Елмор Ленард
Първобитен град (13)

12.

Преди няколко месеца статия в списание „Детройт нюз“, част от неделното издание, беше обрисувала осем трудещи се жени, които под цветните снимки на работните им места обясняваха как точно си вадят хляба. Професиите им бяха кранистка, автомобилна техничка, агентка по недвижими имоти, домакиня, адвокатка, келнерка, архитектка по вътрешно обзавеждане и градска съветничка.

Адвокатката беше Каролин Уайлдър, снимана във велурено сако, облегната на огромното си бюро. На стената зад нея, макар и малко размазан, се виждаше поставен в рамка цитат.

„С каквото и да се захванат жените, трябва да го правят два пъти по-добре от мъжете, за да ги мислят за поне наполовина така добри.

За щастие това не е трудно.“

Думите принадлежаха на Шарлът Уилтън, кмет на Отава през 1963 година.

Текстът под снимката на Каролин, заел цели две колони, гласеше: „Каролин Уайлдър, адвокатка, старши партньор в «Уайлдър, Сълтън и Файн», Бирмингам“. След това започваше разказът й.

Навремето си мислех, че съм художничка. Дори в продължение на три години учих в Центъра за развитие на творчеството. Вярвах, че мога да рисувам доста добре. Намерих си работа в художествения отдел на известна агенция за реклама на коли, където думата творчество се чуваше непрестанно, но почти не присъстваше в рекламите им. Омъжих се за „творчески“ директор и след петнадесет месеца бях уволнена и разведена, и двете заради неподчинение. Прехвърлянето ми към правото беше случайно, въпреки че имах ясни представи и цели, които ми помогнаха в университета и през двете години работа като служебен защитник. Последните ме подготвиха за наказателното право, с което се сблъскваме всекидневно в съдебната зала. По-голямата част от клиентите ми са обвинени в сериозни престъпления като убийство, изнасилване, въоръжен грабеж и нападение. Седемдесет и девет процента от тях биват оправдани и освободени. Във въпроса, който ми задават най-често: „Защо се занимавате с наказателно право?“, се крие представата, че жените по природа мразят насилието и никога, при никакви обстоятелства не биха помогнали на жестоки престъпници да останат на свобода. Истината е следната: престъпниците са проблем на полицията; личностите, обвинени в престъпление са мой проблем.

Другата идея на Каролин, че животът може да е прост, ако е основан на категорични мнения относно поведението, се проявяваше в готовността й да отговаря на тъпи въпроси. Това я правеше да изглежда любезна и прозорлива и й помагаше да си изгради образ на решителен адвокат на защитата. Прокурорите от област Уейн я наричаха Желязната кучка. Тя можеше да поздрави някого в асансьора, но можеше и да не го направи. Никога и при никакви обстоятелства не би говорила за времето. Когато се изправеше срещу нея в съда, прокурорът трябваше да е подготвил случая си повече от отлично и без никакви драматични ефекти, защото иначе тя го съсипваше с правните си познания. Знаеше се, че съдиите в Градския съд се вслушваха по-внимателно, когато Каролин заговореше в залата.

Реймънд Круз я срещна на петия етаж, където в две от съдебните зали се провеждаха предварителни дела и свидетелите и семействата на обвиняемите чакаха в коридора.

Беше единадесет часа сутринта. Реймънд излизаше от дело, след като беше идентифицирал по снимката й една жена на име Лайзъл Тейлър, вързана и душена с чорапогащник, а после простреляна два пъти в тила. В показанията си Реймънд разказа как когато показал снимката на Алфонсо Годард, той отрекъл, че познава мъртвата жена, но след неколкочасовия разпит заявил: „О, да, познавам я. Но вие ме питахте дали е била мое гадже, а тя не беше. Ние само живеехме заедно. Разбирате ли?“. Реймънд се беше замислил за следващите две дела, насрочени за тази седмица, и за петте неразрешени случая в отдела, когато Каролин Уайлдър го спря, хващайки го за ръка в претъпкания коридор. Тя каза:

— Никога вече не постъпвай така с мен. Не ми пука дали си искал да го почерпиш едно питие, или нещо друго. Щом казвам, че можеш да говориш с клиента ми само в мое присъствие, значи точно това имам предвид.

Реймънд сложи ръка върху нейната тъкмо преди тя да се отдръпне.

— Какво ти разказа той?

— Бил арестуван. Използвали сте онова обвинение за шофиране в пияно състояние…

— Но го пуснахме, нали? Слушай, дори не знам как се е прибрал у дома. Но ако продължава да кара без книжка, ще си има сериозни неприятности.

Каролин не се усмихна. Изглеждаше наистина разстроена, че не са спазили нарежданията й. Реймънд я атакува светкавично, но кротко.

— Какво ти каза Клемънт снощи? — попита той. — Когато бяхме в кабинета ти.

Лейтенантът отново забеляза уязвимостта на младата жена, която можеше да бъде и несигурна или уплашена.

— Ако те е уплашил, и смятам това за комплимент, значи ти е казал нещо ужасно лошо.

— Прекрачваш границата — отвърна тя. — Каквото и да ми е казал клиентът ми, това е поверителна информация. Знаеш го много добре.

— Да, но не беше съвсем така. Той не ти довери нищо, просто те изплаши. Съдейки по вида на лицето ти тогава, сигурно си имала основания да подадеш оплакване за тормоз. Или поне за обида. Позволи ми да ти кажа нещо, ако вече не го знаеш.

Реймънд се огледа, хвана Каролин за ръката и я поведе през тълпата. Отвори една от вратите в коридора и я вкара в празна съдебна зала.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

Каролин се приближи към една от редиците със седалки, които напомняха за църковни скамейки, седна, кръстоса крака под сивата си пола, приглади я и се обърна към него.

— Какво? — запита тя.

— Клемънт Мансел е убил съдията и Адел Симпсън. Знаем, че го е извършил.

— И сега само трябва да го докажете — отвърна Каролин.

Реймънд се огледа из празната зала, после отново насочи поглед към Каролин и каза:

— Забрави за момент, че си адвокатка. Клемънт Мансел е убил девет души. Четирима повече, отколкото мислехме, и седем повече от тези, за които някога може да бъде осъден. Той не е объркано момченце, което можеш да съжаляваш и защитаваш. Той е гнусен убиец. И това му харесва. Обича да убива хора. Разбираш ли?

Каролин Уайлдър отвърна тихо:

— Дори гнусните убийци имат права. Ти и снощи ми каза: „Той убива хора“. А аз ти отговорих: „Няма нужда да ми го казваш“. И двамата знаем за какво е предназначена тази зала. Ако смяташ, че имаш случай срещу Мансел, призови го и ще разберем. Дотогава го остави на мира. Ясно ли е?

Адвокатката се надигна от пейката.

Реймънд се почувства отхвърлен.

Беше се чувствал по същия начин и преди, застанал пред съдии, които имаха последната дума, удряха с чукчето си и приключваха случая. Беше му се искало да халоса неколцина от съдиите. Веднъж изпита желание да фрасне Алвин Гай, а в момента имаше желание да удари Каролин Уайлдър. Това му се струваше съвсем естествена реакция. Странното беше, той го осъзна едва сега, че не бе изпитвал желание да удари Клемънт Мансел.

Виждаше се как убива Клемънт, но не и как го удря с юмрук, тъй като в това действие имаше намесени твърде много емоции.

Тази мисъл го закова на място. Искаше му се да каже нещо, без да се страхува от резкия си тон. Каролин беше стигнала почти до вратата.

— Каролин? Позволи ми да те попитам нещо — каза Реймънд.

Тя изчака, полуобърната към него с безизразно лице. Сякаш в тялото й не живееше човек. Лейтенантът можеше да се опитва да се добере до този човек колкото си иска, но това нямаше да му помогне.

— Защо преди малко в коридора ми каза: „Никога вече не постъпвай така с мен“? Ставаше дума за ареста на Клемънт. Защо не каза: „Никога вече не постъпвай така с него“?

Каролин Уайлдър се обърна, без да каже и дума, и излезе от злата.

Реймънд се почувства по-добре, но не много.