Клайв Къслър
Златото на инките (53)

51

Гласът на радиста извади капитан Хуан Диего от унеса му и той премести втренчения си поглед от командирската си палатка към конусообразната планина. Колко неописуемо грозен бе Серо ел Капироте и голата пустиня около него, помисли си той. Това бе истинска пустош в сравнение с красотата на родния му щат Дуранго.

— Да, какво има, сержанте?

Радистът бе с гръб към него и Диего не можеше да види озадаченото изражение върху лицето на войника.

— Обадих се на постовите за да докладват за обстановката, както правим на всеки час, но не получих отговор от четвърти и шести пост.

Диего въздъхна. Само това му липсваше сега, да има неочаквани усложнения. Полковник Кампос му бе заповядал да отцепи района около планината и той бе изпълнил заповедта. Не беше дадено обяснение, нито беше поискано такова. Преливащ от любопитство, Диего можеше само да наблюдава как хеликоптерите пристигат и заминават и да се чуди, какво ли ставаше там горе?

— Свържи се с ефрейтор Франциско от пети пост и го накарай да изпрати човек да провери четвърти и шести.

Диего седна край полевата си масичка и надлежно отбеляза липсата на обратен отговор в ежедневния си доклад като вероятна неизправност в свързочното оборудване. И през ум не му мина, че това може да е някакъв реален проблем.

— Не мога да се свържа и с Франциско от пети пост — информира го радистът.

Диего най-сетне се обърна.

— Сигурен ли си, че оборудването ти работи правилно?

— Да, сър. Предавателят предава и приема идеално.

— Опитай с първи пост.

Радистът намести слушалките си и сигнализира на поста. Няколко секунди по-късно той се обърна и сви рамене.

— Съжалявам, капитане, и първи пост не се обажда.

— Ще проверя това лично — каза раздразнено Диего. Той взе едно портативно радио и се запъти от палатката към командирската си машина. Внезапно той спря насред пътя и зяпна онемял.

Армейската командирска машина бе повдигната отпред с крик. Предните гуми бяха изчезнали в комплект с резервната.

— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори той на себе си. Да не би това да е някаква шега, чудеше се той, или е възможно полковник Кампос да го изпитва?

Той се завъртя на пети и се отправи към палатката си, но направи само две крачки и сякаш появили се от нищото чрез магическо заклинание, трима души му препречиха пътя. Всички държаха пушки, насочени към гърдите му. Първият въпрос, който премина през съзнанието му бе, защо някакви индианци, облечени така, сякаш щяха да карат добитък, саботираха оборудването му.

— Това е военна зона — избърбори той. — Нямате право да влизате в нея.

— Прави каквото ти се казва, войниче — отвърна Били Юма, — и никой от хората ти няма да пострада.

Диего внезапно се досети какво се бе случило с часовите му. Въпреки това той бе объркан. По никакъв начин не бе възможно една шепа индианци да пленят четиридесет обучени войници, без да произведат изстрел. Той адресира думите си към Юма, когото взе за техния водач.

— Хвърлете оръжията си преди хората ми да дойдат или в противен случай ще бъдете поставени под военен арест.

— Съжалявам, че трябва да те информирам, войниче — каза Юма, който изпитваше удоволствие от факта, че сплашваше офицера облечен в добре изгладена полева униформа и излъскани до блясък бойни ботуши, — но всичките ти бойци бяха разоръжени и сега са поставени под стража.

— Невъзможно! — високомерно изрече Диего. — Някаква сган от пясъчни плъхове не може да се мери с обучени професионални войници.

Юма сви безразлично рамене и се обърна към един от мъжете до себе си.

— Иди в палатката и направи така, че радиото да не работи.

— Ти си луд. Не можеш да унищожаваш държавно имущество.

— Вие сте влезли незаконно в нашата земя — каза Юма с тих глас. — Тук нямате никаква власт.

— Заповядвам ви да свалите оръжието си — изкомандва Диего, като посегна към кобура си.

Юма пристъпи напред с безизразно изражение върху обруленото си от вятъра лице и заби цевта на старата си пушка Уинчестър дълбоко в стомаха на капитан Диего.

— Не се съпротивлявай. Ако дръпна спусъка, тялото ти ще заглуши изстрела и онези на планината няма да чуят нищо.

Внезапната разтърсваща болка убеди Диего, че тези хора не се шегуваха. Те познаваха пустинята и можеха да се движат по терена като призраци. Заповедите към него бяха да осуетява евентуалното влизане на скитащи ловци или златотърсачи. Нищо не бе споменато за въоръжен отряд от местни индианци, които лежаха в засада. Той подаде бавно автоматичния си пистолет на един от хората на Юма, който пъхна цевта му зад колана на дънките си.

— Също и радиото, моля.

Диего неохотно предаде радиото си.

— Защо правите това? — попита той. — Не знаете ли, че нарушавате закона?

— Ако вие, войничета, работите в съюз с хората, които оскверняват свещената ни планина, то тогава вие сте тези, които нарушавате закона, нашият закон. Сега без повече приказки. Ще дойдете с нас.

Като пазеха мълчание, капитан Диего и радистът му бяха ескортирани на половин километър (една трета миля) до една голяма надвиснала скала, която стърчеше навън от тялото на планината. Там, скрити от погледа на хората от върха, Диего намери цялата си рота войници да седят уплашено, плътно притискайки се един в друг, докато няколко индианеца ги държаха под прицел със собствените им оръжия.

Те се изправиха бавно на крака и застанаха мирно. Появата на техния командир изпълни лицата им с облекчение. Двама лейтенанти и един сержант се приближиха и отдадоха чест.

— Никой ли не е избягал? — попита Диего.

Един от лейтенантите поклати глава.

— Не, сър. Те ни нападнаха преди да можем да окажем някаква съпротива.

Диего огледа индианците, които охраняваха хората му. Той преброи само шестнадесет, включително Юма.

— Това ли сте всички? — попита той невярващо.

Юма кимна.

— Повече не бяха нужни.

— Какво смятате да правите с нас?

— Нищо, войниче. Съседите ми и аз внимавахме да не нараним някого. Ти и твоите хора ще си починете хубаво няколко часа, след което ще можете свободно да напуснете земята ни.

— А ако се опитаме да избягаме?

Юма сви безразлично рамене.

— Тогава ще бъдете застреляни. Нещо, над което трябва да се замислите, тъй като хората ми могат да уцелят бягащ заек от петдесет метра.

Юма бе казал всичко, което бе имал да казва. Той обърна гръб на Диего и започна да се изкачва по една едва забележима пътечка, която минаваше през тесен процеп в южната стена на планината. Индианците монтоло не размениха нито една дума. Сякаш изпълнявайки някаква безгласна команда, десет души последваха Юма, докато другите пет останаха, за да пазят пленниците.

В сравнение с миналия път изкачването сега вървеше по-бързо. Юма се възползва от грешките си и избягваше погрешните отклонения, които преди го бяха довели до улеи без изход. Той помнеше здравите, издадени скални участъци, които можеха да се използват при катеренето, и тези, които трябваше да избягва, защото бяха силно ерозирали. Въпреки това изкачването по пътека, по която всяко едно себеуважаващо се товарно муле категорично би отказало да върви, им струваше големи усилия.

Той би предпочел да разполага с повече хора, които да подпомогнат атаката му, но десетината души, които задъхано се изкачваха зад него, бяха единствените, които не се страхуваха от планината. Или поне така твърдяха. Юма не бе сляп и можеше да види тревожното безпокойство в очите им.

След като стигна до една плоска тераса, той спря, за да си поеме дъх. Сърцето му биеше силно, но тялото му бе напрегнато и изпълнено с трескавата енергия на състезателен кон, който се готви да се хвърли в лудешки бяг от стартовата линия. Той извади един стар джобен часовник от панталоните си и провери колко е часът. Кимна на себе си, изпълнен със задоволство, и вдигна циферблата, за да го видят и останалите. Движеха се с двадесет минути аванс.

Високо над тях, на върха на планината, хеликоптерите се рееха във въздуха като рояк пчели около кошер с мед. След като ги натовареха с толкова злато, колкото можеха да носят, те с мъка се издигаха във въздуха и поемаха курс към самолетната писта в пустинята Алтар.

Офицерите и войниците на полковник Кампос бяха така погълнати от работа и така омаяни от златното богатство, че никой от тях не се сети да провери силите за сигурност, разположени около подножието на планината. Радистът на върха бе твърде зает с координирането на кацането и излитането на хеликоптерите, за да поиска доклад от капитан Диего. Никой не си направи труда да надзърне над ръба към опустелия военен лагер долу. Нито някой от тях забеляза малката група мъже, които бавно се изкачваха нагоре, приближавайки се към върха на планината.

Полицейският комендант Кортина бе човек, от чийто поглед рядко нещо можеше да убегне. Когато той се издигна с полицейския си хеликоптер над Серо ел Капироте на път за главната си квартира, той погледна надолу към каменния звяр и долови нещо, което бе останало незабелязано от всички други. Прагматичен мъж, той затвори очите си и в първия момент реши, че играта на светлосенките или може би ъгъла на зрение е причина за това. Но когато отново фокусира погледа си в древната скулптура, той можеше да се закълне, че злобното изражение се бе променило. Заплашителният поглед бе изчезнал.

Малко преди демонът да изчезне от очертанията на прозореца му, на Кортина му се стори, че изпълнените с остри зъби челюсти на пазителя на мъртвите бяха замръзнали в усмивка.