Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inca Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Златото на инките

ИК „Димант“, Бургас, 1996

Художествен дизайн на корица: Антон Николов

Графичен дизайн на тяло: Десислава Христова

ISBN: 954-8472-41-4

История

  1. — Добавяне

23

Докато висеше, придържан от предпазните ремъци, здраво стиснал мачете в дясната си ръка и портативна радиостанция в лявата, Пит почти имаше чувството, че отново се спуска в зелената слуз на жертвения кладенец. Той не можеше със сигурност да каже на какво разстояние от земята се намира, но прецени, че разстоянието от покрива на гората до корените на дърветата беше най-малко петдесет метра.

Гледана от въздуха, дъждовната гора приличаше на хаотична маса от стремящи се нагоре растения. Стволовете на по-високите дървета бяха отрупани с гъсти слоеве по-къса растителност, стремяща се да получи своя дял от слънчева светлина. Клонките и листата, които се намираха най-близо до слънцето, танцуваха под насочената надолу въздушна струя от витлото на хеликоптера и приличаха на неспокоен, вълнуващ се океан.

Пит заслони с ръка очите си, докато се спускаше бавно през първия слой на зеленото покривало, минавайки на косъм от клоните на високо махагоново дърво, по които растяха гроздове от малки бели цветчета. Той използваше краката си, за да се отблъсква без усилие по-далеч от дебелите клони. От все още невидимата земя се издигаше стълб от пара, дължащ се на слънчевата топлина. Скоро след като напусна охладената от климатичната инсталация кабина от всяка пора на тялото му вече бликаше пот. Докато трескаво избутваше един клон, който стърчеше между краката му, той изплаши двойка маймуни, които кряскайки, с подскоци се отправиха към другата страна на дървото.

— Виждаш ли нещо? — попита по радиостанцията Гън.

— Стреснах двойка маймуни по време на следобедната им дрямка — отвърна Пит.

— Искаш ли да намаля малко темпото?

— Не, така е добре. Минах през първия слой дървета. Сега се промушвам през нещо, което ми прилича на лавър.

— Обади ми се, ако искаш да те преместя — каза Джордино по радиостанцията в кабината.

— Стой си на мястото — нареди Пит. — Ако мръднеш встрани, кабелът може да се замотае и ще си остана да вися докато остарея.

Пит навлезе в лабиринт от по-гъсти клони и бързо успя да изсече тунел със своето мачете, за да не му се налага да казва на Гън да намали темпа на спускане. Той проникваше в свят, рядко виждан от човешко око, свят, изпълнен с красота и опасности. Огромни увивни растения, стремящи се отчаяно към светлината, пълзяха право нагоре по високите дървета, някои вкопчили се в своите гостоприемници с мустачета и кукички, други виещи се нагоре към нея като тирбушони. Дърветата бяха покрити с големи петна мъх, които му напомняха за паяжини в крипта от някой филм на ужасите. Ала красотата също присъстваше тук. Огромни гирлянди от орхидеи, които приличаха на наниз от лампички по коледна елха, обвиваха дърветата по пътя си към небето.

— Виждаш ли земята? — попита Гън.

— Все още не. Предстои ми да се промуша през малко дърво, подобно на някаква палма, по което растат диви праскови. След това трябва да заобиколя кълбо от сплетени виещи се лози.

— Мисля, че се наричат лиани.

— Не бях кой знае колко добре по ботаника.

— Можеш да сграбчиш някоя и да се направиш на Тарзан — каза Гън, внасяйки известна доза хумор в ситуация, която криеше не малко опасности.

— Само ако видя Джейн…

Сърцето на Гън се сви, когато Пит внезапно млъкна.

— Какво става? Добре ли си?

Пит отговори почти шепнешком.

— Едва не се хванах за нещо, което ми приличаше на дебела лоза. То обаче се оказа змия с размери на улук и уста на алигатор.

— Какъв цвят.

— Черна с жълто-кафяви петна.

— Боа — обясни Гън. — Може здраво да те стисне, но не е отровна. Погали я по главата от мен.

— Как не! — изсумтя Пит. — Само да ме погледне накриво и ще се запознае с мадам Ла Фарж.

— С кого?

— С моето мачете.

— Какво друго виждаш?

— Няколко великолепни пеперуди, доста насекоми, дошли сякаш от чуждоземна планета и един папагал, който е твърде срамежлив, за да си поиска бисквитка. Няма да повярваш какви огромни цветя растат на всевъзможни места по дърветата. Има теменужки големи колкото главата ми.

Разговорът замря, докато Пит със сечене си пробиваше път през ниско дърво с гъсти клони. Той се потеше като професионален боксьор в последния рунд на мач за шампионска титла, а дрехите му бяха подгизнали от голямата влага, полепнала на капки по листата на дърветата. Докато вдигаше мачетето, ръката му докосна леко една лоза, покрита с бодли, които разкъсаха ръкава на ризата му и го одраха също като нокти на котка. За щастие, драскотините не бяха дълбоки и болезнени и той не им обърна внимание.

— Спри лебедката — каза той, щом усети под краката си твърда почва. — Слязох.

— Някакви следи от галеона? — нетърпеливо попита Гън.

Пит не отговори веднага. Той пъхна мачетето под мишницата си и се завъртя в кръг, оглеждайки околната обстановка докато развързваше предпазните ремъци. Имаше чувството, че се намира на дъното на океан от листа. Малкото светлина, която достигаше дотук беше също тъй призрачна като онази, която достига до един водолаз на 60 метра под повърхността на морето. Гъстата растителност поглъщаше по-голямата част от цветовия спектър на оскъдната слънчева светлина, която стигаше до него, като пропускаше само зелено и синьо, примесено със сиво.

Той беше приятно изненадан, когато установи, че приземното пространство на дъждовната гора е проходимо. С изключение на мекия килим от гниещи листа и клонки, по земята под покривалото от дървета почти липсваше растителност. Нямаше ги купчините от разлагащи се растения, които бе очаквал. Сега, застанал в лишените от слънце глъбини, за него не беше трудно да си обясни защо растителността в близост до земята е толкова оскъдна.

— Не виждам нищо, което да прилича на корабен корпус — каза той. — Нито ребра, нито бимси, нито кил.

— Пълен провал. — В гласа на Гън се долавяше разочарование. — Магнитомерът сигурно е засякъл естествен залеж на желязо.

— Не — отвърна Пит, като се мъчеше гласът му да прозвучи спокойно. — Не съм съгласен.

— Какво искаш да ни кажеш?

— Само това, че гъбичките, насекомите и бактериите, които наричат това място свой дом, са изяли всички органични части на кораба. Не се учудвам. Като си помисля, имали са на разположение четиристотин години да го опоскат до кила.

Гън замълча, без да разбира напълно казаното. После изведнъж го осени прозрение.

— О, господи! — простена той. — Открихме го. Ти наистина се намираш върху палубата на галеона.

— Право в центъра.

— Казваш, че от корпуса няма и следа? — вметна Джордино.

— Всичко, което е останало, е покрито с мъх и хумус, но мисля, че различавам едно-две глинени гърнета, няколко разпръснати гюлета за оръдията, една котва и малка купчина баластни камъни. Мястото прилича на стар бивак, в средата на който растат дървета.

— Да останем ли тук? — попита Джордино.

— Не, тръгвайте за Манта и презаредете. Аз ще се поразровя наоколо за нефритената кутия, докато се върнете.

— Искаш ли да ти спуснем нещо?

— Няма да ми трябва нищо, освен мачетето.

— Димките в теб ли са още? — попита Джордино.

— Закачил съм две на колана си.

— Пусни едната веднага щом чуеш, че се връщаме.

— Не бой се — небрежно отвърна Пит. — Нямам намерение да се измъквам оттук пеш.

— Ще се видим след два часа — каза Гън, въодушевен до краен предел.

— Гледайте да не закъснеете.

При други обстоятелства, в друго време, Пит би могъл да изпадне в депресия, когато звукът на „Макдонъл Дъглас Иксплорър“ заглъхна, оставяйки след себе си душната атмосфера на дъждовната гора. Ала мисълта, че някъде в близост до мястото, на което се намираше, погребан под купчина от древни останки се крие ключът към огромно съкровище, го изпълваше с енергия. Вместо да се захване трескаво да копае, той бавно тръгна между разпилените останки на „Консепсион“, изучавайки неговата последна позиция и разположение. Той почти успя да проследи контурите му по формата на неравните купчинки отломъци. Стволът и едната лапа на котва, които стърчаха от хумуса под нападалите в по-ново време листа, показваха местоположението на носа. Той не мислеше, че шкиперът Томас Кътил би могъл да остави нефритената кутия в товарния трюм. Фактът, че Дрейк е искал тя да бъде подарена на кралицата, говореше, че той е държал кутията близо до себе си, по всяка вероятност в голямата каюта на кърмата, заемана от капитана на кораба.

Докато Пит вървеше през полето от останки, като разчистваше малки пространства със своето мачете, той откри следи от екипажа, но не и кости. Гигантската вълна беше помела повечето моряци от кораба. Той забеляза чифтове плесенясали ботуши, кокалени дръжки от ножове, чиито остриета бяха прогнили от ръжда, глинени купички за хранене и една желязна, все още почерняла от сажди готварска тенджера. Обзе го тревога, когато осъзна колко оскъдни са останките. Пит започна да се страхува, че корабът вече е бил открит и ограбен. Той измъкна изпод ризата си обвит с найлон пакет, отвори единия му край и извади илюстрациите и изрезките с планове на стандартен галеон за превозване на съкровища, изпратени от Пърлмутър по факса. Използвайки плановете като ръководство, той внимателно започна да отброява крачките си, докато прецени, че се намира на мястото на трюма, където е бил складиран скъпоценният товар.

Пит се залови да почиства слоя от гнили листа, който му се стори доста плътен. Оказа се, че дебелината му беше едва 10 сантиметра. Трябваше само да отмести настрани разлагащите се листа с ръце, за да открие под тях няколко красиво изваяни каменни глави и фигурки в цял ръст с различни размери. Той се досети, че те представляваха религиозни животни-богове. От устните му се отрони въздишка на облекчение, щом откри, че останките на галеона бяха непокътнати.

Като изстърга парче гниеща лоза, паднала от дърветата високо горе, той откри още дванадесет статуетки, три от които в естествена големина. Зелената плесен, с която бяха покрити, ги правеше да изглеждат в призрачната светлина като мъртъвци, излезли от гробовете си. Четиривековната влага не беше пощадила обаче купчината глинени съдове и фигурки. Онези от тях, които бяха сравнително запазени, се разпадаха при допир. Платовете, които са съставлявали част от първоначалния скъпоценен товар, бяха напълно изгнили и от тях бяха останали само няколко купчини черна плесен.

Обзет от нетърпение, Пит започна да рови по-дълбоко, без да обръща внимание на счупените нокти и калта, която цапаше ръцете му. Той откри цяла купчина старателно изваяни и изящно украсени предмети от нефрит. Бяха толкова много, че скоро престана да ги брои. Между тях имаше мозайки, изработени от седеф и тюркоази. Той спря и изтри с ръка потта от лицето си. Около това богато находище щяха да се разразят множество спорове. Той вече си представяше съдебните битки и дипломатическите машинации, които щяха да възникнат между еквадорските археолози и правителствените служители, твърдящи, че предметите им принадлежат според правото на притежание и техните перуански колеги, които щяха да предявят претенции към съкровището като тяхна първоначална собственост. Каквито и да бяха правните затруднения, сигурно беше само, че нито един от шедьоврите на изкуството на инките нямаше да се озове в края на краищата на някоя лавица в дома на Пит.

Той погледна часовника си. Беше минал повече от час откакто се беше спуснал през дърветата. Той остави купчината безразборно струпани антики и продължи да се движи напред към онова, което навремето е било каютата на капитана на кърмата на галеона. Той размахваше мачетето наляво и надясно, за да отстрани мъртвата растителност от купчина останки, когато острието изведнъж издрънча върху масивен метален предмет. Като избута листата настрани с крак, той видя, че се беше натъкнал на едно от двете оръдия на кораба. Бронзовото дуло беше отдавна покрито от дебел слой патина, а цевта беше пълна с гнили листа, насъбрали се през вековете.

Пит вече не беше сигурен къде свършваше потта му и откъде започваше горската влага. Сякаш работеше в парна баня, към която се прибавяха и дразнещи, дребни насекоми, подобни на комари, кръжащи около оголената му глава и лице. Около глезените му се увиваха паднали лози и на два пъти той се препъва във влажната растителност и пада. По тялото му беше полепнал слой от глинеста почва и гнили листа, който му придаваше вид на някое блатно същество от населено с духове тресавище. Задушната атмосфера бавно изсмукваше силите му и той с мъка отблъскваше непреодолимото желание да легне на земята върху мека купчинка от листа и да подремне, желание, което внезапно се изпари при отблъскващата гледка на един бушмастер, пълзящ върху струпаните наблизо баластни камъни. Отровата на спечелилия си мрачна слава кротал, най-голямата отровна змия в двете части на Америка, дълъг 3 метра, оцветен в розово и жълто-кафяво, с тъмни ромбоидни петна, беше изключително смъртоносна. Пит го заобиколи отдалеч, като внимателно се озърташе за други негови родственици.

Той разбра, че е попаднал в нужната част на кораба, когато откри големите, ръждясали до неузнаваемост цапфи и щифтове, които някога бяха крепели и въртели кормилото. Кракът му случайно подритна нещо, заровено в земята, някакъв непознат, богато украсен железен обръч. Когато се наведе, за да го разгледа отблизо, той видя парчета стъкло. Пит провери илюстрациите на Пърлмутър и разбра, че предметът представляваше кърмовият сигнален фенер. Металните части на кормилото и фенерът му показаха, че се намира върху онова, което някога е било капитанска каюта. Сега той сериозно се зае с търсенето на кутията от нефрит.

За четиридесет минути търсене на ръце и колене, той откри мастилница, два бокала и останките на няколко маслени лампи. Без да спира за почивка, той внимателно разчисти малка купчинка листа и се озова вперил поглед в едно зелено око, което се взираше в него през влажния хумус. Той избърса мокрите си ръце в панталоните си, извади от джоба си кърпа и леко почисти чертите около окото. Показа се човешко лице, изваяно майсторски и с невероятно старание от масивно парче нефрит. Пит притаи дъх.

Сдържайки ентусиазма си, той старателно издълба четири малки рова около немигащото лице, достатъчно дълбоки, за да види, че то представляваше капакът на кутия с размери на 12-волтов автомобилен акумулатор. Когато кутията се показа напълно, той я измъкна от влажната почва, в която беше от 1578 година и я постави между краката си.

Десетина минути Пит седя удивен и изпълнен с благоговение, страхувайки се, че ако отвори капака, ще открие вътре само влажна гнилоч. С огромно притеснение той извади малко швейцарско армейско ножче от джоба си, отвори най-тънкото острие и започна да повдига нагоре капака. Кутията беше толкова плътно затворена, че беше принуден постоянно да мести острието на ножчето, отваряйки всяка страна с частица от милиметъра, преди да премине към следващата. На два пъти спира да избърше потта, която се стичаше в очите му. Най-сетне капакът поддаде. Тогава той хвана безцеремонно лицето за носа, повдигна капака и надзърна вътре.

Вътрешността на кутията беше обкована с кедър и съдържаше, както му се стори, купчинка от нагънати многоцветни връвчици, осеяни с възли. Няколко от снопчетата бяха избледнели, но непокътнати и цветовете им все още личаха. Пит не можа да повярва, че са се съхранили в такова забележително състояние, докато не разгледа внимателно антиката. Едва тогава разбра, че тя беше изработена не от памук или вълна, а от усукани намотки от оцветен метал.

— То е! — извика той, стряскайки накацалите по едно дърво папагали ара, които сред хор от пронизителни крясъци полетяха към глъбините на дъждовната гора. — Кипуто на Дрейк!

Стиснал кутията здраво като Ебенизър Скрудж[1], отказващ да пусне своята лепта в коледната касичка за бедните, Пит намери едно сравнително сухо паднало дърво и седна на него. Той се взря в нефритеното лице и се зачуди дали тайната на кипуто би могла по някакъв начин да бъде разгадана. Според доктор Ортис, последният човек, който би могъл да разчете връвчиците с възли, беше умрял преди четиристотин години. Той горещо се надяваше, че компютърът на Йегър, който представляваше последната дума на техниката, ще преодолее пропастта на времето и ще реши загадката.

Той все още седеше там сред призраците на английските и испанските моряци, забравил за рояка жилещи насекоми, внезапната пронизваща болка от раздраната ръка и лепкавата влага, когато завръщащият се хеликоптер приближи достатъчно, за да чуе звука му, който долиташе някъде от невидимото небе.

Бележки

[1] Ебенизър Скрудж — богат скъперник, герой на Дикенс от „Коледна песен“. — Б.пр.