Клайв Къслър
Златото на инките (60)

58

Информиран за всички събития до последната минута от адмирал Сандекър в Калифорния и агентите Гаскил и Рагсдейл в Ел Пасо, държавният секретар реши да заобиколи дипломатическия протокол и се обади лично на президента на Мексико. Той го информира за широкомащабния заговор за кражба и контрабанда, ръководен от фамилията Золар.

— Невероятна история — каза президентът на Мексико.

— Но вярна — увери го държавният секретар.

— Мога само да съжалявам за получилия се инцидент и обещавам пълното сътрудничество на моето правителство в разследването.

— Ако позволите, господин президент, аз наистина имам няколко молби, които бих отправил към вас.

— Нека ги чуя.

Два часа по-късно границата между Мексико и Калифорния бе отново отворена. Държавните служители, подлъгани от братята Золар с фалшиви обещания за невероятни богатства и оказали им сътрудничество, използвайки за това служебните си постове, бяха арестувани.

Фернандо Матос и полицейският комендант Рафаел Кортина бяха измежду първите арестувани от мексиканските съдебни следователи.

В същото съдове на мексиканските военноморски сили, дислоцирани в Морето на Кортес, бяха вдигнати по тревога и получиха заповед да вдигнат котва.

Лейтенант Карлос Хидалго погледна нагоре към една чайка, която изкряска над главата му, преди да насочи вниманието си обратно към правата линия на морския хоризонт.

— Нещо специално ли търсим, или просто търсим? — попита той небрежно капитана на кораба.

— Търсим трупове — отвърна командир Мигел Мадерас.

Той свали бинокъла си, разкривайки кръгло приятно лице с гъста черна коса. Зъбите му бяха големи, бляскаво бели и почти винаги разтворени в усмивка тип Бърт Ланкастър. Той бе нисък, набит и твърд като скала.

Хидалго бе точно обратното копие на Мадерас. Висок, слаб и с тясно лице, той приличаше на потъмнял от слънцето труп.

— Жертви от корабокрушение?

— Не, водолази, които са се удавили в подземна река.

Хидалго присви скептично очи.

— Да не би това да е поредната измишльотина на някой гринго за рибари и водолази, отнесени от река под пустинята и след това изхвърлени в Залива?

— Кой може да каже? — отвърна Мадерас, свивайки рамене. — Всичко което знам, е, че от главната квартира на флота в Енсенада ни заповядаха да патрулираме с нашия кораб и екипаж в северните води на Залива, между Сан Фелипе и Пуерто Пенаско, и да търсим за всякакви следи от трупове.

— Голяма площ, за да бъде покрита само от един кораб.

— От Санта Розалия към нас ще се присъединят два патрулни кораба от клас П. Освен това всички рибарски лодки в района са предупредени да съобщават за всички забелязани от тях човешки останки.

— Ако акулите ни изпреварят — измърмори песимистично Хидалго, — от тях няма да остане и следа.

Мадерас се облегна на релинга, ограждащ крилото на мостика, запали цигара и се загледа към кърмата на патрулния си съд, който бе префасониран на такъв от един шестдесет и седем метров (220 футов) минотърсач на американските военноморски сили. Корабът нямаше официално име, освен големия надпис „Г-21“, изписан с боя върху носа му. Но екипажът го наричаше с неласкавото име „Ел Поркерия“ („Боклук“), тъй като един път той се бе повредил насред морето и трябваше да бъде взет на буксир и довлечен до пристанището от една рибарска лодка — унижение, което екипажът никога не му прости.

Но иначе корабът бе стабилен, бързо се подчиняваше на щурвала и бе устойчив при бурно море. Екипажите на много рибарски лодки и частни яхти дължаха живота си на Мадерас и „Ел Поркерия“.

Като офицер, чийто ранг бе втори след този на командира, Хидалго имаше задължението да начертае мрежата за търсене. Когато свърши с проучването на голямата навигационна карта на северната част на Залива, той даде координатите на кормчията. От този момент нататък започваше отегчителната част от пътуването. Те трябваше да се движат в един коридор по права линия и след като стигнеха до края му, да се върнат обратно по съседния, сякаш косяха ливада.

Първият коридор бе изминат в осем часа сутринта. В два часа следобед наблюдателят на носа извика:

— Предмет във водата!

— Посока? — извика Хидалго.

— На сто и петдесет метра вляво от носа.

Мадерас вдигна бинокъла си и се взря над синьо-зелената вода. Той бързо забеляза един труп, обърнат с лице надолу, върху гребена на една вълна.

— Видях го. — Той влезе в кабината на щурвала и кимна на кормчията. — Закарай ни до него и приготви група, която да го извади. — След това се обърна към Хидалго. — Когато стигнем на петдесет метра от него, спри двигателите.

Разпенените вълни пред носа се смалиха до малки вълнички, басовото боботене на двата дизелови двигателя замря до приглушено пулсиране и не след дълго патрулният съд се плъзна край трупа, който се носеше по вълните. От мястото си на крилото на мостика, Мадерас можеше да види подпухналите и изкривени черти, смазани на пихтия. Чудно, че акулите не го бяха намерили за апетитен, помисли си той.

Той погледна Хидалго и се усмихна.

— Свършихме работата си за цяла седмица.

— Имахме късмет — измърмори Хидалго.

Без ни най-малък признак на почит към мъртвите, двама души от екипажа забиха корабна кука в плаващия труп и го задърпаха към една носилка от телена мрежа, спусната във водата. Вкараха трупа в носилката и го вдигнаха на палубата. Ужасно обезобразената плът по нищо не приличаше на човешкото тяло, което някога е била. Мадерас чу как не един и двама от екипажа му повърнаха в морето, преди да вкарат трупа в един чувал и да дръпнат ципа му.

— Е, който и да е бил този, той поне ни направи една услуга — каза Хидалго.

Мадерас го погледна.

— О, и каква е била тя?

Хидалго се ухили безчувствено.

— Не е престоял във водата достатъчно дълго, за да замирише.

 

 

Три часа по-късно патрулният съд премина край вълнолома на Сан Фелипе и акостира до „Алхамбра“.

Както подозираше Пит, след като се добраха до брега със спасителния сал, Гордо Падила и неговият екипаж се прибраха вкъщи при жените и приятелките си и отпразнуваха рискованото си бягство с тридневна фиеста. После, следени с внимателно око от полицията на Кортина, Падила събра екипажа си и всички се върнаха с една рибарска лодка обратно на ферибота. След като стъпиха на борда, те вдигнаха пара в двигателите и изпомпаха водата, влязла в трюма, след като Амару бе отворил кингстоновите клапи. Когато килът се освободи от тинята и двигателите забумтяха отново, Падила и екипажът му върнаха „Алхамбра“ обратно в Сан Фелипе и го завързаха на пристана.

На Мадерас и Хидалго, които гледаха надолу от мостика на кораба си, предната автомобилна палуба на ферибота им приличаше на отделение за бърза помощ в някоя болница.

Лорън Смит бе облечена в удобни къси панталони и бюстие, като излагаше на показ изобилие от бинтове и марли, увити около раменете, корема и краката й. Джордино седеше в една количка на колела със стърчащи напред крака, поставени в гипс.

Липсваше Руди Гън, който бе в стабилно състояние в Регионалния медицински център в Ел Сентро, близо до северните предградия на Калексико, след като бе оживял след тежка контузия в стомаха, шест счупени пръста и пукнат череп.

На палубата на ферибота стояха адмирал Сандекър и хидрологът Питър Дънкан, заедно с Шанън Келси, Майлс Роджърс и контингент от местната полиция. Там бе и коронерът^[1] на щата Баха Калифорния Норте. Всички стояха с мрачни лица, докато екипажът на военноморския патрулен кораб спускаше мрежата с трупа на палубата на „Алхамбра“.

Преди коронерът и помощникът му да успеят да вдигнат чувала с тялото и да го положат на болнична носилка с колелца, Джордино добута количката си до чувала.

— Бих искал да видя трупа — каза мрачно той.

— Той не е приятна гледка, сеньор — предупреди го Хидалго от палубата на своя кораб.

Коронерът се поколеба, тъй като не бе сигурен дали според закона той можеше да позволи на чужденци да видят мъртвото тяло.

Джордино погледна студено коронера.

— Искате ли идентификация на трупа или не?

Коронерът, дребен мъж със сълзливи очи и гъста сива коса, едва ли знаеше достатъчно английски, за да разбере Джордино, но кимна мълчаливо на помощника си, който дръпна надолу ципа.

Лорън пребледня и се извърна, но Сандекър се приближи до Джордино.

— Да не би да е…

Джордино поклати глава.

— Не, не е Дърк. Това е онзи откачен психопат, Тупак Амару.

— Боже господи, изглежда така, сякаш е бил въртян в празна бетонобъркачка.

— Ако не и по-зле — каза Дънкан, като потрепери от ужасяващата гледка. — Бързеите трябва да са го блъскали във всеки един камък в реката от Серо ел Капироте дотук.

— Получил си е напълно заслуженото — промърмори язвително Джордино.

— Някъде между пещерата със съкровището и Залива — каза Дънкан — реката трябва да попада в изключително бурен участък.

— Няма ли следа от друго тяло? — попита Сандекър Хидалго.

— Нищо, сеньор. Това е единственото, което открихме, но имаме заповед да продължим търсенето за втория мъж.

Сандекър се извърна от Амару.

— Щом досега Пит не е бил изхвърлен в Залива, той трябва да е все още под земята.

— Може би е бил изхвърлен на някой бряг или пясъчна ивица край подземната река — предположи с надежда Шанън, — и да е все още жив.

— Не можете ли да организирате експедиция по течението на подземната река, за да го намерите? — попита Роджърс адмирала.

Сандекър бавно поклати глава.

— Не мога да изпратя група хора на сигурна смърт.

— Адмиралът е прав — каза Джордино. — Може да има дузина каскади като тази, през която Пит и аз преминахме. Дори и с лодка на въздушна възглавница като „Подскачащия мях“ крайно съмнително е дали някой може безопасно да измине сто километра по река, която изобилства от бързеи и скали.

— А ако и това не ги възпре — добави Дънкан, — има и подводни пещери, които трябва да бъдат преодолени, преди да се стигне до повърхността на морето в Залива. Без достатъчен запас от въздух, удавянето е неминуемо.

— На какво разстояние, според теб, той би могъл да бъде отнесен от течението? — попита го Сандекър.

— От пещерата със съкровището?

— Да.

Дънкан помисли за момент.

— Пит би могъл да има шанс, ако е успял да се добере до сух бряг на не повече от петстотин метра от нея. Тогава бихме могли да вържем с въже един човек и да го пратим безопасно надолу по течението на това разстояние, след което да издърпаме двамата срещу течението.

— А ако от Пит не бъде открита следа, дори и след като въжето свърши? — попита Джордино.

Дънкан сви мрачно рамене.

— В такъв случай, ако тялото не се покаже в Залива, ние никога няма да го намерим.

— Никаква ли надежда няма за Дърк? — умоляващо промълви Лорън. — Абсолютно никаква?

Преди да отговори, Дънкан погледна Джордино и след това Сандекър. Очите и на двамата отразяваха мрачна безнадеждност, а лицата им бяха набраздени от отчаяние. Той се обърна отново към Лорън и каза тихо:

— Не мога да ви лъжа, мис Смит. — Думите му сякаш го разстроиха дълбоко. — Шансовете на Дърк са същите, като тези на всеки друг зле ранен човек да достигне езерото Мийд в околностите на Лас Вегас, след като е бил хвърлен в течението на река Колорадо в началото на Големия каньон.

Думите му се стовариха върху Лорън със силата на физически удар. Тя започна да се олюлява. Джордино се протегна и й сграбчи ръката. Тя изглеждаше така, сякаш сърцето й бе спряло.

— За мен Дърк Пит никога не ще умре — тихо прошепна тя.

 

 

— Рибите днес нещо не кълват — каза Джо Хейгън на жена си Клеър.

Тя лежеше по корем на покрива на главната кабина на лодката, облечена в оскъден бански костюм с развързана горница, и четеше списание. Тя вдигна слънчевите си очила върху главата си и се засмя.

— Ти би могъл да уловиш риба, само ако тя подскочи и влезе в лодката.

Той се засмя.

— Просто почакай и ще видиш.

— Единствената риба, която ще намериш толкова далеч на север в Залива, е скаридата — продължи да му натяква тя.

Прехвърлили шестдесетте семейство Хейгън бяха в доста добра форма за годините си. Както повечето жени на нейната възраст, задникът на Клеър се бе уголемил и талията й бе малко напълняла, но лицето й бе почти без бръчки и гърдите все така големи и твърди. Джо бе едър мъжага, който водеше неравна борба с все по-дебелеещия си корем, превърнал се вече в добре закръглено шкембе. Те притежаваха семейна фирма в Анахайм за търговия с коли, като се занимаваха основно с автомобили втора употреба, които са добре запазени и с малко навъртени километри.

След като Джо купи един петнадесетметров (50-футов) океански кеч от Нюпорт Бийч, щата Калифорния и го кръсти „Дъ Фърст Ътемпт“^[2], те започнаха постепенно да предават управлението на бизнеса си в ръцете на двамата си сина. Любимият им маршрут бе да се спуснат надолу по крайбрежието, след което завиваха около Кабо Сан Лукас, за да се озоват в Морето на Кортес, където прекарваха есенните месеци в обикаляне на малките живописни пристанища, сгушени в бреговете.

Сега за първи път те бяха отишли толкова далеч на север. Джо лениво влачеше въдицата зад лодката с надеждата някоя риба да хареса стръвта му и хвърляше от време на време по едно око на дълбокомера, докато лодката се носеше с бавни обороти и сгънати платна. Приливите и отливите в тази част на Залива варираха до седем метра (23 фута) във височина и той не искаше да заседне в някой неотбелязан на картите пясъчен нанос.

Той се отпусна, когато писецът показа депресия под кила с дълбочина над 50 метра (164 фута). Чудна работа, помисли си той. Морското дъно в северния край на Залива бе плитко и с равномерна дълбочина, която рядко слизаше под 10 метра при прилив и представляваше обикновено смес от тиня и пясък. Дълбокомерът показваше, че дъното на подводната депресия бе от неравна и твърда скала.

— Да, великите гении винаги са оставали неразбрани — каза Джо, когато усети подръпване на влачещата се въдица. Той нави макарата и откри една калифорнийска корбина^[3], която бе дълга колкото ръката му.

Клеър постави ръка над очите си, за да не им блести слънцето.

— Тя е твърде красива, за да я задържим. Хвърли бедната риба обратно в морето.

— Странна работа.

— Какво е странно?

— Всичките други корбини, които някога съм улавял, имаха бяло тяло с тъмни петна. Тази тук е с цвят на флуоресциращо канарче.

Тя нагласи горницата на банския си и слезе надолу до кърмата, за да погледне по-отблизо.

— А това пък вече е повече от странно — каза Джо, като вдигна едната си ръка и показа пръстите си, които бяха изцапани с нещо яркожълто. — Ако не бях човек с нормален разсъдък, бих казал, че някой е боядисал тази риба.

— Тя блести под слънцето, сякаш вместо люспи има пайети — каза Клеър.

Джо надзърна над перилата на лодката.

— Водата в този участък изглежда така, сякаш е била изстискана от лимон.

— Може би рибата тук ще кълве повече.

— Може и да си права, мое старо момиче.

Джо мина покрай нея, отиде на носа и хвърли котвата.

— Това място с нищо не е по-лошо от останалите, така че можем да прекараме тук следобеда, в очакване да хванем нещо голямо.