетие по-млад от своите седемдесет и шест години. И въпреки че току-що беше станал от леглото, беше нащрек и както винаги педантичен.

Обзет от нетърпение, Гаскил го заобиколи.

— Извинете ме.

Румел вдигна поглед.

— Можете да претърсвате стаите ми, колкото си искате. Нямам какво да крия.

В държанието на богатия търговец на железни отпадъци не се долавяше нито грубост, нито раздразнителност. Той сякаш приемаше с охота неочакваното посещение и даже си даваше вид, че съдейства.

Гаскил знаеше, че това беше просто поза.

— Интересува ни само фоайето ви.

Той беше инструктирал Суейн и Потъл какво да търсят и те веднага се захванаха за работа. Всеки процеп и съединение бяха внимателно оглеждани. Но огледалото най-много заинтригува Суейн. Като жена тя се почувства инстинктивно привлечена от него. Тя внимателно огледа отражателния слой, но не можа да открие по него и най-малкия дефект. Стъклото беше скосено по краищата, а в ъглите бяха гравирани цветя. Доколкото можеше да прецени, то беше от осемнадесети век. Тя не можа да се сдържи и се зачуди кои ли са били всички онези хора, стояли пред него през изминалите триста години, вперили поглед в отраженията си. Образите им все още бяха тук. Тя ги усещаше.

После огледа внимателно изящно изваяната рамка, отрупана с позлатени херувими. С присъщата й остра наблюдателност тя забеляза мъничкия процеп върху врата на единия от херувимите. Суейн хвана леко главата и се опита да я завърти надясно. Тя остана неподвижна. После опита в обратната посока и главата се завъртя, докато се обърна с лицето назад. Чу се ясно доловимо изщракване, едната страна на огледалото се открехна и спря на няколко сантиметра от стената.

Тя надзърна през пролуката надолу към скритото стълбище и каза:

— Предположението ти се оказа вярно, шефе.

Румел пребледня, когато Гаскил отвори широко огледалото. Обзет от задоволство, той се усмихна широко. Ето това Гаскил харесваше най-много в работата си, сблъсъкът на интелекти, който достигаше връхната си точка с решителната победа над противника му.

— Апартаментът долу е собственост на моя адвокат, Сидни Камър — заяви Румел и в очите му проблеснаха хитри искрици. — Заповедта ви дава право да претърсвате само моето жилище.

Гаскил порови малко в джоба на якето си и извади една кутийка с примамка за костур, рибарска блесна, която беше купил предния ден. Той протегна ръка и пусна кутийката надолу по стълбите.

— Извинете моята непохватност. Надявам се, мистър Камър няма да има нищо против да си прибера собствеността.

— Нямате право! — изломоти Румел.

Отговор не последва. Следван от Потъл, едрият митнически агент вече слизаше по стълбите, като спря само да вдигне кутийката със стръв за костур. Това, което видя, щом стигна на долния етаж, накара дъха му да секне.

Стаите на апартамента бяха пълни с великолепни произведения на изкуството от предколумбово време. От тавана в стъклени витрини висяха тъкани от инките платове. Цяла една стая беше отделена само за церемониални маски. Други бяха пълни с разкошни украшения за глава, изрисувани със сложни плетеници керамични съдове и екзотични скулптури. Всички врати в апартамента бяха свалени, за да се улесни достъпа, мивките, шкафчетата и останалите принадлежности в кухните и баните бяха изнесени, за да се осигури повече място за огромната колекция. Гаскил и Потъл стояха поразени от грандиозната гледка, която представляваха подредените антики. Количеството им беше много по-голямо, отколкото очакваха.

След като първоначалното смайване премина, Гаскил се втурна от стая в стая да търси гвоздея на колекцията. Това, което намери, беше счупена, празна стъклена витрина в центъра на една от стаите. Обзет от разочарование, той извика:

— Мистър Румел! Елате тук!

Придружен от Суейн, напълно сломеният и разстроен Румел бавно пристъпи в изложбеното помещение. Обзет внезапно от ужас, той замръзна на място, сякаш пронизан в стомаха от някое от бойните копия на инките, окачени на стената.

— Тя е изчезнала! — простена той. — Позлатената мумия от Тиаполо е изчезнала.

Лицето на Гаскил се изопна и помръкна. Върху пода от двете страни на празната витрина бяха струпани купчина мебели — кушетка, малки масички и две кресла. Той погледна към Потъл, а после към Суейн.

— Носачите — едва доловимо произнесе той с дрезгав глас. — Откраднали са мумията под носа ни.

— Те напуснаха сградата преди час — глухо каза Суейн.

Потъл изглеждаше като поразен от гръм.

— Твърде късно е да предприемем издирване. Сигурно вече са скрили мумията на сигурно място. — После добави: — Ако не се намира на някой самолет, на път да напусне страната.

Гаскил се отпусна тежко на едно от креслата.

— А бяхме на косъм от откриването й — глухо промърмори той. — Да не дава господ мумията отново да изчезне за цели седемдесет и шест години.