Елмор Ленард
Първобитен град (4)

3.

Реймънд Круз се сети за сцена от филм, когато видя светлините. Лампата против крадци, висяща от сградата, и фаровете, осветяващи сцената. Представи си актьор в реклама по телевизията, който казва: „Костюмът на жертвата е светлосин, кръвта — тъмночервена, а чакълът е сиво-бял“. Реймънд си помисли за филм, който се върти назад в прожекционния апарат. Видя униформените ченгета засмукани в синьо-белите патрулни коли, а линейката и бусът на моргата — извадени от кадъра. Спираме там и оставяме само сребристата кола и жертвата. Чу Джери Хънтър да казва:

— Е, най-после някой пречука дребния шибаняк.

Трудно беше да си мислиш за Алвин Гай като за жертва.

— Когато говорих с Херцог — обади се Реймънд, — първото, което си помислих, беше, как това не се случи по-рано.

Той застана в края на местопрестъплението с Хънтър и сержант Норбърт Брил.

— Кой го намери? — попита Реймънд.

— Патрулна кола от Единадесето управление — отговори Брил. — Съдията се обадил по телефона в колата си в полицията, но операторът не разбрал местонахождението му. След няколко минути една жена от съседната улица „Ковънтри“ №20413 звъннала и съобщила за изстрели.

— Някакви свидетели?

— Още нищо. Уендъл говори с жената. Морийн е някъде другаде. „Американ Ла Франс“ нямат телефон за през нощта, но пък и не мисля, че съдия Гай е бил тук, за да си купи противопожарно оборудване.

— Полицаите ли го идентифицираха?

— Да. Не могли да го идентифицират по лицето му, но портфейлът му лежал там.

Реймънд каза тихо, но искрено:

— Щом са знаели, че това е Гай, защо не са го метнали някъде в Хейзъл парк? Само на две пресечки оттук е.

— Лейтенантите не трябва да говорят така — обади се Брил. — Макар че идеята си я бива. Техен труп, техен случай. Патрулните полицаи не били сигурни, че е мъртъв, затова повикали линейка. Медиците пристигнали, хвърлили му един поглед и се обадили в моргата.

— Не били сигурни, че е мъртъв? — попита Хънтър. — Три куршума в устата, още два в гърдите, огромни, шибани дупки, и те не са сигурни, че е мъртъв!

Униформените криминолози правеха снимки на трупа и колата, измерваха разстояния, чертаеха план на местопрестъплението и събираха талони от надбягванията, кредитни карти и фасове от цигари. Щяха да откарат колата на съдията в полицейския гараж на „Джеферсън“, за да я проверят за отпечатъци и да се поровят из всеки процеп. Един от служителите на моргата, облечен в бежова риза и панталон, стоеше и наблюдаваше сцената, прехвърлил найлоновия чувал за трупове през рамото си. Брил започна да си води бележки за доклада.

Беше три без десет сутринта. Алвин Гай бе мъртъв от малко повече от час. Реймънд Круз, временно изпълняващ длъжността лейтенант, издокаран в морскосиния си костюм заради срещата с момичето от „Нюз“, почувства, че времето им изтича, и каза:

— Хайде да почукаме на няколко врати. Няма да се справим без свидетели. Като започнем да разследваме случая, ще ни се наложи да изслушваме откачалки, които са готови да си признаят всичко, освен убийството на Христос. Не искам да пропуснем някой заподозрян. Искам да се движим в правилната посока. Искам да разбия вратата, докато убиецът е още в леглото си, и когато отвори очи, да не може да повярва на гледката. В противен случай всички ние ще трябва да се оттеглим във Флорида и да работим за управление „Кокосов орех“, а случаят ще остане неразрешен. Не искам подобно нещо да се случи.

Норбърт Брил, сержант на седмо поделение от отдел „Убийства“ на детройтската полиция, носеше посивялата си коса съвсем къса и се подстригваше веднъж месечно в „Дж. Робъртс“ на Седма миля. Обичаше тъмни ризи и светли вратовръзки. Носеше очила с метални рамки и цветни стъкла. Сега държеше в ръка огромен фенер, дълъг почти шестдесет сантиметра. Брил започна да размишлява преди да се раздвижи.

— Не можем да изключим обира като единствен мотив — каза той.

— Стреля през предното стъкло и улучва Гай в устата — каза Реймънд. — Искам да се запозная с този крадец, преди да се е заел с нещо още по-сериозно.

Лейтенантът си тръгна след няколко минути, за да намери телефон и да докладва на инспектор Херцог. Не искаха да говорят за убийството по радиостанциите.

 

 

Уендъл Робинсън, издокаран в светлосив костюм, се появи от тъмнината, държейки малка кесия от кафява хартия.

— Как върви? — запита той. — Говорих с жената от „Ковънтри“, която се обадила в полицията. Казвам й: „Разбрах, че сте чула изстрели“. А тя отговаря: „Да, и видях човека, който стреля. Стоеше по-рано на уличката и го видях с пистолета му“. Питам я кой е човекът и тя ми съобщава, че живеел на същата улица, на номер 22511. Отивам там, изваждам го от леглото и го питам за пистолета му. Човекът гледа тъпо и се мръщи, сякаш се мъчи да накара паметта си да се раздвижи. И ми казва: „Не, не си спомням никакъв пистолет“. Съобщавам му, че жената го е видяла с пистолет в ръка на улицата. Казвам му: „Ще дойдеш в управлението, ще те сложим в редица с още няколко души и ще видим дали жената ще те познае“. Тогава той ми отговаря: „А, оня пищов ли? Да бе, имам една вехтория, с която мислех да стрелям по плъхове. Намерих я вчера тук, на уличката“.

Уендъл замълча за момент и посочи кесията.

— Малко ръждясало пищовче — каза той. — Ще ти отнесе ръката, ако някога решиш да стреляш с него.

— Излъгали са те — каза Хънтър. — Най-нагло са те излъгали право в очите.

 

 

Друг човек, седящ в някаква кола, бил застрелян пред „Суп кичън“ на ъгъла на „Франклин“ и „Орлиънс“. По-късно научиха, че стрелецът изчакал да види пристигането на полицейските коли и линейката, преди да се качи на автобуса и да се прибере у дома.

Около цивилните сини коли марка „Плимут“ се мотаеха хора, наметнали набързо халат или някаква друга дреха. Повечето бяха чернокожи. Женете стояха със скръстени ръце, сякаш им беше студено. Фигурите им се очертаваха от светлината на уличната лампа на ъгъла. Нощта беше ясна, температурата — около петнайсет градуса, топло за октомври.

Хънтър прокара пръст през пясъчнорусите си мустаци и се втренчи открито в зяпачите. После се обърна към Брил и каза:

— Ако е било обир, защо съдията въобще е отбил насам?

— За да се изпикае — отговори Брил. — Откъде да знам защо е отбил? Но е бил обран и това е единственото, което знаем засега.

— Било е предумишлено убийство — каза Хънтър. — Двама убийци. Видели са го на хиподрума и са си уредили среща. Може да са му продавали дрога. Един от тях се е качил в колата със съдията, сякаш е щял да сключва сделка, а другият останал навън. Не е стрелял през страничния прозорец, защото и другарчето му можело да отнесе някой куршум. Затова стрелял през предното стъкло. С четиридесет и пет калибров пистолет.

— Сега пък знаеш и оръжието — обади се Брил. — Защо реши, че е четиридесет и пети калибър?

— А ти как реши, че е отбил тук, за да се изпикае — отвърна Хънтър. — Но както и да го погледнеш, това си е предумишлено убийство.

— Ами другият? — намеси се Уендъл Робинсън. — Той да не би да е седял кротко в колата, докато съдията е звънял в полицията?

— Увличате се в подробностите, момчета — каза Хънтър. — Говорим за мотив. Дали убиецът е имал друг мотив освен обира?

— Добре, ще възложим работата на теб — каза Брил. — Изготви списък със заподозрените. Но трябва да имаш достатъчно хартия и моливи и поне един месец никаква друга работа. Нали знаеш за колко имена става дума? Всеки адвокат, който някога е заставал пред съдия Гай. Всеки, когото е изпратил в затвора. Всеки от прокуратурата на област Уейн. Всеки полицай. Добре де, ще се изкажа консервативно — поне половината полицаи в града. Още сега ще трябва да запишеш около две хиляди и петстотин имена. Всеки, който някога се е сблъсквал с онзи задник — съдията, си е пожелавал да го очисти.

Уендъл Робинсън се обърна към Хънтър.

— Тази идея го притеснява — каза той.

— Да — съгласи се Хънтър, — той просто не иска да мисли за това. Но при всички положения е било предумишлено убийство и той го знае.

Морийн Дауни се появи на свой ред от тъмнината и застана до тях. Заслуша се в разговора, притиснала бележника и чантата си към гърдите, както ученичките носят учебниците си. Когато Хънтър я забеляза, тя каза:

— Ако е било предумишлено убийство, защо той въобще е отбил насам?

— За да отиде до тоалетната — отвърна Хънтър. — Морийн, хайде да се махаме оттук и да си намерим някоя уютна мотелска стая.

— Нека първо да видим дали няма да успеем да идентифицираме другата кола — каза Морийн.

— Ако мислиш, че ще ме впечатлиш с тези детективски дивотии, значи си луда. Ти си момиче, Морийн — отвърна Хънтър.

— Знам, че съм момиче — отговори Морийн.

Тя беше винаги готова да се усмихне и никога не се шокираше от думи или рани от куршум. Имаше здравия вид на кестенява, петдесеткилограмова състезателка по маратон. От четиринадесет години работеше в полицията на Детройт, пет от които като детектив. Хънтър обичаше да й напомня, че е момиче. Или пък й казваше, че е просто едно от момчетата. Обичаше да си играе с нея и да гледа идеалните й зъби, когато се усмихнеше на шегата му.

Брил докосна ръката й с фенерчето си и попита:

— Каква друга кола, Морийн?

Изчакаха Реймънд Круз, който се приближаваше към тях.

— Кой иска още едно? — запита той с нисък глас. — Двайсет и пет до трийсетгодишна бяла жена, няма идентификация. Добре облечена, застреляна, вероятно изнасилена. Белези от изгорено, или поне прилича на изгорено, по вътрешната страна на бедрата. Намерили са я в Палмър парк преди около час.

— Ухапвания от насекоми — каза Хънтър. — Те приличат на белези от изгорено. Спомняте ли си онзи тип, някакъв началник от „Дженеръл мотърс“? Изглеждаше сякаш е бил горен, но се оказа, че белезите са от ухапвания на мравки.

— Възможно е при човек, който е лежал няколко дни сред плевелите — прекъсна го Реймънд. — Но този труп е пресен. Патрулна кола от Дванадесето управление забелязала някакъв тип на игрището за голф в два сутринта. Насочили фенерите си към него и той побягнал. Втурнали се след него и едва не паднали върху трупа на жената.

— Хванали ли са го? — попита Брил.

— Не, но мислят, че все още е в парка.

— Кажи им, че ако искат да идентифицират дамата, трябва да отидат до Удуърд. Там се събират всички проститутки и педали — намеси се Хънтър.

— Разпитах Херцог, но той каза, че жената не приличала на проститутка. Вероятно е била изхвърлена там. Затова ние можем да се заемем с нея, ако искаме. Херцог пита как изглеждат нещата тук. Казах му, че не знам. Може да си останем тук цял ден и да имаме нужда от помощ.

— Имаме и втора кола на местопрестъплението — каза Морийн. — Един младеж се мотае наоколо. Трябва да чуете историята му.

Реймънд я погледна топло, почти усмихнато и каза:

— Обръщам ти гръб само за няколко минути, Морийн, и ти успяваш да намериш свидетел. Добър ли е?

— Мисля, че ще ти хареса — отговори Морийн и отвори бележника си.

 

 

В показанията си Гари Соуви, двадесет и осем годишен, обясни как колата му била открадната предишната седмица и как един негов приятел случайно я забелязал тази вечер на паркинга на кафе „Интимно“ на „Джон Р“. Гари разказа как отишъл там с бейзболна бухалка в ръка, за да изчака крадеца да излезе от заведението и да влезе в колата. Гари съобщи, че чакал близо до местното радио, което се намира между кафене „Интимно“ и „Противопожарно оборудване Американ Ла Франс“. Около един и половина видял сребристия марк, който хвърчал с висока скорост по „Джон Р“. За задницата му бил залепен черен буик. Гари чул свирене на гуми и си помислил, че двете коли са завили по „Ремингтън“. Той самият стоял от северната страна на паркинга на „Американ Ла Франс“, затова не видял какво точно станало. Но чул нещо, което му прозвучало като изстрели. Пет броя. Дори още можел да ги чуе, ако се съсредоточи. Бам, бам, бам, бам-бам. Около минути по-късно чул нещо като женски писък, но не бил съвсем сигурен за това. Попитаха го дали е сигурен, че черната кола е била буик. Гари потвърди, че е сигурен. После добави, че бил модел „Ривиера 80“. Каза, че бил готов да се обзаложи на това.

 

 

— Онази част с писъците на жената — каза Реймънд и замълча за момент. — Първо… Гари успял ли е да хване човека, откраднал колата му?

Морийн обясни, че колата всъщност била изоставена на паркинга от два-три дни и собственикът на кафене „Интимно“ вече се канел да се обади в полицията, затова Гари бил все още бесен.

— Харесвам тази част с писъците на жената — добави тя. — Можем да си поговорим още малко по въпроса с Гари.

— Ако е имало жена със съдията и убиецът е решил да я застреля, защо не го е направил тук? — запита Реймънд.

— Завел я е в парка, за да се позабавлява първо — отговори Хънтър.

Брил се намеси:

— Обичам да ви слушам, момчета. Хващате се за минималната вероятност тук въобще да е имало жена и веднага я превръщате в онази, намерена в парка. Две отделни убийства без очевидна връзка между тях с изключение на това, че са станали приблизително по едно и също време. Съдията тук, а жената на около шест-седем километра оттук в Палмър парк.

— На отсрещната страна на улицата към Палмър Удс — уточни Реймънд. — Там, където живееше съдията.

Това спря Брил за момент. Той каза:

— Добре, щом искате да вярвате в това, чудесно. Ако съществува връзка, до следобед ще знаем, но в момента не възнамерявам да започна да подскачам и да се вълнувам. Знаете ли защо?

Докато Брил говореше, групата мръдна встрани, за да направи път на буса на моргата и Реймънд не чу остатъка от думите му. Не му и трябваше. Норбърт Брил нямаше да заподскача, защото си беше Норб Брил — преценяваше уликите внимателно, преди да изкаже мнението си, и запазваше подозренията си за себе си. Сигурно сега щеше да каже: „Дори все още не сме чули причината за смъртта от съдебния лекар, а вие вече говорите за връзка“. Брил си беше изградил определен маниер на работа.

Реймънд Круз още работеше върху своя.

Тридесет и шест години. Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Той искаше да стане полицай. Стана полицай. Но какъв? Тук нещата ставаха неясни. Униформен полицай? Началник на управление? Администратор? Заместник-началник някой ден, с голям кабинет и завеси. По дяволите, защо да не работи и за „Дженерал мотърс“?

Реймънд можеше да е сериозен като Норбърт Брил. Можеше да е спокоен като Уендъл Робинсън. Можеше да е груб и малко откачен като Джери Хънтър. Или пък можеше да изглежда хладнокръвен, застанал с ръце в джобовете на тъмния си костюм, с тържествено изражение под бандитските мустаци. Момичето от „Нюз“ щеше да приеме това за поза: ченгето от дагеротипната снимка, което сега носеше тридесет и осем калибров „Смит“ с гумени ивици върху дръжката вместо четиридесет и четири калибровия барабанлия.

Как можеше да й обясни себе си? В главата му се появяваха образи, както в този момент, и го подтикваха да свърже двете убийства, защото знаеше без съмнение, че връзката съществува, а балистичната експертиза и червилото върху фасовете щяха да докажат това. Или пък тестовете нямаше да докажат нищо и точно затова те бяха отегчени, цинични ченгета, които рядко се надяваха и никога не се разочароваха. Трябваше да й каже, че има различни видове полицаи, както има различни видове свещеници и бейзболисти. Защо момичето му каза, че позира? Каза му, че играе роля. Човек трябваше да знае, че го прави, преди да го обвинят в позьорство. Полковникът със старомодната кавалерийска шапка в онзи филм за Виетнам — как му беше името — Робърт Дювал, който се събличаше на плажа, за да кара сърф, докато виетнамците стреляха по него, това беше позьорство, за бога.

Реймънд Круз се обърна към сержантите си, които наблюдаваха оттеглянето на буса на моргата.

— Кой иска да отидем до Палмър парк? — попита той. — Морийн?

 

 

Седяха сами в тъмносиния плимут и никой не проговори, докато не стигнаха почти до парка. Морийн реши, че Реймънд обмисля случая, прехвърля наум уликите и затова е вглъбен в себе си. Това беше чудесно. Тя никога не се чувстваше задължена да говори, когато нямаше какво да каже.

В девети клас Морийн Дауни беше написала съчинение, озаглавено „Защо искам да стана полицай някой ден“. (Защото звучи наистина вълнуващо…) Трябваше да напусне Нашвил, Мичиган, за да осъществи мечтата си. Влезе в Полицейската академия на Детройт и после, в продължение на девет години, работи в отдел „Сексуални престъпления“. Джери Хънтър я питаше защо според нея са я назначили в този отдел и я разглеждаше внимателно през полуотворените си очи. Разпитваше я за перверзници със странни фетиши и Морийн казваше:

— Какво мислиш за човек, който ближе мед от краката на момичето?

Хънтър отговаряше:

— Какво нередно има в това? Хайде, Морийн, дай нещо наистина странно.

— Страхувам се, че ако споделя нещо перверзно, ще го опиташ — казваше Морийн.

Тя се чувстваше удобно с всички членове на отдела, може би с Реймънд малко повече от другите, което не изглеждаше логично, тъй като през по-голямата част от времето той също беше доста тих. Но когато говореше, казваше неочаквани неща или задаваше странни въпроси, които не изглеждаха свързани с темата.

Както в същия този момент, след дългите минути мълчание, я запита дали е гледала „Апокалипсис сега“.

Да. Беше го гледала и го беше харесала.

— Какво ти хареса? — попита Реймънд.

— Мартин Шийн. И онзи на лодката, кльощавия, който едва не умря от ужас, когато видя тигъра.

— Хареса ли Робърт Дювал?

— Да, мисля, че е страхотен.

— Някога гледала ли си един стар филм, наречен „Стрелецът“?

— Мисля, че не съм.

— С Грегъри Пек. Доста стар филм. Даваха го по телевизията онзи ден.

— Не си спомням.

— Имаше една сцена в него — каза Реймънд. — Грегъри Пек седи до една маса в кръчмата. Ръцете му не се виждат, явно са в скута му. Влиза някакво наперено хлапе с два пищова и се опитва да започне схватка. Предизвиква Грегъри Пек да се протегне към пистолета си, за да може хлапето да си създаде репутация.

— Грегъри Пек имаше ли големи мустаци? — попита Морийн.

— Да, доста големи.

— Май съм го гледала. Приличаха на твоите.

— Какво?

— Мустаците му.

— Да, нещо такова. Та Грегъри Пек не помръдва. Казва на хлапето, че ако иска да вади пищови, той няма нищо против. После го пита: „Откъде знаеш, че не държа насочен към корема ти пистолет, докато стоиш там?“. Хлапето е готово да грабне оръжието си. Виждаш как стои и се опитва да вземе решение. Чуди се дали Грегъри Пек държи пистолет под масата, или не. Накрая хлапето се отказва. Напуска кръчмата, а Грегъри Пек се обляга назад на стола и виждаш, че в ръката си е държал ножче, с което е дялкал ноктите си.

— Да, гледала съм го — каза Морийн. — Но не го помня много добре.

— Хубав филм — отбеляза Реймънд и отново замълча.