Елмор Ленард
Първобитен град (20)

19.

Санди се събуди, легнала на една страна. Усети, че Клемънт се гуши в нея. Почувства и нещо твърдо, притиснато в голия й задник.

— Това в моя чест ли е, или трябва да отидеш до тоалетната? — попита тя.

Клемънт не отговори.

Санди не го беше чула да се прибира снощи. Тя се обърна по гръб и завъртя глава, за да погледне Дивака от Оклахома, който направи гримаса със затворени очи и каза:

— Остави ме.

— Моля? Да не би да съм те докоснала или нещо друго? Добре ли прекара снощи?

Никакъв отговор.

— Е, и аз ходих тук и там — продължи Санди. — Да не мислиш, че съм си седяла у дома?

Момчешкото лице на Клемънт беше зачервено и подуто. Дъхът му вонеше кисело на уиски.

— Значи Дивака е напълно скапан? — попита Санди. — Ти, лайно такова, къде ходи?

Клемънт отвори очи, примигна няколко пъти, за да фокусира погледа си и видя обедното слънце в прозореца и къдравата, златиста коса на Санди на възглавницата. Той каза:

— Ходих в онова място на Удуърд… Все едно че си бях отишъл у дома. Страхотно беше.

Устата на Клемънт беше притисната във възглавницата и той говореше, сякаш страдаше от зъбобол или току-що бе ял люти мексикански чушки.

— Какво? — попита Санди. — Какво място?

Клемънт размърда устни и каза:

— Дай да оправим твоя албанец. Вече съм готов за него. Ще седите там, когато аз се появя. Ще ни запознаеш… после ще поговорим делово.

— За кое място говориш?

— „При чичо Дино“.

— Боже господи — изстена Санди. — Той е албанец, не обича кънтри музика, а диско.

Клемънт се вторачи в дребната си партньорка, като се мъчеше да проумее думите й. Най-после той каза:

— Скъпа, аз искам да говоря с този тип, а не да танцувам с него.

— Ами ако той не иска да отидем там?

— Хей, нали ти си способната?

Клемънт протегна ръка между краката на Санди.

— Нали? — повтори той.

— Престани.

— Защо, какво има?

Клемънт затвори очи и заопипва Санди.

— Хей, какво става? — запита Клемънт. — Да не си спряла да се бръснеш?

— Това боли.

— Да, ама боли приятно, нали? Ами ей тук? Хубаво ли е?

Санди се търколи към него, разтваряйки крака, но изведнъж спря.

— Няма да го направя, ако не си измиеш зъбите — каза тя.

— Стига де — отвърна Клемънт. — Няма да се целуваме. Хайде просто да го направим.

 

 

През останалата част от деня Клемънт лежа, замислено загледан навън през прозореца. Санди седна зад бюрото, за да напише писмо на майка си във Френч Лик, Индиана, което започваше с думите: „Мила мамо, времето е много топло за октомври, но нямам нищо против, защото мразя студа“. Писмото спираше тук. Санди се замисли, тропайки с химикалката по предните си зъби, докато Клемънт не й нареди да престане.

Тя се приближи до телевизора, пусна го и каза:

— Хей, дават „Нашвил на път“… Господи, казвал ли ти е някой, че приличаш на Марти Робинс? Може да сте близнаци.

Клемънт не отговори. Санди се завъртя отново към него след няколко минути и каза:

— Това е абсолютно безсмислено, нали? Марти казва: „Искаш ли да ни изпееш още една песен?“. А Дона Фарго, чуваш ли я, тя пък отговаря: „Не мога да пропусна подобно предложение“. Какво предложение? Марти не й предложи нищо.

Клемънт се вторачи мрачно в нея. Санди се облече и излезе от апартамента, без да каже и дума повече.

Това, за което Клемънт си мислеше в момента, бяха сто хиляди долара и възможността да ги измъкне от Каролин Уайлдър. Реши, че трябва да й каже следното:

— Ето как стоят нещата. Даваш ми стотака, иначе ще изпратя на ченгетата този бележник. А в него с почерка на съдията е записан телефонът ти и инициалите на фирмата ти — „Уайлдър, Сълтън и Файн“. Ще откъсна няколко страници от бележника, така че на лявата страница срещу телефонния ти номер ще се виждат всички онези суми, плащания и стрелки, които сочат право към теб. Какво мислиш?

Адвокатката му затвори телефона. Ясно е какво мислеше. Беше твърда мадама. Не хленчеше и не се плашеше без причина. Изслуша го, а после му затвори телефона.

Санди се върна след няколко часа. Погледна към него и включи телевизора. Той дори не вдигна очи към нея, а продължи да гледа през прозореца.

Клемънт мислеше и мислеше и най-после, когато слънцето залязваше и високите кули на Ренесансовия център се превърнаха в течно сребро, си каза: „Боже господи, мислиш прекалено много. Точно това е проблемът, тъпако. Мисленето“.

Кой беше най-бързият и сигурен начин да измъкнеш пари от някого? Набутваш пистолет в устата му и запъваш ударника. Парите или живота. По дяволите, винаги е ставало така из целия свят. Взимаш и бягаш.

Ако Каролин не се хванеше на въдицата, както по всичко личеше, че ще стане, той просто щеше да я просне на пода, да я възседне и да я накара да погледне право в дулото на валтера. Само дето, мамка му, се беше отървал от него.

Е, някакъв друг пищов тогава.

Това му напомни, че трябва да отиде на пазар, преди да се запознае с албанеца на Санди. Ще отиде в някой негърски бар и ще направи покупката. Сети се за Маркъс Суитън, но си заповяда да стои далеч от него, поне засега. Суити беше кораво момче, но напоследък се занимаваше с дрога и Клемънт не беше сигурен, че няма да пропее и да прекара старото си приятелче. На кого ли можеше да се има доверие в наши дни? Клемънт погледна към Санди, сгушена на канапето, загледана в Майкъл Дъглас. Бог да я благослови. Каза й да продължава да си гледа програмата, а той ще приготви вечерята.

Нахвърлиха се върху пържолите по селски, сервирани със сос и бира в трапезарията, когато над града се спусна тъмнина и започнаха да проблясват светлини. Това беше любимото време от деня на Клемънт. Той каза:

— Добре, вече внимавам. Разкажи ми за албанците.

— Добре — съгласи се Санди. — Знаеш къде е Италия и как отива надолу по картата. Албания е точно срещу нея.

Клемънт се зачуди защо ли Санди му дрънка тези неща, но той го беше поискал, затова се примири и каза:

— Така ли?

— Албанците, живеещи тук — продължи Санди, — са онези корави типове — това ще ти хареса, които не искали да живеят, тормозени от турците или комунистите. Затова дошли тук.

— Какво пък им е толкова коравото? — запита Клемънт.

— Ами според думите на Скендер, ако направиш нещо на брат му, значи го правиш и на самия него. Страхотно държат на семейството си и отмъщават, ако на някой от роднините им се случи нещо лошо. Например, ако един мъж набие жена си. Тя си отива у дома и разказва на баща си за побоя. Бащата намира зет си и го застрелва.

— Това правилно ли е?

— Но тогава братът на зетя застрелва бащата, а синът му — братът на жената — убива брата на съпруга. Понякога им се налага да доведат някого от Югославия, където са най-коравите, за да уреди работата. Иначе става прекалено сложно и объркано и всеки стреля по всекиго.

— Къде, по дяволите, сме? — запита Клемънт. — Детройт или Източно Тенеси?

— Голяма група албанци живее в Хамтрак, заедно с всички онези поляци — поясни Санди. — Други живеят в предградията и във Фармингтън Хилс. Тук има повече албанци отколкото във всеки друг град в Щатите, но те още си карат по стария начин. Скендер казва, че това се нарича беса. Нещо като закон на Запада.

— Какво?

— Беса. Означава нещо като обещание. Даване на дума. А понякога го нарича Обичая.

— Мамка му — каза Клемънт. — Защо никога не съм чувал за тях?

— Скендер твърди, че ако някой убие брат му и той не направи нищо по въпроса, значи самият той е нищо. Казва, че ако стане така, никога не би могъл да се покаже сред неговите хора.

— Наистина ли така говори?

— Слушай, те са много сериозни. Започват някоя от кървавите си вендети и трябва да се крият, за да оживеят. Затова Скендер е направил онази тайна стаичка. Построил я съвсем сам преди четири години.

— Мисля, че те будалка с дивотии — каза Клемънт и зарови из чинията си.

— Истина е — възрази Санди с широко отворени очи. — Видях стаята. Скрита е в мазето зад бетонна стена, на която няма дори врата.

— Да бе! И как влиза вътре?

— Натиска един бутон, който изглежда като част от котела за отоплението. Чуваш бръмчене на мотор и част от стената се отваря бавно. Там е касата. С четиридесет хиляди долара вътре.

— Той показа ли ти парите?

— Каза ми, че са там.

— Аха — кимна Клемънт. — Добре де, ако стаята е тайна, защо въобще те е вкарал вътре?

Санди се надигна и влезе в кухнята. Върна се с чантата си в ръка.

— Опитвах се да ти кажа, че снощи излизах с него, но ти беше потънал в мисли. Коя ли пък съм аз? Не съм важна личност. Е, виж това, приятелче.

Санди извади малка кутийка от синьо кадифе от чантата си, отвори я и я постави до чашата с бира на Клемънт, където светлината от полилея щеше да се отрази в диаманта.

— Скендер иска да се ожени за мен — гордо съобщи Санди.

Клемънт задъвка, глътна, отпи малко бира и се облегна назад с пръстена в ръка.

— Колко струва това? — попита той.

— Почти четири бона.

— Глупости.

— Ти да не си станал експерт по диаманти? Проверих го в златарския магазин. Отидох дотам, докато ти мислеше. Струва три хиляди седемстотин и петдесет долара. Плюс таксата.

— И той ти предложи? А ти какво му отговори?

— Казах му, че ще трябва да поговори с брат ми.

 

 

Преди да напусне апартамента, Клемънт отвори гардероба на Дел Уиймс и извади едно от спортните му сака — модел на „Лили Пулицър“ в жълто, зелено и розово. Занесе го долу във фоайето със себе си, подаде го на портиера Томас Едисън и каза:

— Здрасти, Том, това е за теб. В случай че не те видя отново.

Портиерът, който беше виждал Дел Уиймс, облечен в същото сако, попита:

— Да не би да ни напускаш?

— Да, време е да се преместя. Имам чувството, че живея в аквариум и хората наблюдават всяко мое движение.

— Да, добре. Но не знам дали мога да приема това сако.

— Не се срамувай — успокои го Клемънт. — Отплащам ти се, защото ми позволи да използвам колата ти. А и си добър човек. Ще ти кажа нещо. Познавам бели, които ми бяха приятели в продължение на години, но никога не съм разчитал на тях така, както на теб. Носи сакото със здраве и гледай как очите на черните мадами проблясват от възхищение.

Наближаваше осем часа и Томас Едисън приключваше работа. Нощният портиер стоеше с него зад бюрото. Гледаха как Клемънт отиде до асансьора и слезе надолу към гаража. Когато вратата се затвори, Томас Едисън се обърна към колегата си.

— Какво ми каза той?

— Точно това, което си мислиш — отговори колегата му. — Почти си станал бял, момче.

Томас Едисън извади от джоба си картичката на черния детектив — Уендъл Робинсън, вдигна слушалката и набра номера на отдел „Убийства“.

— Оня шибан селяндур, когото търсите — каза той, — кара светлосиньо „Мъркюри Монтего“, модел 1976. Какво? Чакай да ти кажа нещо. Задавай ми въпросите един по един, човече, и ще се опитам да ти дам отговорите. Какво ще кажеш за това?