Клайв Къслър
Златото на инките (3)

1

10 октомври 1998 година, Перуанските Анди

Скелетът лежеше в утайката на дълбокия вир, сякаш изтегнал се върху мек дюшек. Студените, немигащи очни кухини на черепа се взираха през водната тъма нагоре към повърхността, която се намираше на 36 метра над него. Зъбите му бяха застинали в ужасяваща злобна усмивка. Една малка водна змия подаде грозната си глава изпод гръдния му кош, а после се стрелна напред, като остави след себе си малко облаче от тиня, което прикри следите й. Заритият в калта лакът крепеше вдигнатата нагоре ръка, а костеливите пръсти сякаш приканваха с жест нищо неподозиращите посетители.

От дъното на бездната до огряната от слънцето повърхност, мрачният сиво-кафеникав цвят на водата постепенно изсветляваше до зелен като грахова супа, което се дължеше на мръсната слуз, процъфтяваща в тропическата жега. Кръглият отвор в горната част беше с диаметър 30 метра, а стръмните скали се спускаха цели петнадесет метра до водата. Ако някой човек или животно попаднеше вътре, нямаше начин да се измъкне без помощ отгоре.

Имаше нещо грозно в дълбокия варовиков понор^[1] или ценот^[2], какъвто беше специализираният термин, някаква отблъскваща заплаха, която животните усещаха и никога не приближаваха на повече от петдесет метра от него. Наоколо витаеше мрачната атмосфера на смърт и с право. Мястото беше не само свещен кладенец, в чиито тъмни води по време на суша или жестоки бури са били принасяни в жертва живи мъже, жени и деца. Според древните легенди и митове то беше дом на злите богове, в който се случвали странни и неописуеми неща. Имаше и разкази, в които се говореше за редки, ръчно изработени и изваяни предмети, които заедно с нефрит, злато и скъпоценни камъни били хвърляни в страховития понор, за да бъдат умилостивени злите богове, изпратили лошото време. През 1964 година двама водолази се спуснали в дълбините на понора и повече не се появили. Не бил направен никакъв опит труповете им да бъдат извадени.

Ранната история на понора водеше началото си от Камбрийската ера, когато районът представлявал част от древно море. През последвалите геологически ери в него живели и умирали хиляди поколения черупчести мекотели и корали. Техните скелетни останки образували огромна маса от варовик и пясък, която се сбила в слой от варовик и доломит, дебел два километра. После, преди около шестдесет и пет милиона години, започнало интензивно надигане на земните пластове, в резултат на което се образували днешните Анди. Дъждът, който се стичал от планините, увеличил до голяма степен количеството на подпочвените води, които започнали бавно да разтварят варовика. Там, където се събирала и образувала басейни, водата продължила да разяжда нагоре, докато повърхностният земен слой пропаднал и се образувал понорът.

Във влажния въздух над джунглата, която заобикаляше кухината, лениво кръжеше един кондор, вперил безизразен поглед в група хора, които работеха край ценота. Широките му дълги 3 метра крила бяха извити дъгообразно, за да улавят въздушните течения. Огромната черна птица с бяла яка и плешива розова глава се рееше плавно, докато внимателно следеше раздвижването долу. Най-сетне разбрал, че наблизо няма храна за него, лешоядът се издигна нагоре за далечно наблюдение и се понесе на изток да дири мърша.

Години наред около свещения кладенец се бяха водили безплодни спорове и сега археолозите най-после се бяха събрали, за да се спуснат в загадъчните му дълбини и да извадят оттам древни предмети. Обектът беше разположен на западен склон под един висок хребет на Перуанските Анди, в близост до развалините на голям град. Намиращите се в съседство каменни постройки представляваха част от огромна конфедерация на градове държави, известна като Чачапояс, която била покорена от прочутата империя на инките около 1480 година от нашата ера.

Чачапойската конфедерация обхващала почти 400 квадратни километра. Нейният столичен район, състоящ се от ферми, храмове и крепости, днес се намира в слабо проучени, обрасли с гъсти гори планини. Останките на тази велика цивилизация говореха за невероятно загадъчна смесица от култури и произходи, непознати в по-голямата си част. Чачапойските управници или съветът на старейшините, техните архитекти, жреци, войници и обикновените трудови хора в градовете и фермите не бяха оставили на практика никакви писмени сведения за живота си. На археолозите тепърва предстоеше да проучат тяхната правителствена администрация, съдебна система и религиозни ритуали.

Доктор Шанън Келси, която се взираше в застоялата вода с големите си, широко отворени светлокафяви очи, разположени под извити тъмни вежди, беше твърде възбудена, за да почувства студените тръпки на страха. Много привлекателна жена, когато беше облечена и гримирана, тя се отличаваше с доста хладна и резервирана независимост, която повечето мъже намираха дразнеща, особено когато впереше поглед в очите им със смущаваща самоувереност. Правата й и мека руса коса беше вързана на опашка с червена кърпа, а оголената кожа на лицето, ръцете и краката й беше силно загоряла. Нейният цял черен бански от ликра беше запълнен от красива фигура с формата на пясъчен часовник, на който бяха добавени още двадесетина минути — точно колкото трябваше, а походката й се отличаваше с плавната грация, присъща на танцьорките от Бали.

Прехвърлилата тридесет и пет години доктор Келси с удоволствие се занимаваше с чачапойските култури вече цяло десетилетие. По време на пет предишни експедиции тя беше изследвала и проучила доста важни археологически обекти, разчиствайки няколко обрасли с растителност големи сгради и храмове в древните градове на този район. Като уважаван археолог в областта на културите на Андите, нейната голяма страст беше да върви по следите на едно славно минало. Мечтата й да работи там, където беше живял, творил и отмрял един загадъчен и малко известен народ, беше станала действителност благодарение на субсидията, осигурена от факултета по археология на щатския университет в Аризона.

— Безполезно е да нося видеокамера, освен ако видимостта не се подобри след първите два метра — каза Майлс Роджърс, фотографът, който заснемаше работата на експедицията.

— В такъв случай ще снимаш с фотоапарат — категорично заяви Шанън. — Искам да документираме всяко спускане в кладенеца, независимо дали виждаме по-далеч от носа си, или не.

На тридесет и девет години, с буйна черна коса и брада, Роджърс беше опитен професионалист в подводната фотография. Той беше търсен от всички по-важни научни и туристически издания, за да прави подводни снимки на риби и коралови рифове. Неговите забележителни снимки на потънали в южната част на Тихия океан кораби от Втората световна война и на древни, погълнати от водата пристанища в района на Средиземно море, му бяха спечелили многобройни награди и уважението на колегите му.

Един висок, строен, около шестдесетгодишен мъж със сребристосива брада, която покриваше наполовина лицето му, вдигна кислородната бутилка на Шанън, за да може да провре ръце през ремъците на дихателния комплект.

— Ще ми се да отложите това, докато довършим сала за гмуркане.

— Дотогава има още два дена. Сегашното предварително проучване ще ни помогне да спечелим време.

— В такъв случай изчакайте поне докато от университета пристигне останалата част от водолазния екип. Ако ти и Майлс загазите, няма да има кой да ви помогне.

— Не се притеснявайте — бойко каза Шанън. — Майлс и аз ще направим само пробно спускане, за да проверим дълбочината и състоянието на водата. Ще останем долу не повече от тридесет минути.

— И на не повече от петнадесет метра — предупреди я възрастният мъж.

Шанън се усмихна на своя колега доктор Стив Милър от Пенсилванския университет.

— И ако не достигнем дъното на петнадесет метра?

— Разполагаме с пет седмици. Няма нужда да прибързваме и да рискуваме да се случи нещо лошо. — Гласът на Милър беше тих и плътен, но в него ясно се долавяше нотка на загриженост. Един от водещите антрополози на своето време, той беше посветил последните тридесет години от живота си на разкриването на загадките на културите, които се бяха развили във високите части на Андите, а после спуснали надолу към джунглите на Амазонка. — Бъдете предпазливи, проучете състоянието на водата и геологията на стените на понора, а после се върнете на повърхността.

Шанън кимна и плюна в маската си, като размаза слюнката по вътрешната страна на стъклото, за да не се замъгли. После изплакна маската с вода от една манерка. След като регулира компенсационната си жилетка и закопча колана с тежестите, тя и Роджърс провериха взаимно оборудването си за последен път. Доволна, че всичко беше на мястото си и дигиталните им компютри за спускане бяха правилно програмирани, Шанън се усмихна на Милър.

— До скоро, Док. Пригответе ми едно изстудено мартини.

Антропологът завърза под мишниците им широки ремъци, които бяха прикрепени към дълги найлонови въжета, придържани здраво от десетчленна група перуански студенти, специализиращи по програмата за археология на университета, които бяха изявили желание да участват в проекта.

— Спускайте, деца — нареди Милър на шестте момчета и четирите момичета.

Малко по малко те започнаха да отпускат въжетата и водолазите поеха надолу към зловещия кладенец. Шанън и Роджърс протегнаха крака, използвайки краищата на плавниците си като буфери, за да не се одраскат в грапавите варовикови стени. Те ясно виждаха пласта от мръсна пяна, който покриваше повърхността на водата. Тя изглеждаше точно толкова гъста и привлекателна, колкото и ведро със зелена слуз. Наоколо се носеше непреодолимо миризмата на гнило и застояло. За Шанън радостната възбуда от срещата с неизвестното изведнъж се превърна в мрачно предчувствие.

Когато се озоваха на около метър от повърхността и двамата пъхнаха между зъбите си дихателните накрайници и дадоха знак на загрижените лица, които надзъртаха отгоре. После Шанън и Майлс се измъкнаха от ремъците, които ги придържаха и изчезнаха от погледа им в отвратителната пяна.

Милър нервно крачеше край ръба на понора, поглеждайки често към часовника си, докато студентите се взираха надолу в зелената пяна като омагьосани. Минаха петнадесет минути, а от водолазите нямаше и следа. Изведнъж въздушните мехурчета от регулаторите им изчезнаха. Милър се втурна като обезумял около кладенеца. Може би бяха открили пещера и бяха влезли в нея? Той изчака десет минути, а после се завтече към една палатка наблизо и влезе вътре. Милър трескаво вдигна радиостанцията и започна да вика центъра за координация и снабдяване на експедицията, който се намираше в малкото градче Чачапояс, на 90 километра на юг. Гласът на Хуан Чако, перуанският генерален инспектор по археология и директор на „Музео де ла Насион“ в Лима се отзова почти на минутата.

— Тук е Хуан. Ти ли си, Док? С какво мога да съм ти полезен?

— Доктор Келси и Майлс Роджърс настояха да направят пробно спускане в жертвения кладенец — отвърна Милър. — Мисля, че с тях се е случило нещо.

— Влезли са в тази помийна яма, без да дочакат водолазния екип от университета? — попита Чако с учудващо равнодушен тон.

— Опитах се да ги разубедя.

— Кога влязоха във водата?

Милър отново погледна часовника си.

— Преди двадесет и седем минути.

— Колко време възнамеряваха да останат долу?

— Смятаха да изплуват след тридесет минути.

— Все още е рано. — Чако въздъхна. — И какъв е проблемът?

— През последните десет минути от въздушните им мехурчета няма и следа.

Чако затаи дъх и затвори за секунда очи.

— Това не ми харесва, приятелю. Имахме други планове.

— Можеш ли да изпратиш по-рано екипа от водолази с хеликоптер? — попита Милър.

— Невъзможно — безпомощно отвърна Чако. — Все още не са пристигнали от Маями. По разписание самолетът им ще пристигне в Лима след четири часа.

— Не можем да си позволим протакане от страна на правителството. Не и в този момент. Можеш ли да уредиш спешното изпращане на спасителен екип от водолази при понора?

— Най-близката морска база е в Трухильо. Веднага ще уведомя командира на базата.

— Желая ти успех, Хуан. Ще чакам при радиостанцията.

— Дръж ме в течение, ако има нещо ново.

— Ще те държа, обещавам — мрачно каза Милър.

— Приятелю?

— Да?

— Те ще се измъкнат — опита се да го успокои Чако с изкуствено приповдигнат тон. — Роджърс е отличен водолаз. Той не допуска грешки.

Милър не отговори. Нямаше какво повече да каже. Той прекъсна връзката с Чако и забърза към смълчаната група студенти, които изплашено се взираха в понора.

В Чачапояс Чако извади носната си кърпа и избърса лицето си. Той беше човек на реда. Непредвидените пречки или проблеми го дразнеха. Ако двамата глупави американци се удавеха, щеше да има правителствено разследване. Въпреки влиянието на Чако, перуанските средства за масова информация при всички положения щяха да раздуят случилото се. Последствията можеха да се окажат ни повече, ни по-малко от катастрофални.

— Само двама мъртви археолози в понора ни трябват сега — промърмори на себе си той.

После с треперещи ръце сграбчи радиостанцията и започна да изпраща настойчив зов за помощ.