Клайв Къслър
Златото на инките (20)

18

След безплодно посещение в архива на библиотеката на Конгреса, където се беше надявал да намери писмени данни, които да му подскажат окончателната съдба на „Консепсион“, Джулиан Пърлмутър седеше в огромната читалня. Той затвори копие на дневника, който Франсис Дрейк беше водил и по-късно подарил на кралица Елизабет, описващ неговото епично плаване. Дневникът, загубен от векове, беше открит едва наскоро в прашното мазе на кралския архив в Англия.

Той отпусна масивната си фигура на стола и въздъхна. Дневникът добавяше твърде малко към онова, което вече знаеше. Дрейк беше изпратил „Консепсион“ обратно към Англия под командването на шкипера на „Златната кошута“, Томас Кътил. Никой не видял отново галеона и той бил обявен за изчезнал в морето с целия си екипаж.

Извън това, единственото споменаване за съдбата на „Консепсион“ не беше подкрепено с факти. То беше в една книга за река Амазонка, която Пърлмутър си спомняше, че беше чел, публикувана през 1939 година от журналиста изследовател Николас Бендър, тръгнал по следите на първите търсачи на Ел Дорадо. Пърлмутър изиска книгата от служителите в библиотеката и отново я прегледа. В раздела „Обяснителни бележки“ авторът се позоваваше на португалска изследователска експедиция от 1594 година, която се натъкнала на един англичанин, който живеел с племе туземци край реката. Англичанинът твърдял, че бил служил под командването на английския морски вълк Франсис Дрейк, който му поверил командването на испански галеон за превозване на съкровища, изхвърлен по-късно в джунглата от огромна океанска вълна. Португалците го помислили за съвсем луд и продължили по пътя си, като го оставили в селото, където го открили.

Пърлмутър си записа името на издателството. После върна дневника на Дрейк и книгата на Бендър на служителите в библиотеката и хвана едно такси за дома си. Той се чувстваше обезсърчен, ала това не беше първият случай, в който не успяваше да открие ключа към някоя историческа загадка сред двадесет и петте милиона книги и четиридесетте милиона ръкописа на библиотеката. Разковничето на загадката за „Консепсион“ сигурно беше погребано на друго място.

Пърлмутър седеше на задната седалка на таксито и гледаше през прозореца към мяркащите се автомобили и сгради без да ги вижда. Той знаеше от опит, че всяко издирване следва свой собствен ход. Ключовите отговори изригваха при някои сред дъжд от фойерверки. Други се заплитаха в безкраен лабиринт от задънени улици и бавно отмираха без отговор. Загадката на „Консепсион“ беше различна. Тя приличаше на призрак, който постоянно се изплъзваше от ръцете му. Дали Николас Бендър беше цитирал действителен източник, или пък беше разкрасил някой мит, както много от авторите на научно-популярна литература бяха склонни да правят?

Този въпрос все още не му даваше мира, когато влезе в разхвърляния си кабинет. Корабният часовник на полицата над камината показваше три и тридесет и пет следобед. Все още разполагаше с достатъчно време за телефонни обаждания, преди повечето учреждения да затворят. Той се настани във внушителното въртящо се кожено кресло зад бюрото си и набра номера на нюйоркската информация. Телефонистът му даде телефона на издателството на Бендър, преди още да беше довършил въпроса си. След това Пърлмутър си наля чаша коняк „Наполеон“ и зачака да го свържат. Без съмнение още един напразен опит, помисли си той. Бендър вероятно вече беше починал, както и неговият редактор.

— Фокнър и Маси — отговори женски глас с типичния за града ясно доловим акцент.

— Бих желал да говоря с редактора Николас Бендър, моля.

— Николас Бендър?

— Той е един от вашите автори.

— Съжалявам, сър, името не ми говори нищо.

— Мистър Бендър е писал документални пътеписи преди доста време. Може би някой, който от дълги години работи при вас, ще си спомни за него?

— Ще ви свържа с мистър Адамс, нашият главен редактор. От тези, които познавам, той най-дълго е работил във фирмата.

— Благодаря ви.

Последва мълчание, което продължи цели тридесет секунди, после един мъжки глас отговори:

— Франк Адамс на телефона.

— Мистър Адамс, казвам се Сейнт Джулиан Пърлмутър.

— За мен е удоволствие, мистър Пърлмутър. Чувал съм за вас. Мисля, че сте от Вашингтон.

— Да, живея в столицата.

— Имайте ни предвид, ако решите да публикувате книга за историята на мореплаването.

— Все още не съм завършил нито една от книгите, които съм започвал — засмя се Пърлмутър. — И двамата ще остареем, докато дочакаме завършен ръкопис от мен.

— На седемдесет и четири аз вече съм стар — свойски заяви Адамс.

— Точно по тази причина ви позвъних — каза Пърлмутър. — Спомняте ли си някой си Николас Бендър.

— Да, разбира се. В младостта си той беше нещо като търсач на съкровища. Публикували сме доста от книгите му, в които описва пътешествията си в дните, когато средната класа все още не беше тръгнала масово да пътува по света.

— Опитвам се да открия източника на една от препратките в книгата му „По следите на Ел Дорадо“.

— Това е стара история. Сигурно сме издали тази книга в началото на четиридесетте години.

— Хиляда деветстотин тридесет и девета, ако трябва да бъдем точни.

— С какво мога да ви помогна?

— Надявах се, че Бендър може би е подарил бележките и ръкописите си на някой университетски архив. Бих искал да ги прегледам.

— Наистина не знам какво е направил със своите материали — каза Адамс. — Ще трябва да го попитам.

— Той жив ли е още? — изненадан попита Пърлмутър.

— О, господи, да. Вечерях с него преди не повече от три месеца.

— Сигурно е около деветдесетте.

— Николас е на осемдесет и четири години. Мисля, че беше само на двадесет и пет, когато написа „По следите на Ел Дорадо“. Това беше едва втората от двадесет и шестте негови книги, които сме издали. Последната излезе през 1978, книга за скитанията му из Юкон.

— Умствените способности на мистър Бендър в ред ли са все още?

— И още как! Умът на Николас е остър като бръснач въпреки влошеното му здраве.

— Мога ли да получа номер, на който да го потърся?

— Съмнявам се дали изобщо ще пожелае да разговаря с непознати. Откакто съпругата му почина, Николас сякаш се превърна в отшелник. Той живее в малка ферма във Върмонт, където за жалост очаква смъртта.

— Не искам да си помислите, че съм коравосърдечен — каза Пърлмутър, — но е просто наложително да говоря с него.

— Тъй като сте уважаван авторитет по морските науки и известен гастроном, сигурен съм, че той няма да има нищо против да говори с вас. Позволете ми обаче първо да подготвя почвата за по-сигурно. Какъв е номерът ви, в случай че реши да се свърже направо с вас?

Пърлмутър даде на Адамс телефонният номер на линията, която използваше единствено за близки приятели.

— Благодаря ви, мистър Адамс. Ако някога напиша ръкопис за корабокрушения, вие ще бъдете първият редактор, който ще го прочете.

Той остави слушалката, пое бавно към кухнята, отвори хладилника, обели сръчно дузина стриди, капна по няколко капчици табаско и оцет от шери в разтворените черупки и ги пресуши заедно с бутилка бира „Анкър Стийм“. Тъкмо навреме. Едва беше успял да излапа стридите и да хвърли празната бутилка в съда за пресоване на отпадъци, когато телефонът иззвъня.

— Джулиан Пърлмутър слуша.

— Здравейте — отговори необикновено плътен глас. — На телефона е Николас Бендър. Франк Адамс ми каза, че сте искали да говорите с мен.

— Да, сър, благодаря ви. Не очаквах, че ще ме потърсите толкова скоро.

— За мен винаги е удоволствие да говоря с хора, които са чели книгите ми — бодро отговори Бендър. — Малко останахте такива.

— Книгата, която ме заинтригува, беше „По следите на Ел Дорадо“.

— Да, да, на няколко пъти едва не умрях по време на това дълго и мъчително пътуване през ада.

— Позовавате се на португалска изследователска експедиция, която попаднала на член от екипажа на сър Франсис Дрейк, който живеел сред туземците край река Амазонка.

— Томас Кътил — без ни най-малко колебание отговори Бендър. — Спомням си, че включих тази случка в книгата си, да.

— Чудя се дали не бихте ме насочили към източника на вашата информация — каза Пърлмутър, все по-окуражен от факта, че Бендър си спомни толкова бързо за този епизод.

— Ако ми позволите да попитам, мистър Пърлмутър, какво точно се опитвате да установите?

— Проучвам историята на един испански галеон за превозване на съкровища, пленен от Дрейк. Повечето източници посочват, че корабът изчезнал в морето по обратния път към Англия. Но според вашия разказ за Томас Кътил, той е бил отнесен в дъждовна гора на гребена на огромна вълна.

— Това е самата истина — отвърна Бендър. — Аз лично бих тръгнал да го търся, ако имаше дори най-малкия шанс да го открия. Ала джунглата, в която е изчезнал, е толкова гъста, че трябва буквално да се препънеш в останките и да паднеш върху тях, за да го видиш.

— Значи сте съвсем сигурен, че разказът на португалците за намирането на Кътил не е измислица или мит?

— Той е исторически факт. В това няма никакво съмнение.

— Как можете да бъдете толкова сигурен?

— Аз притежавам източника.

За миг Пърлмутър се смути.

— Съжалявам, мистър Бендър, не разбирам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, мистър Пърлмутър, че притежавам дневника на Томас Кътил.

— Не може да бъде! — изломоти Пърлмутър.

— Но е точно така — тържествуващо отвърна Бендър. — Кътил го дал на водача на португалската изследователска експедиция с молба да бъде изпратен в Лондон. Португалците обаче го предали на вицекраля в Макапа. Той го включил в една от пратките за Лисабон, където дневникът сменил незнайно колко собственици, преди да се озове най-сетне в една антикварна книжарница, откъдето го купих. Излезе ми тридесет и шест долара. През 1937 година това бяха много пари, поне за един двадесет и три годишен младеж, тръгнал да обикаля света с почти празни джобове.

— Дневникът сигурно струва много повече от тридесет и шест долара в наше време.

— Сигурен съм. Един търговец веднъж ми предложи за него десет хиляди.

— И вие му отказахте?

— Никога не съм продавал сувенири от пътешествията си, за да може някой друг да спечели от тях.

— Мога ли да дойда със самолет до Върмонт и да прочета дневника? — предпазливо попита Пърлмутър.

— Боя се, че не.

Пърлмутър замълча, докато се чудеше как да убеди Бендър да му позволи да разгледа дневника на Кътил.

— Мога ли да попитам защо?

— Аз съм един болен старец — отвърна Бендър, — чието сърце отказва да спре.

— В никакъв случай не звучите като болник.

— Да можехте да ме видите! Болестите, които прихващах по време на пътешествията си, се завърнаха, за да съсипят напълно това, което е останало от тялото ми. Не съм приятна гледка, затова рядко приемам посетители. Но ще ви кажа какво ще направя, мистър Пърлмутър. Ще ви изпратя книгата като подарък.

— Господи, сър, няма нужда да…

— Не, не, настоявам. Франк Адамс ми разказа за великолепната ви библиотека за корабите. Предпочитам човек като вас, който ще оцени дневника, да го притежава, вместо някой колекционер, който просто ще го сложи на рафта, за да се перчи пред приятелите си.

— Много любезно от ваша страна — искрено произнесе Пърлмутър. — Сърдечно ви благодаря за вашата щедрост.

— Вземете го и му се радвайте — благосклонно заяви Бендър. — Предполагам, че ще искате да го прегледате колкото се може по-скоро.

— Не искам да ви притеснявам.

— В никакъв случай, ще го изпратя по „Федерал Експрес“, така че да го получите още утре сутринта.

— Благодаря ви, мистър Бендър. Много ви благодаря. Ще се отнеса към дневника с цялото уважение, което заслужава.

— Добре. Надявам се да откриете това, което търсите.

— Аз също — каза Пърлмутър, чиято увереност беше нараснала неимоверно от този успех. — Повярвайте ми, аз също.

 

 

В десет часа и двадесет минути на следващата сутрин Пърлмутър отвори вратата преди шофьора на „Федерал Експрес“ да успее да натисне бутона на звънеца.

— Сигурно очаквате това, мистър Пърлмутър — дружелюбно усмихнат каза младият мъж с черна коса и очила.

— Както дете чака Дядо Мраз — засмя се Пърлмутър и подписа разписката за дебелия плик.

Той забърза към кабинета си, като смъкна етикета и отвори плика, докато вървеше. После седна зад бюрото си, сложи очилата си и взе в ръце дневника на Томас Кътил, като че ли държеше Светия Граал. Корицата беше от кожата на някакво животно, а страниците представляваха отлично запазен, пожълтял пергамент. Мастилото беше кафяво, вероятно отвара, която Кътил беше успял да приготви от корените на някое дърво. Страниците бяха не повече от двадесет. Откъсите бяха написани в старомодната елизабетинска проза, типична за онова време. Почеркът изглеждаше обработен, а броят на грешките говореше за човек, сравнително добре образован за времето си. Първият запис беше с дата март 1578 година, но беше вписан много по-късно.

Моята странна история през минълите шеснайсе гудини, от Томас Кътил, родом от Девъншир

Това беше разказът на моряк, претърпял корабокрушение и изхвърлен на брега, който едва избягнал смъртта от побеснялото море и преживял невероятни трудности в една дива страна при неуспешния си опит да се върне в родината си. Докато четеше откъсите, започвайки от отплаването на Кътил от Англия с Дрейк, Пърлмутър забеляза, че стилът им беше много по-честен от този на разказите от по-ново време, които изобилстваха от проповеди, романтични преувеличения и клишета. Упорството на Кътил, неговата воля да оцелее и изобретателността му при преодоляването на ужасни препятствия, без нито веднъж да помоли за помощ Бог, направиха силно впечатление на Пърлмутър. Кътил беше човек, когото той би искал да познава.

Когато разбрал, че бил единственият оцелял на галеона, след като гигантската океанска вълна го изхвърлила далеч навътре в сушата, Кътил предпочел неизвестните ужаси на планините и джунглата пред плена и мъченията на отмъстителните испанци, обезумели от злоба след дръзкото пленяване на техния галеон за съкровища от омразния англичанин Дрейк. Всичко, което Кътил знаел, било, че Атлантическият океан се намирал някъде далеч на изток. Колко далеч, той дори не можел да си представи. Да стигне до него, а после да намери по някакъв начин приятелски кораб, който би могъл да го отведе в Англия, било равносилно на истинско чудо. Но това бил единственият път, който му оставал.

По западните склонове на Андите испанците вече били основали колонии, състоящи се от големи имения, които сега били обработвани от гордите някога инки, поробени и със силно намалял брой поради нечовешкото отношение към тях и заразата от дребна и едра шарка. Кътил се промъквал през именията под прикритието на тъмнината, като крадял храна при всяка възможност. След два месеца, през които изминавал едва по няколко километра през нощта, за да избегне испанците и да не се мярка пред очите на индианците, които биха могли да го издадат, той превалил континенталния вододел на Андите през закътаните долини и се спуснал в зеления ад на басейна на река Амазонка.

От този момент нататък животът на Кътил се превърнал в още по-голям кошмар. Затънал до кръста, той с мъка газел през безкрайни блата, пробивал си път през гори, които били толкова гъсти, че трябвало да реже с ножа си всеки метър растителност. Над него висяла постоянната заплаха от рояци насекоми, змии и алигатори, като змиите често го нападали без предупреждение. Измъчван от дизентерия и треска, той упорито продължавал напред, често изминавайки едва стотина метра през деня. След няколко месеца той се довлякъл до селото на враждебно настроени туземци, които незабавно го вързали с въжета и го държали при тях като роб в продължение на пет години.

Най-накрая Кътил успял да избяга, като откраднал лодка еднодръвка и гребял надолу по река Амазонка нощем, на светлината на чезнещата луна. Заразен от малария, той едва не умрял, но докато се носел в безсъзнание в своето кану, бил открит от племе дългокоси жени, които с грижите си за него го върнали към живота. Това било същото племе от жени, което испанският изследовател Франсиско де Орелана бил открил по време на своето безплодно търсене на Ел Дорадо. Той нарекъл реката Амазонас, в чест на войнствените амазонки от гръцката легенда, защото местните жени можели да опъват лък не по-зле от който и да е мъж.

Кътил показал на жените и малцината мъже, които живеели с тях, няколко приспособления, които облекчавали труда.

Той направил грънчарско колело и ги научил да правят огромни красиви купи и съдове за вода. Измайсторил и ръчна количка и им показал как да използват макари за повдигане на тежки предмети. Кътил, на когото скоро започнали да гледат като на бог, заживял твърде добре сред племето. Той взел три от най-привлекателните жени за съпруги и скоро му се родили няколко деца.

Неговото желание отново да види родината си бавно започнало да чезне. Тъй като при заминаването си от Англия той бил ерген, Кътил бил сигурен, че няма да има нито роднини, нито стари другари от кораба, които да го посрещнат. Освен това съществувала и възможността Дрейк, който бил ревностен поддръжник на строгата дисциплина, да поиска да го накаже, задето загубил „Консепсион“.

Тъй като вече не бил физически способен да издържи лишенията и трудностите на едно дълго пътуване, Кътил с неохота решил да прекара оставащите години от живота си край бреговете на Амазонка. Когато португалската изследователска експедиция минала, той им дал своя дневник, като ги помолил да бъде изпратен по някакъв начин в Англия и предаден на Франсис Дрейк.

След като прочете дневника, Пърлмутър се отпусна във въртящото се кресло, свали очилата си и потри очи. Всички съмнения, които би могъл да храни дълбоко в себе си относно истинността на дневника, се бяха разсеяли бързо. Буквите върху пергамента бяха изписани енергично и уверено и това едва ли би могло да бъде работа на някой луд, болен и на смъртно легло. Описанията на Кътил не бяха измислени или разкрасени. Пърлмутър беше сигурен, че преживяванията и трудностите, сполетели шкипера на Франсис Дрейк, наистина са се случили и че разказът е записан честно от човек, който е преживял написаното.

Пърлмутър се върна към същината на своето издирване, краткият опис на Кътил за съкровищата, които Дрейк оставил на борда на „Консепсион“. Той отново надяна очилата върху внушителния си червендалест нос и отгърна на последния запис в дневника.

Гутов съм с ришението си като здрав кораб пред северен вятър. Няма да съ върнъ в мойта родинъ. Страхувам са, чи капитан Дрейк е бесен дето не съм дунесал древните съкровища и нефритената кутия с вървите с възли, та да ги пударя на дубрата кралица Бес. Оставих ги в разбития кораб. Ши ма пугребът тука между хоръта, дето ми станъхъ симейство.

Написану от ръката на Томас Кътил, шкипер на „Златната кошута“, през тоз незнаен ден на лято 1594.

Пърлмутър бавно повдигна очи и ги спря на испанската рисунка от шестнадесети век, окачена на стената, изобразяваща флотилия от испански галеони, плаващи в морето под златистооранжевото сияние на залязващо слънце. Той я беше намерил на един пазар в Сеговия и я беше купил за една десета от истинската й стойност. Той внимателно затвори дневника, който лесно можеше да бъде повреден, надигна огромното си тяло от креслото и започна да крачи из стаята със сключени зад гърба ръце.

Член от екипажа на Франсис Дрейк наистина беше живял и умрял някъде край река Амазонка. Испански галеон е бил изхвърлен в крайбрежната джунгла от огромна океанска вълна. И нефритена кутия, в която имало връвчици с навързани по тях възли, беше съществувала някога. Възможно ли беше тя все още да лежи сред гниещите греди на галеона, погребан дълбоко в дъждовна гора? Една четиристотингодишна загадка неочаквано беше изплувала от дълбините на времето и беше разкрила мамеща следа. Пърлмутър беше доволен от своето успешно издирване, ала той добре разбираше, че потвърждението на мита беше просто първата изкусителна крачка в търсенето на съкровище.

Следващият номер, при това най-сложният, беше да се ограничи театърът на търсенето до възможно най-малката сцена.