Елмор Ленард
Първобитен град (2)

1.

Един от служителите на паркинга на хиподрум „Хейзъл парк“ си припомни, че съдията си тръгнал след деветото надбягване, около един през нощта, и така запълни първата празнина в случая. Тъй като снимката на съдията наскоро доста пъти се беше появявала във вестниците и по телевизията, той бе сигурен, че в сребристия „Линкълн Марк V“ е бил Алвин Гай.

Светла кожа, около петдесетте, с малки мустачки и коса, увиснала над яката.

Другата замесена кола била марка „Буик“ или „Олдсмобил“, с тъмен цвят.

Със съдията имало млада бяла дама, около двадесет и седем годишна. С руса, дълга коса. Издокарана с нещо розово, широко, с много златни верижки около врата. Хубава жена. Гримът й я правел да изглежда бледа на изкуствената светлина, червилото й било тъмно. Служителят от паркинга каза, че съдията не помогнал на спътницата си да се качи в колата. Той се настанил на собствената си седалка и дал един долар бакшиш на служителя.

Другата кола, тъмният буик или олдсмобил — може би черна — била почти нова. В нея седял сам мъж. Ръката му се подавала през прозореца — нали разбирате, лакътят му — като късия ръкав бил навит нагоре един или два пъти. Ръката изглеждала загоряла от слънцето и по нея имало светли, червеникаворуси косъмчета.

Другата кола се опитала да задмине автомобила на съдията, но той продължил напред и не й позволил. Тогава другата кола изфучала напред към изхода. Човекът бързал много. Запищели десетки клаксони. Колите на изхода също не му дали път. Хората, които си отивали у дома, след като са заложили парите си, не искали да дават нищо друго.

Сторило му се, че другата кола се опитала да се вмъкне в потока отново точно когато колата на съдията стигнала до изхода. Последвал трясък. Бам!

Служителят от паркинга, Евърет Ливингстън, каза, че погледнал натам, но не видял никой да излиза от колите. Сторило му се, че колата на съдията се ударила в предната броня на другата кола, когато тя се опитвала да се вмъкне в потока. Колата на съдията дала на заден, заобиколила другата кола и излязла през портала, като се насочила на юг по „Дикуайндър“. Другата кола се забавила. Още няколко коли минали покрай нея. После другата кола също излязла и това е моментът, когато служителят от паркинга ги видял за последен път или поне така си мислел, докато не прочел за съдията във вестника.

 

 

След като напусна пистата, единственото, което Клемънт искаше, бе да държи под око Санди и албанеца.

Да забрави за сребристия марк.

Да следва черния кадилак, в който схванатият албанец стискаше волана като ученик на шофьорския си изпит, заковал колата в дясното платно. Трябваше да е лесно.

Само че онзи марк непрестанно му се пречкаше.

Ударената броня не притесняваше Клемънт. Колата не беше негова. Мисълта, че мъжът в автомобила беше чернилка с бяло момиче, също не го смущаваше. Той реши, че типът се занимава с дрога или хазарт, и ако момичето искаше някаква чернилка с педалски мустачки, то това си беше нейна работа. Откак пристигна в Детройт, Клемънт бе виждал всякакви чернилки с бели момичета. Вече не се вторачваше в тях както преди.

Но този сребрист марк беше друга работа. Мотаеше се по средата на пътя и задържаше Клемънт назад, докато кадилакът се изгуби далеч напред сред стотиците стопове. Негърът караше огромната си кола с бялата дама вътре и не му пукаше кой е зад него или дали някой бърза. Точно това вбеси Клемънт — наглостта на негъра. Също и косата му.

Клемънт включи дългите светлини и видя ясно типа през предното стъкло. Косата му, когато се обърна към момичето, приличаше на черна найлонова перука, от онези по двайсет и девет долара, модел „Патешка опашка“. Шибан кретен. Клемънт си помисли, че негърът му прилича на кубинец. Противно мазен. После реши, че е само мазен негър.

Санди и албанецът завиха надясно по Девета миля. Клемънт отби в дясното платно. Когато стигна почти до ъгъла, сребристият марк го засече и зави преди него.

Клемънт изруга изненадано.

Последва стоповете му зад ъгъла и форсира, готов да удари задницата на онзи тип. Но инстинктът му го спаси. Нещо го предупреди да намали и наистина след секунда видя тъмносинята полицейска кола отпред. Линкълнът профуча покрай нея. Полицейската кола продължи напред и Клемънт подкара по-бавно.

Видя, че светофарът на следващото кръстовище — „Джон Р“ — светна зелено.

Кадилакът на албанеца вече завиваше наляво, последван от няколко коли. Сега маркът зави по „Джон Р“, без да даде мигач, профучавайки покрай „Холидей ин“ на ъгъла. Клемънт ускори, когато полицейската кола продължи напред през кръстовището. Стигна до ъгъла, когато светофарът светна червено. Чу свирене на клаксони и свистенето на собствените си гуми и за момент си помисли, че ще скочи на тротоара и ще нахлуе в „Холидей ин“. Някакъв мъж на тротоара вдигна бързо малкото си кученце, за да се махне от пътя, но Клемънт дори не се удари в бордюра. Той изправи волана и натисна педала за газта, изфучавайки надолу по „Джон Р“ под арка от улични лампи и неонови реклами. Приближи се до тромавия марк и натисна клаксона. Главата на негъра се завъртя към огледалото за обратно виждане. Клемънт хвърли поглед към него, докато задминаваше колата, и видя лицето на негъра и размахания през страничния прозорец среден пръст.

Леле, леле, помисли си Клемънт. Ще потанцувам върху главата ти, господин Черньо, ако решиш да ми се правиш на умник.

Само че сега трябваше да внимава. Следващият светофар беше на Осма миля, където Детройт свършваше. Санди и албанецът можеха да завият нанякъде или да тръгнат по шосе 75, ако отиваха към центъра. Ако успееха да хванат светофара, Клемънт също трябваше да успее. Инак щеше да ги изгуби и да му се наложи отново да залага капани за албанеца.

Светофарът на Осма миля светна зелено. Клемънт даде газ. Изненадано погледна настрани, когато усети, че някаква кола го задминава отдясно. Сребристият марк се плъзна встрани, после застана точно пред него, когато Клемънт се опита да ускори, виждайки, че светва жълто. Все още имаше време и двамата да минат, но мръсният негър закова на кръстовището и Клемънт трябваше да натисне спирачка с всичка сила. Той усети как задницата му поднася, чу изсвистяването на гумите си и видя сребристия параход точно пред себе си, когато най-после успя да спре.

Санди и албанецът бяха изчезнали. Не се виждаха никъде.

Гадният негър седеше с вирната глава, вторачен в огледалото за обратно виждане.

Клемънт каза:

— Е, сега вече имам време за теб, господин Черньо. Щом искаш да си играем…

 

 

Момичето се завъртя назад и се намръщи срещу силните фарове.

— Мисля, че е същият — каза тя.

— Разбира се, че е — потвърди Алвин Гай. — Същият умник. Виждаш ли номера му?

— Прекалено наблизо е.

— Когато потегля, хвърли един поглед. Ако ни последва, вземи телефона и кажи на оператора да ни свърже с полицията.

— Мисля, че не знам как да работя с това — каза момичето.

Беше запалила цигара преди по-малко от минута, а сега я смачка в пепелника.

— Ти май много неща не знаеш — каза Алвин Гай, без да отмества очи от огледалото.

Светофарът светна зелено и той потегли напред с нормална скорост, наблюдавайки фаровете, отразени в огледалото за обратно виждане. Пресече Осма миля, тръгна отново по „Джон Р“, обратно в Детройт и каза на фаровете:

— Вече сме вън от „Хейзъл парк“, глупако. Може и да не знаеш, но отиваш право в пандиза — нападение със смъртоносно оръжие.

— Той всъщност не е направил нищо — каза момичето, като държеше телефона и гледаше през предното стъкло към празната улица, която, макар и осветена от лампите, изглеждаше мрачна.

Тя усети удара и чу скърцането на метал в метал, после думите на Алвин Гай, който изкрещя: „Копеле…“. Чу гласа на оператора в слушалката и как Алвин Гай вика на нея или на него:

— Полиция! Полиция!

После усети как колата отзад отново ги удря и продължава напред, набирайки скорост.

 

 

Клемънт задържа предната си броня, залепена към сребристия марк, и ускори, усещайки действието като физическо усилие, сякаш използваше собствената си сила. Маркът се опита да се измъкне, но Клемънт не го пусна и продължи да го бута. Маркът зави рязко в дясното платно. Улицата напред беше празна. Клемънт се подготви, усетил, че онзи тип замисля нещо. Наближаваше кръстовище.

Но негърът се задейства, преди да стигне до кръстовището. Сви остро наляво, за да разкара колата от задницата си, и профуча през някакъв паркинг, несъмнено за да отбие по тясната уличка.

— Тъпо лайно — каза Клемънт, когато фаровете осветиха високата ограда и маркът закова на място.

Клемънт мина покрай червения надпис върху жълтата сграда, който гласеше: „Противопожарно оборудване Американ Ла Франс“. От едната страна на сградата висеше лампа, която осветяваше сребристия линкълн марк като нов модел на изложба.

Или като животно, заслепено от фарове, което стои зашеметено в средата на пътя. Клемънт се сети първо за това, когато се изравни, а после застана малко пред марка. Негърът държеше телефон и крещеше в него, очевидно беше много ядосан. Момичето стискаше златните верижки около врата си.

Клемънт пъхна ръка под предната седалка, издърпа кафявата хартиена торба, отвори я и извади автоматичен „Валтер П 38“. Вдигна ръка, за да отвори люка на покрива, и започна да се извива зад волана, за да се надигне. Застана прав на седалката и се показа до кръста от колата. Сега имаше чудесна гледка отгоре към предното стъкло на марка. Клемънт протегна валтера. Простреля негъра пет пъти. Отначало виждаше лицето му ясно, но после не, тъй като предното стъкло се напука и побеля като заскрежено от куршумите. Накрая голямо парче от стъклото падна. Тогава Клемънт чу момичето, което пищеше с всичка сила.

Той излезе от колата и отиде до шофьорската врата на марка. Наложи му се да се протегне навътре, за да изправи негъра, като внимаваше да не докосне кръвта, изцапала целия светлосин костюм на чернилката. Типът вече не приличаше на кубинец. Всъщност на нищо не приличаше. Момичето все още пищеше.

— Ей, я млъкни — нареди й Клемънт.

Тя спря да си поеме дъх, после започна да издава странни, истерични звуци. Клемънт заповяда отново:

— Млъквай!

Видя, че няма никакъв смисъл да й крещи, затова се пъхна в колата и я удари през устата. Не можа да замахне от рамо, но ударът бе достатъчно силен, за да й придаде вид на замаяна от пиене. Клемънт се наведе, за да вземе портфейла на негъра, като държеше сакото му отворено с върховете на пръстите си. Вътре имаше три стодоларови банкноти и две по двайсет, кредитни карти, няколко чека, разписки от надбягванията и малък бележник със спирала. Клемънт взе парите и бележника. Пъхна се отново в сребристия марк, дръпна ключовете от волана и се обърна към зашеметеното момиче.

— Ела — каза той. — Покажи ми къде живее гаджето ти.

 

 

Потеглиха към Удуърд и завиха на юг. Клемънт хвърли поглед към момичето, което седеше сковано, притиснало се към вратата, и реши да й даде малък съвет.

— Като се захванеш с цветнокожите, ставаш един от тях. Не го ли знаеш? Независимо дали е бяло момиче с чернилка, или бял с цветнокожа, ти си с тях, ходиш по техните места. Няма да видиш как белият води черното маце у дома, нито пък обратното. Той някога идвал ли е в дома ти?

Момичето не отговори. С една ръка стискаше чантата си, а с другата — златните верижки. По дяволите, той не искаше верижките й, дори да бяха истински. Решаваш да се отървеш от подобни неща и…

— Зададох ти въпрос — продължи Клемънт. — Той някога идвал ли е в дома ти?

— Понякога.

— Е, това е необичайно. С какво се занимаваше? Хазарт? Дрога? Прекалено дърт е за сводник. Макар че приличаше на сводник. Нали разбираш, не съм възхитен от вкуса ти. Господи, тип като този! Откъде си? В Детройт ли си живяла винаги?

Тя отговори „да“, но не звучеше съвсем убедително. После го попита:

— Какво ще ми направиш?

— Няма да ти направя нищо, ако ми покажеш къде живее онзи. Женен ли е?

— Не.

— Но живее в Палмър Удс? В онези големи къщи?

Клемънт зачака. Стори му се, че говори с дете.

Минаха покрай щатската панаирна палата на север към предградията, отивайки си у дома. Движението не беше натоварено, всъщност почти никакво по това време на нощта. Напред се виждаха стоповете на няколко коли, но те изчезнаха от погледите им, когато Клемънт спря на светофара на Седма миля.

— Тази нощ не ми върви — каза Клемънт. — Нали разбираш? Струва ми се, че хванах всеки червен светофар в града.

Момичето седеше мълчаливо до вратата.

— Завиваме надясно, нали? Знам, че сме точно на запад по „Удуърд“.

Той чу отварянето на дясната врата и се протегна към момичето, но то вече бе изскочило от колата, а вратата се затръшна към него.

— Мамка му! — изруга Клемънт.

Изчака смяната на светофара, като наблюдаваше бледорозовата фигура, която тичаше покрай оградата на ъгъла. Клемънт виждаше само мрачната маса дървета зад нея, по-тъмна от нощното небе, и момичето, тичащо несръчно към игрището за голф, стиснало чантата си, сякаш вътре имаше ценности. Бягаше, за да спаси живота си. Тъпанарката дори не знаеше накъде отива. Полицейският участък се намираше точно от другата страна на парка. Веднъж прибраха там Клемънт за нападение срещу един педал и го освободиха, когато педалът отказа да го идентифицира. Ако си спомняше правилно, това беше Дванадесето управление.

Светна зелено и Клемънт подкара рязко, за да затръшне вратата, зави надясно, пресече Седма миля и спря в края на паркинга на игрището за голф. Момичето тичаше напред в светлината на фаровете му, без дори да потърси убежище сред дърветата. Клемънт изскочи от колата и се втурна след нея. Пробяга около стотина метра и спря, макар че вече я настигаше.

— Какво, по дяволите, правиш? — запита се той. — Тренираш ли?

Клемънт протегна валтера, стисна го здраво с лявата си ръка и натисна спусъка. Видя я да залита. Господи, шумът беше оглушителен! Простреля я още два пъти и тя най-накрая се просна на земята.

Клемънт бе готов да се обзаложи, че трите изстрела са свършили работа. Но за миг си представи момичето, седнало в съдебната зала, с ръка върху верижките си. По-разумно щеше да е да отдели още двайсет секунди, за да се увери, че е мъртва, отколкото да прекара двайсет години в пандиза. Клемънт тръгна към нея. Видя отразената светлина на звездите в очите й и си помисли, че момичето не изглеждаше зле.

Връщайки се към колата си, Клемънт осъзна още нещо и си каза:

— Ама че си тъпак. Сега не можеш да откриеш къщата на онзи тип.