Елмор Ленард
Първобитен град (26)

25.

Реймънд каза:

— Вие какво, телефонен маратон ли си правите?

Хънтър говореше по телефона. Той завъртя очи и повдигна едната си ръка, но не успя да хване навреме Реймънд, който тръгна от вратата към кафемашината.

Норб Брил говореше по телефона. Обясняваше, че не били виновни гумите, а центровката на колелата. Според него след като човек е платил три хиляди и четиристотин долара за една кола, очаквал тя да върви направо, нали така?

Уендъл Робинсън говореше по телефона. Звучеше мило, но леко измъчено. Казваше, че взимал студени душове, за да издържи, но ако нечий старец не тръгнел отново на работа нощем, явно нямало да се получи.

Морийн Дауни говореше по телефона. Съобщи на някого, че е разбрала всичко, остави слушалката и се завъртя със стола си към Реймънд, който си наливаше чаша кафе.

— В три следобед е имало престрелка — каза тя. — На „Ван Дайк плейс“.

Реймънд застина на място.

— Наблюдателният екип ни разказа за нея, затова сега звъннах в участъка. Сержантът ми прочете протокола. Трима неидентифицирани мъже, всички в тъмни костюми, тъмнокоси, стреляли по четвърти неидентифициран мъж, който шофирал светлосиня кола стар модел. Можела да бъде голям „Форд“ или „Линкълн“.

— Или „Мъркюри Монтего“ — добави Реймънд. — Той отговорил ли на стрелбата?

— Така мислят, но няма ранени или убити. Наблюдателният екип проверява болниците.

— Кой е съобщил за престрелката?

— Обадила се някаква жена, която живее до номер 201, където е станала престрелката, а ние знаем кой живее на номер 201, нали?

— Говорили ли са с Каролин Уайлдър?

— Говорили с прислужницата. Тя им казала, че госпожица Уайлдър не била у дома. Но после…

Хънтър остави слушалката и извика:

— Пипнахме го!

Реймънд погледна към него.

— Оръжието, човече — обясни Хънтър. — Няма никакво съмнение. Отивам да го взема.

Морийн изчака Реймънд да се обърне отново към нея.

— Извинявай — каза той. — И какво?

— Каролин Уайлдър се обади преди около час. Искаше да й звъннеш.

— Добре.

Реймънд взе чашата с кафе и тръгна.

— В дома й — добави Морийн.

Реймънд спря и се вгледа в нея.

— Пита ли я дали е чула изстрелите?

— Не, но се обзалагам, че ги е чула.

Реймънд отиде до лейтенантското бюро под прозореца и набра номера на Каролин.

— Чух, че си преживяла известни вълнения — каза той.

— Бих искала да те видя — отвърна адвокатката.

— Чудесно. След малко тръгвам оттук. Гласът ти звучи странно.

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

Сега вече Реймънд се озадачи. Гласът й беше нисък и по-студен откогато и да е било преди.

— Марси видя ли какво стана?

— Не, но аз видях.

Реймънд не проговори.

— Кои са те? — попита Каролин.

Сега той не беше сигурен каква част от истината да й каже.

— Клемънт си избра неподходяща жертва този път и това се обърна срещу него — каза Реймънд. — Защо, да не искаш да подадеш оплакване от негово име?

— Искам да се засмея — отвърна Каролин, — но устата ме боли. Разговорът ни се превръща в истински фарс, затова нека го продължим, когато дойдеш тук.

Реймънд затвори телефона озадачен. Обърна се към Норб Брил, който пъхаше няколко химикалки в джоба на ризата си, и попита:

— Какво точно е фарс?

— Използвана кола, която трябва да върви по права линия, но отбива вляво — отговори Брил. — Ако нямаш нужда от мен в момента, ще отида да свърша една работа.

Вратата се затвори зад Брил, после се отвори отново, когато Хънтър влезе в стаята с омазнена хартиена кесия в ръка. Той я остави с доволен поглед на бюрото на лейтенанта.

— Няма отпечатъци, но това е оръжието на убийството. Няма абсолютно никакво съмнение.

Реймънд се огледа из стаята и каза:

— Морийн, можеш да си тръгваш, ако искаш. Доста е късно. Но ако решиш да останеш, после заключи вратата.

— Ами аз? — попита Уендъл.

— И за теб се отнася. Ако искаш, можеш да тръгваш.

Хънтър се обади:

— Мамка му, интересът му вече се събуди. Страхува се да не изпусне нещо.

Морийн пристъпи колебливо към тях и седна на бюрото на Брил.

— Защо не попита и мен дали не искам да си тръгна? — каза Хънтър.

— Ти вече си вътре — каза Реймънд, после погледна към Морийн и Уендъл. — Взехме пистолета от онзи тип Суити без да имаме заповед за обиск. Не се тревожа, че това ще се обърне срещу нас, защото няма начин да стане. Просто исках да разбера, без да изписваме тонове хартия и да се молим на някой съдия, дали това наистина е оръжието, или не. И открихме, че е. Няма съмнение в това. Нашият приятел в лабораторията го провери, без да вкарва имена или цифри в книгата, и сега разполагаме с оръжието на убийството. Ако обаче го занесем на прокурора, той ще ни попита как ще докажем, че пистолетът принадлежи на Мансел. Ние ще му обясним, че можем да накараме Суити да сътрудничи. После прокурорът ще поиска да знае кой е Суити. А ние ще трябва да му отговорим, че навремето е бил партньор на Мансел, излежал е присъдата си и сега продава дрога. Тогава прокурорът ще каже: „Господи, това ли е моят свидетел?“. Ние ще отговорим, че работата ни налага връзки с какви ли не хора, а и той е единственият, с когото разполагаме.

— Санди — каза Морийн.

— Точно така, имаме и Санди — отвърна Реймънд. — Но дори да й изтръгнем ноктите, от които бездруго не е останало много, тя няма да каже и дума. Не от лоялност, а защото безумно се страхува от Мансел.

— А ако аз поговоря с нея? — предложи Морийн.

— Разбира се, защо не. Готов съм да изслушам всички идеи. Но нека първо ви повторя с какво разполагаме. Облегната на прозореца на кола ръка, която може да принадлежи на Клемънт. Вероятно същата кола на местопрестъплението. Санди разполага с ключовете за тази кола и според нас ги е дала на Клемънт. Адвокатката на Мансел, госпожица Уайлдър, поглежда ключовете и казва: „Така ли? Докажете“. Знаем, че преди три години Клемънт е бил в къщата от чиито стени извадихме куршуми от „Валтер П 38“ — каза Реймънд и вдигна хартиената кесия. — Ето това е оръжието на убийството. Но как ще докажем, че принадлежи на Клемънт?

Всички замълчаха.

Накрая Морийн каза:

— Уф. Мисля, че знам какво ще направиш.

Отново тишина. Четиримата седяха в старомодния полицейски кабинет под флуоресцентното осветление и мислеха съсредоточено.

Хънтър каза:

— Не виждам друг начин.

— Искаш ли да поговоря с господин Суити? — предложи Уендъл.

— Не, отговорността е моя. Аз ще го направя — отвърна Реймънд. — Или поне ще се опитам. Уендъл, познаваш Тома доста добре, а и другите албанци. Поговори с него. Обясни му, че мислим да го арестуваме за опит за убийство и го наблюдаваме, така че да не прави нищо прибързано в следващите няколко дни. Морийн, ако искаш да поговориш със Санди, давай. Според мен тя иска да си побъбри с някой и кой знае…

Телефонът звънна.

— Джери, нареди на наблюдателния екип да не се отделя от господин Суити.

Телефонът звънна отново. Реймънд сложи ръка върху него.

— Поставете и няколко души в бара, ако могат да се мотаят там, без да ги пребият.

Ново звънене.

Реймънд вдигна слушалката и каза:

— Отдел „Убийства“. Лейтенант Круз.

От другата страна се чу гласът на Мансел.

— Здрасти, партньор. Искам да подам оплакване. Някакви луди шибаняци се опитват да ме убият.

 

 

Той паркира на „Сен Антоан“, на няколко пресечки от номер 1300. Мина през кухнята с хартиена кесия в ръка и Чарли Майер, собственикът, каза тъжно:

— Реймънд, не можеш да носиш обяда си тук. Това е ресторант.

Реймънд се усмихна, махна му и продължи към ресторанта, покрай изкуствените папрати и лампите от „Тифани“ в сепаретата. Заведението беше пълно с хора, дошли да пият по едно след работа. Никой не обърна внимание на полицая с хартиената кесия, който се чудеше какво ли щеше да стане, ако хвърли кесията на масата на Клемънт, седнал спокойно до прозореца в джинсовото си яке, и му каже: „Хей, имам нещо за теб“, а после, когато ръката на Клемънт влезе в кесията, да извика силно, така че да го чуят из цялото заведение: „Пусни го!“, да извади колта от сакото си и да го очисти.

— А, ето го и него — каза Клемънт ухилено. — Изглеждаш като човек, който си мисли за мадама. Хареса ли ти нещо тук?

Реймънд седна и остави хартиената кесия на масата. Клемънт седеше с някакво питие пред себе си. Облечен в протритите си джинси и яке, приличаше на човек, току-що скочил от товарния влак, който преценява заведението.

— Всички тия педали идват тук, за да си намерят гадже. Издокарани, закачили пропуски за някакъв конгрес на саката си, а седят и се гледат един друг. Кълна се. Какво има в торбата? Обядът ти?

— Да, обядът ми — отговори Реймънд. — Дължиш ми седемдесет и осем долара за нов прозорец.

Клемънт се ухили.

— Някой да не е стрелял по теб? — попита той. — Слушай, и по мен стрелят. Виждам онези типове на улицата и си мисля, че са гробари. Облечени в еднакви черни костюми. Това, което не разбирам, е как може никога да не съм чувал за албанците.

— И те никога не бяха чували за теб — отвърна Реймънд. — А сега вече въпросът е кой ще се добере до теб първи. Ако се предадеш, ще живееш по-дълго в затвора, отколкото навън из улиците.

Клемънт го изгледа намръщено.

— И вие оставяте онези типове просто така да стрелят по хората?

— Ако искаш да подадеш оплакване, отбий се в участъка. Нали разбираш, по нас не стрелят, нито ни нападат. Както ти постъпи със Скендер.

— Човече, ти май всичко знаеш.

— Той ще трябва да подаде оплакване, но албанците предпочитат да си свършат сами работата.

— И вие ги оставяте?

— Ако човекът не съобщи, че ти си счупил крака му, значи ние не знаем нищо по въпроса, нали?

— Господи — поклати глава Клемънт. — Искаш ли едно питие?

— Не, имам още работа.

Реймънд загледа как Клемънт пресушава чашата си и се оглежда за сервитьорката. Тази вечер не беше обичайният отпуснат и ленив Клемънт. Седеше полуобърнат, сложил ръка на масата, на около петнайсет сантиметра от хартиената кесия. Клемънт вдигна другата си ръка, махна на сервитьорката и отново погледна към Реймънд.

— Обадих ти се, защото искаш да разбереш нещо — каза той. — Напускам града. Не заради албанците, нито заради теб. Но няма смисъл да седя тук повече, затова изчезвам.

— Кога? — попита Реймънд. — Довечера ли?

— Така възнамерявах. Щях да ти изпратя картичка от Синсинати. Но следобед ме прецакаха и когато стигнах до банката, тя вече беше затворена. Всъщност всички три банки, до които отидох, бяха затворени. Просто искам да знаеш, партньор, че не бягам. Но няма да чакам вие да се мотаете, докато аз си разменям изстрели с хора, които не познавам, облечени в черни костюми… Знаеш ли защо въобще се обличат така?

— Един от тях почина — обясни Реймънд.

— Е, и с още няколко може да се случи същото, ако остана тук, затова можеш да им съобщиш, че напускам града. Но нека не си мислят, че те са ме прогонили оттук, защото не е така. Просто не си заслужава да се забърквам с такива хора. Нали разбираш?

Клемънт вдигна очи, когато сервитьорката взе чашата му.

— Същото, сладурче — каза той.

Момичето се обърна към Реймънд и Клемънт добави:

— Не, той не иска нищо. Това е Джак Армстронг, истинското американско момче.

Мансел се усмихна на сервитьорката и се обърна към Реймънд.

— Тя въобще няма представа за кого говоря, нали?

— Санди с теб ли тръгва? — попита Реймънд.

— Не знам. Предполагам, че да. Тя е голям бонбон, нали? Освен когато се дрогира. Казах й да спре да пуши тия лайна и да пие алкохол като нормален човек.

— Някои хора не чуват това, което им казваш — отбеляза Реймънд.

— Това си е истината.

— Но стига те да не дрънкат по твой адрес… — Реймънд сви рамене и не довърши думите си.

Клемънт се вторачи мрачно в него.

Реймънд усети колко силен е шумът в ресторанта. Изненада се, че когато нарочно се вслуша, откри колко високо говорят всички. Посетителите на заведението определено се забавляваха. Реймънд каза:

— Е, аз трябва да вървя.

Клемънт продължи да го гледа вторачено.

— Искаш да ме накараш да мисля, че знаеш нещо, което аз не знам — каза той.

— Тази вечер си доста нервен — отвърна Реймънд. — Но щом имаш доверие на приятелите си, за какво се тревожиш?

Клемънт не отмести очи от него. След малко завъртя леко глава и погледна хартиената кесия.

— Това не е обядът ти, нали? — попита той.

— Не, не е обядът ми. Нито пък е торбичка със сладкиши — отговори лейтенантът. — Искаш ли я?

— О, боже — ухили се Клемънт. — Почваме да си правим номера, а? Искаш да ми връчиш нечие чуждо оръжие?

Той вдигна очи и изражението му рязко се промени, когато Реймънд стана.

— Къде отиваш? — запита Клемънт. — Още не съм свършил.

— О, да, свърши — отговори Реймънд, после излезе навън.

Отиде до телефона в кухнята и въпреки силния шум наоколо звънна на Хънтър. Нареди му да не мърда от мястото си, като му обеща, че ще е при него след секунда.

 

 

Няколко минути по-късно Реймънд влезе в стаята на екипа.

— Морийн тръгна ли си? — попита той.

— Веднага след теб. Наблюдателите на Суити са на мястото си. Казах им да вкарат някого в бара, а останалите да се покрият.

— Добре.

Реймънд отвори телефонния указател на буквата „С“ и започна да набира някакъв номер.

— Клемънт ми съобщи нещо — каза той. — Утре напуска града.

— Тогава трябва да направим купона довечера — отбеляза Хънтър.

Реймънд кимна.

— Поне би трябвало да опитаме.

После каза по телефона:

— Санди, обажда се лейтенант Круз. Как си? Да, знам, някои са по-добри от други. Поговори ли си с Морийн? Да, добре. Дай да я чуя за секунда.

Той сложи ръка върху слушалката и погледна към Хънтър.

— Санди каза, че днес не е най-добрият й ден.

После Реймънд отдръпна ръка от слушалката и каза:

— Морийн, слушай, кажи й, че Клемънт ще й се обади или направо ще отиде при нея след малко. Всъщност всеки момент, така че не е лошо да изчезваш оттам. Обясни й следното: може да му спомене, че сме я разпитвали за оръжието, дори сме я попритиснали и сме опитали да я уплашим. Но й кажи, че всичко трябва да звучи съвсем просто. Занесла пистолета на Суити и край. Това е всичко, което знае. Плаче ли? Е, кажи й, че е по-добре да спести сълзите за Клемънт. За всеки случай. Хей, Морийн, сподели с нея колко ти се иска отново да си на двадесет и три.

— Много си мекосърдечен — обади се Хънтър.

— Съчувствам на Санди — отвърна Реймънд. — Малко. Но не се тревожа за нея. Имам предвид, че тя е с Клемънт от три-четири години, а още е жива…

— Знае как да си покрива задника — отбеляза Хънтър.

— Ако нещо ме притеснява в момента, това е, че чувствам определена отговорност… — Реймънд се замисли за момент и погледна към Хънтър. — Имаш ли телефона на Суити?

Хънтър набра номера и зачака. Реймънд вдигна слушалката и се отпусна назад, като кръстоса крака върху сивото метално бюро.

— Господин Суити, как си? — каза той. — Обажда се лейтенант Круз… Чудех се дали Клемънт вече ти се е обадил.

— Дали Клемънт ми се е обадил!

И Реймънд и Хънтър отдръпнаха слушалките от ушите си и се спогледаха измъчено.

— Къде си? — попита Реймънд. — У дома или на работа?

— У дома. Какво искаш да кажеш с това дали Клемънт ми се е обаждал?

— Анита ли е на работа?

— Да, там е.

— Защо не отидеш да й помогнеш? — предложи Реймънд.

— Защо?

— Мисля, че ще си зает довечера.

Последва кратка пауза, после господин Суити попита:

— Защо Клемънт ще ми се обажда?

— Когато го направи, кажи му, че се радваш на обаждането му — отговори Реймънд, — защото си искал да се свържеш с него. Всъщност дори искаш да се видиш с него.

— Да се видя с него? За какво?

— За да му върнеш оръжието.

— Ти вече взе оръжието! Дадох ти го!

Хънтър ококори очи, имитирайки емоционалното състояние на господин Суити.

— Не, ти ни каза, че пистолетът е в мазето — отвърна Реймънд спокойно. — Предполагаме, че още е там.

Отново настъпи мълчание. Накрая господин Суити каза:

— Не искам да се забърквам в това, човече. Върху главата ми ще се изсипе цяла кофа лайна.

— Прав си, но имаш думата ми — отвърна Реймънд. — Когато Клемънт дойде за оръжието, кажи му къде е. Всъщност какво мислиш за това? Кажи му направо да отиде и да си го прибере, защото ти си зает.

— Ще трябва да го вкарам в къщата.

— Не и ако оставиш ключа под изтривалката.

Реймънд погледна отново към Хънтър и двамата се усмихнаха. Две хлапета, успели да се измъкнат безнаказано от белята, която са направили.

 

 

В бар „Атина“ на улица „Монро“ в гръцкия квартал, който се намираше на две пресечки от полицията, редовно се разказваха приказки за герои и истории за хитри професионалисти, невинаги спазващи правилата. Реймънд се зачуди дали някой от хитреците някога поглеждаше напред и виждаше предварително какво ще стане. Някой ден един от старите професионалисти можеше да разкаже поверително на хората около масата си следната история: „Та той подмамва онзи тип да предаде пистолета, балистичната експертиза доказва, че това е оръжието на убийството и той го връща в мазето, където е било скрито. После казва на човека да се обади на убиеца и да го помоли да си прибере пистолета, защото не му се иска да се забърква в каши. Разбирате ли? Той трябва да пипне убиеца с оръжието, иначе няма дело срещу него. Трябва да го вкара в капана…“. А бъдещите ченгета около масата щяха да чакат края на историята усмихнати и с блеснали очи.

А после какво? Реймънд се замисли сериозно, докато се возеше в синята полицейска кола с Хънтър.

Продължавай…

Ето как трябваше да се развият нещата. Къщата на господин Суити е под наблюдение. Мансел идва и излиза от нея с пистолета в джоба си. Ченгетата насочват светлините си към него и край. Или, ако остане вътре, ще го помолят да излезе. Той ще го направи, но преди това ще се опита да скрие оръжието отново или да го разбие с чук. Но въпреки това ще го пипнат с оръжието и ще успеят да го заведат в съда.

Но историята в бар „Атина“ можеше да се разкаже и по друг начин: по някаква причина наблюдението е прекратено… Можеше да се появи някаква причина. Клемънт излиза със зареден пистолет. Стига до улицата и се заковава на място, когато чува: „Стой!“. Вижда Круз на тротоара под уличната лампа. Сакото на Круз е разкопчано, ръцете му са отпуснати надолу…

Странен тип си, каза си Реймънд.

Но продължи да си представя сцената, докато се возеха по „Джеферсън“. Чу гласа си отново. „Стой!“ Зачуди се какво ли щеше да каже Клемънт. Да, той със сигурност би отговорил нещо, после пък самият той би му отвърнал и тогава…

— И двамата ли ще влезем? — попита Хънтър.

Реймънд, придържащ хартиената кесия в скута си, отговори:

— Не, аз ще го направя.

Помълча няколко минути, после добави:

— Той има и друг пистолет. Щом е стрелял по албанците, значи е намерил оръжие отнякъде.