Елмор Ленард
Първобитен град (11)

10.

— Нали разбираш — каза Хънтър, — палката е най-доброто. Слагаш я в джоба на панталона си, точно до бедрото. Ако нямаш палка, тогава преместваш пистолета си и го затъкваш в колана. Започваш да танцуваш с гаджето и само наблюдаваш изражението на лицето й.

Реймънд попита:

— Да не си настроен сексуално тази вечер?

Хънтър отговори:

— Само тази вечер ли? Винаги съм искал да опитам някоя от мадамите тук. Съпругът й е вицепрезидент на „Дженерал мотърс“, отегчава я до смърт… Я виж тази. Погледни шибания й тоалет.

Седяха в „Арчибалдс“ на първия етаж на сграда 555, рамо до рамо с пиещата коктейли тълпа. Млади адвокати и мениджъри по продажбите и момичета, които идваха от къде ли не. Хънтър си представяше неспокойни дами от предградията, които търсят приключения и чакат да ги омае ченгето с никелирания, деветмилиметров колт в колана.

Реймънд каза:

— Знаещ ли на каква възраст ще е отегчената съпруга на вицепрезидента на „Дженерал мотърс“?

Той довърши бърбъна си и остави чашата на бара.

— Качвам се. Клемънт паркира на отсрещната страна на улицата. Бежов „Шевролет Импала“, номер ТФБ 781.

— Сигурно я е откраднал — каза Хънтър.

— Телефонът е до мъжката тоалетна.

— Видях го, когато влязохме.

— Ако Клемънт си тръгне преди мен, ще ти звънна.

Реймънд излезе от бара, мина покрай секретарките и младите директори и се качи на асансьора. Отправи се към седмия етаж, където се помещаваше „Уайлдър, Сълтън и Файн“, прочути имена в Градския съд на Детройт, адвокати по наказателно право, които сега навлизаха в света на големите корпорации, в договорите и данъчните облекчения. Фоайето им беше облицовано в кафява кожа, екземпляри от „Форбс“ и „Форчън“^[1] лежаха на стъклените масички.

Реймънд мина покрай редицата спретнати секретарски бюра с покрити пишещи машини към меко осветения кабинет, където го чакаха Каролин Уайлдър и Клемънт Мансел. Клемънт го гледаше презрително и се хилеше.

Каролин Уайлдър каза:

— Моля, седнете.

Реймънд се съсредоточи върху наблюденията си. Забеляза ярката синьо-червена татуировка на дясната ръка на Клемънт, който, облечен в спортна риза, седеше на канапето с отпуснати в скута ръце. До него лежеше избеляло дънково яке. На масата за кафе бяха оставени чифт очила с тъмни рамки и папка. Реймънд забеляза и линията на бедрата на Каролин Уайлдър под тъмночервения плат, кръстосаните й крака. Адвокатката и клиентът й седяха далеч от бюрото, в другия край на стаята. Каролин Уайлдър — спокойна, но изправена в коженото кресло, с бяла блуза и тъмновинен костюм, очевидно шит по поръчка. Мека кестенява коса със светли кичури, стигаща почти до раменете. Кафяви очи, които не издаваха нищо. Около тридесет и пет годишна, хубава, много по-хубава отколкото я помнеше.

— Не изглеждате особено заинтересуван, лейтенант — каза тя. — Отегчен ли сте?

Искаше му се да сграбчи Клемънт, да го фрасне в стената с достатъчно сила, за да изпадне в безсъзнание, после да му сложи белезниците и да й отговори:

— Не, ни най-малко не съм отегчен.

Хубаво щеше да е.

Реймънд не каза нищо. Отмести поглед от Каролин Уайлдър към Клемънт, който се мръщеше към него.

Клемънт каза:

— Не си спомням лицето ти.

— Но аз помня твоето — отвърна Реймънд и се втренчи в точката между полузатворените очи на Мансел.

— Трябва ли да те познавам? — попита той.

Реймънд отново не отговори. Чу как Каролин Уайлдър въздъхва и после пита:

— Това е във връзка с убийството на Гай, нали?

Реймънд кимна и се обърна към нея.

— Точно така — потвърди той.

— С какво разполагате?

— Със свидетели.

— Не вярвам.

— И кола.

Клемънт се намеси:

— По дяволите, той няма никакви свидетели. Само ни омайва.

— И на хиподрума, и на местопрестъплението — каза Реймънд.

Каролин Уайлдър се обърна към Клемънт:

— Не казвай нищо, освен ако не ти задам въпрос. Ясно ли е? — запита тя, после каза на Реймънд. — Ще му прочетете ли правата?

— Не съм планирал да го правя — отговори Реймънд.

Каролин Уайлдър се вгледа в него за момент, после сви рамене.

— Той бездруго няма да каже нищо.

— Мога ли да му задам един въпрос? — попита Реймънд.

— Какъв?

— Снощи шофирал ли е черен „Буик Ривиера“ с регистрационен номер ПИХ 546?

— Той няма да отговори на този въпрос.

Клемънт отмести поглед от адвокатката си към Реймънд. Очевидно се забавляваше.

— Мога ли да го попитам дали е виждал Санди Стантън напоследък?

— Нейна ли е колата? — запита Каролин Уайлдър.

— На един неин приятел.

— Не мисля, че имате дори косвени доказателства — каза адвокатката. — А той няма да каже нищо, така че защо въобще си губим времето?

Реймънд се загледа директно в Клемънт.

— Иначе как си? — попита той.

— Не мога да се оплача — отговори Мансел. — Все още се опитвам да си те припомня. Имаше ли мустаци по онова време?

— Не, пуснах ги наскоро — отвърна Реймънд и усети, че Каролин Уайлдър го наблюдава внимателно.

— Беше по-пълен тогава — закима Клемънт. — Помня те. Кротък човек беше. Не говореше много.

— Случаят не беше мой. Мисля, че дори не съм говорил с теб преди.

— Да, вече те помня — каза Клемънт. — Как се казваше оня червенокосият? Всъщност не беше точно червенокос, по-скоро с пясъчноруса коса.

— Хънтър — отговори Реймънд. — Сержант Хънтър.

Клемънт се ухили отново.

— Опита какво ли не, за да ме накара да кажа, че аз съм натиснал спусъка. Бяхме в онази малка стаичка със старите папки.

Реймънд кимна. Усети странна връзка с престъпника, в която нямаше място за адвокатката.

— Когато ме вкара там, си помислих, че ще ми разбие главата в стената — продължи Клемънт. — Всъщност въобще не ми посегна, но едва се сдържа. Сигурен съм. Попитай го.

— Лежа ли някъде след Милан? — попита Реймънд.

— Мисля, че всички би трябвало да си отидем у дома — прекъсна ги Каролин Уайлдър, като се приготви да стане от креслото.

— В Милан не беше прекалено лошо — каза Клемънт. — Нали знаеш, на времето там са лежали доста известни хора. Франк Костело и някои други. В момента не мога да се сетя за имената им.

— Пазиш ли се от неприятности? — попита Реймънд.

— Да, особено след като я има тази дама тук — отвърна Клемънт, като се ухили и се настани по-удобно. — Ще ми се да чуя как възнамеряваш да ми лепнеш съдията.

Каролин Уайлдър се намеси:

— Това е всичко.

Клемънт я погледна замислено.

— Той не може да използва това, което ще кажа. Не ми е прочел правата.

Мансел наистина се забавляваше.

— Можеш да кажеш всичко, каквото поискаш — успокои го Реймънд. — Няма да го използвам срещу теб — добави той и се усмихна дружелюбно.

Каролин Уайлдър се изправи и приглади полата си с ръка.

— Той направо ще се пукне — каза Клемънт. — Има някаква идея какво се е случило на съдията, но не може да намери човек, който да я вери… верицира.

— Да я верифицира — поправи го Реймънд. — Когато човек се мотае из съдебните зали и затворите, научава някои думи, нали?

— В пандиза станах нещо като адвокат — обясни Клемънт. — А и се запознах с някои от тях тук и там.

Каролин Уайлдър се обади отново:

— Лека нощ, лейтенант — каза тя.

Реймънд се надигна.

— Мога ли да ползвам телефона ви? — попита той.

Тя кимна към бюрото си, масивна грамада от тъмно дърво, ясно очертана на фона на щорите и графиките с хромирани рамки.

Реймънд прекоси стаята, вдигна телефона и набра някакъв номер. Изчака и каза:

— Джери? Ще се видим ли в центъра? Добре, до по-късно.

После затвори, като се чудеше дали са чули гласа на Хънтър, който каза:

— Майната ти, няма да си тръгна оттук. Това е мястото, човече.

Клемънт и Каролин Уайлдър стояха прави и той й говореше нещо, сложил ръка на рамото й. Тя се вторачи в него намръщено, сякаш се опитваше да разбере какво й казва. След това рязко се отдръпна от него, изненадана или шокирана, и извика:

— Какво!

Клемънт сви рамене, каза още няколко думи, завъртя се и излезе от кабинета.

Настъпи тишина. Реймънд се приближи към адвокатката и попита:

— Какво има?

Тя обаче беше вглъбена в мислите си и не отговори. В момента не приличаше на строгата адвокатка, която беше гледал в съда, а на объркана жена. На уязвимо момиче, което току-що са обидили ужасно или е чуло зловеща тайна. Реймънд искаше да я докосне и думите изскочиха почти неволно от устата му.

— Мога ли да ти помогна, Каролин?

Това, че се обърна към нея с малкото й име, го изненада, но му прозвуча съвсем естествено, а изглежда и на нея. Тя го погледна по различен начин. Не толкова с подозрение, колкото предпазливо, сякаш искаше да се увери в непреднамереността на тона и намеренията му.

— Чу ли какво каза Мансел? — попита тя.

Реймънд поклати глава.

— Не.

— Нищичко ли?

— Абсолютно нищо.

Той я загледа как взима папката от масата за кафе и минава покрай него към бюрото си.

— Страхотен сладур е — каза тя изморено.

— Той убива хора — каза Реймънд.

Каролин го погледна внимателно.

— Няма нужда да ми го казваш. Достатъчно дълго си бил ченге — виждала съм те безброй пъти. Знаеш каква е работата ми и каква е твоята.

— Да, но мога ли да ти помогна? — повтори Реймънд.

Адвокатката се поколеба и отново се загледа в него, сякаш се готвеше да му каже нещо. Но се колеба прекалено дълго. Реймънд видя как погледът й се отмества от него, после отново се връща. След секунда тя седеше зад бюрото си го наблюдаваше безизразно.

— Знам, че си с добри намерения…

— Но това не е моя работа — довърши Реймънд вместо нея.

Той извади визитна картичка от джоба на сакото си и я остави на бюрото й.

— В случай че те уплаши отново — поясни той. — И ако си готова да си го признаеш.

— Лека нощ, лейтенант.

— Лека нощ, Каролин — отвърна Реймънд и излезе от кабинета.

Почувства се доволен, че не прекали с думите си, но се зачуди дали нямаше да е по-добре, ако беше настоял да й помогне и беше казал още нещо.

 

 

Хънтър използва телефона до тоалетната, за да повика екипа, който трябваше да проследи Мансел. Докато говореше, гледаше вторачено слабото момиче в кожено елече и широк колан, което седеше срещу него. Той съобщи на полицаите, че бежов „Шевролет Импала“ ТФБ 781, се отправя на юг по „Удуърд“ и ще пресече кръстовището с Осма миля след около дванадесет минути. Каза им да проверят досието на колата, да задържат шофьора и да го закарат в управлението, стая 527. Ченгетата попитаха какво е обвинението и Хънтър отговори:

— Шофиране без книжка.

После се върна на бара, настани се до момичето с коженото елече и каза:

— Ако не успеем да се влюбим през следващите дванайсет минути, може да ми дадеш телефона си и да опитаме по-късно.

Момичето го изгледа с лек копнеж и отвърна:

— Нямам нищо против влюбването, готин, но със сигурност не бих тръгнала да свалям ченге. Дори ако вярвах, че ще си платиш.