Елмор Ленард
Първобитен град (29)

28.

В осем часа на следващата сутрин Реймънд се обади на инспектор Херцог, за да му докладва за наблюдението. Съобщиха му, че инспекторът е заминал един ден по-рано на почивка. Реймънд почувства облекчение. После се напрегна отново, когато прехвърлиха разговора му към капитан Лайънъл Хърн, който беше добър полицай, кротък и разумен, но не се усмихваше лесно и това притесняваше Реймънд. Капитан Хърн беше чернокож. Реймънд му разказа за целта на наблюдението над бара и дома на Суити, но без да навлиза в подробности. Хърн каза, че всичко е наред, после попита Реймънд къде се е разположил самият той.

— Всъщност аз съм в дома на адвокатката на Мансел — отговори Реймънд. — На около три-четири минути от Суити.

Настъпи мълчание.

— Искам госпожица Уайлдър да присъства на ареста на Мансел — обясни Реймънд. — Нямам желание да ни изритат от съда заради някоя техническа подробност. Ще свършим работата безукорно.

Капитанът не наруши мълчанието си. Реймънд си представи как Хърн сглобява парченцата наум и вижда лейтенанта по риза без вратовръзка, но току-що обръснат, поднос със закуска, оставен на бюрото до кобура и пистолета му. Капитанът каза, че никога преди не бил чувал да се взимат подобни предпазни мерки и попита дали наистина са необходими.

Реймънд отговори:

— Всъщност госпожица Уайлдър не представлява Мансел в момента, нито ще го представлява, когато го вкараме в съда. Той не й е платил, а тя е съгласна да ни сътрудничи. Мисля, че ще имаме голяма полза от нея като свидетел.

Ново мълчание. Накрая капитанът каза:

— Добре, ако си сигурен, че знаеш какво правиш, късмет.

Реймънд се обърна към Каролин:

— Не съм чак толкова смотан — каза той.

— Убеди ме — отвърна тя.

Хънтър се прибра у дома в седем и се върна малко преди обяд. Поддържаше контакт с Реймънд по телефона, който полицаите бяха изнесли от дома на Суити и включили в съседния апартамент. В него освен Хънтър седяха още шест ченгета. Трима, въоръжени с пушки, наблюдаваха предната и задната врата. На улицата нямаше коли, които да приличат на полицейски. Хънтър се обаждаше на всеки час.

По обяд той каза:

— Всичко е наред. Суити е в бара, ключът — под изтривалката.

В един без десет Хънтър попита:

— Къде спа? На канапето ли?… Аха, защо сменяш темата?

В два без пет Хънтър каза:

— Ще накарам Херцог да те предложи за награда. „Без да мисли за собствената си безопасност.“ Отвори ли ти се парашутът?

В два и двадесет и пет Хънтър съобщи:

— Пред къщата мина черен кадилак. Зави и сега се връща. Ето го. Паркира точно отпред.

— Тръгвам — каза Реймънд.

— Мамка му — изруга Хънтър.

— Какво има?

— Не е Мансел. Смахнатото му гадже.

Тя трябваше да се справи без проблем. Нямаше нищо, което да я развълнува. Чудесно. Само дето й отне сума ти време да отвори предната врата, докато танцуваше около нея, умирайки да отиде до тоалетната. Не можа да намери ключа за осветлението в мазето. Опита се да отвори бойлера преди да осъзнае, че това не е котел. Най-после намери пистолета и го пусна в кафявата си кожена чанта. Когато се качи горе, за да се обади по телефона, той не беше на мястото си. Откри втори телефон в кухнята, набра и каза:

— Както вървяха нещата, едва не забравих защо дойдох тук. Днес не ми е добър ден… Да, взех го… Не, не видях жива душа.

Тя се вслуша в гласа на Клемънт, който едва шептеше, и каза:

— Защо да се мотая наоколо? Искаш ли да ти го донеса, или не?

Санди погледна навън, разучавайки паркираните коли, както й беше наредено. После излезе, хванала кожената чанта в ръка, качи се в кадилака и потегли.

Реймънд скочи от сивия мерцедес на Каролин и се присъедини към Хънтър и останалите ченгета, които излязоха от съседния на Суити апартамент.

Хънтър каза:

— Видя ли я? Толкова е дрогирана, че сигурно не знае, че въобще е идвала тук.

Тома погледна навън и видя колата. Внезапно се сети за един случай от миналото, когато беше на шестнайсет години. Тогава бе насочил пистолета си към руски войник, слязъл от камиона си, за да се облекчи (разстоянието беше същото както от прозореца на апартамента до колата на отсрещната страна на улицата) и го беше убил с един изстрел. Беше чакал три дни появата на руски камион. А сега се намираше в апартамента на Скендер едва от три минути. Събираше някои книги, които да му занесе в болницата. Беше погледнал през прозореца случайно, без да очаква да види нещо интересно. Но точно срещу него стоеше черният кадилак на Скендер.

Понякога човек трябва да се труди усилено, друг път нещата му се поднасят наготово. Тома остави книгите на перваза и извади трийсет и два калибровата си „Берета“. После видя, че не му е поднесено всичко. В колата седеше младо момиче със странна на вид златиста коса. Пушеше цигара и се мотаеше.

Тома я наблюдава няколко минути. Най-после момичето излезе от колата и затръшна вратата. Отвори я отново и се наведе, за да извади нещо. Остана в тази поза почти минута, после се появи отново с кафява кожена чанта в ръка, която изглеждаше овехтяла и мека. Момичето я носеше за дългата дръжка и дъното на чантата докосваше тротоара. Тя влезе в двора на сградата. Тома отстъпи от прозореца. Русокосата тръгна към предния вход и застана пред него. Не влезе във фоайето. Просто си стоеше отвън и чакаше, на не повече от десет метра от Тома. Изглеждаше спокойна, но не помръдваше. Тома се завъртя и погледна отново към улицата.

По нея бавно мина сив мерцедес. После черен форд. И още един.

Той е тук, помисли си Тома.

Как беше възможно това?

След миг разбра. Обърна се отново към момичето и видя как стъклената врата се отваря и Мансел излиза навън. Явно се беше крил в тайната стаичка в мазето. Или в апартамента горе, който Скендер подготвяше за булката си.

Господи, този тип имаше здрави нерви. Тома коленичи, за да повдигне бавно прозореца. Мрежата против комари още стоеше на мястото си. Щеше да стреля през нея. И типовете със здрави нерви умираха като всеки друг, ако човек ги уцелеше на подходящо място. Но момичето му пречеше. Тома едва виждаше малка част от Мансел. Момичето повдигна голямата кожена чанта. Мансел държеше пистолет в ръка. Тома се прицели внимателно. Но Мансел мръдна, за да погледне покрай момичето към улицата. После бръкна в чантата. Това пък какво е, помисли си Тома. Някакво шоу? За секунда му се стори, че вижда друг пистолет в ръката на Мансел.

Защо, по дяволите, не побърза?

Клемънт влезе вътре. Стъклената врата се затвори. Момичето се извърна, но не забърза.

Тома се зачуди дали да не изтича да пресрещне Мансел в коридора…

Но ставаше нещо странно. Момичето излезе от двора със същата несигурна, но безгрижна походка. Пристъпи встрани и Тома видя познати лица. Реймънд Круз, Хънтър, хора от отдел „Убийства“ и една жена. Вървяха бързо към входа покрай неговото място на първия ред.

Да, истинско шоу, помисли си Тома.

Реймънд Круз погледна към момичето и сякаш се поколеба. Тя му кимна веднъж. Не като поздрав, а като че ли му съобщи нещо с кимването. Круз продължи напред с останалите. Всички изглеждаха нетърпеливи. Разбира се. Знаеха, че Мансел е вътре.

Това е шоу, помисли си Тома.

Сега се намираха във фоайето. Чу как някой им отвори вратата.

Момичето със странната руса коса все още стоеше забравено в двора. Ровеше из голямата си чанта, сякаш си търсеше ключовете. После момичето тръгна по улицата, покрай униформения полицай, който излизаше от патрулна кола, и се отправи към кадилака на Скендер.

Ако беше дала на Мансел оръжие и го беше оставила тук вместо на някое друго място… Не! Това беше единственото място!

Тома изскочи от апартамента на Скендер и се спусна по коридора към задните стълби. Чу стъпките на полицаите над себе си. Изгаси светлината и тръгна надолу колкото се може по-тихо. Все още не разбираше за какво беше шоуто, макар да се бе сетил за начин, по който да го приключи.