Димо Кисьов
Открадването на Дионис (8)

Глава осма

Пристигнаха чуждестранните състезатели. Къмпингът заприлича на военен лагер, чиято разноезична войска се готвеше да воюва помежду си. Заливът, някога кръстосван от гръцки триери, римски либурни и арабски дромони, бе превзет от спортни яхти. Те опитваха водата, набелязваха си ориентири, сприятеляваха се с вятъра и морските течения с надежда да открият някаква закономерност в капризите им.

Потомците на келти, на готи, на печенеги и на какви ли не още племена, минавали оттука, се радваха на нашето слънце, дишаха лекия въздух и упрекваха предците си, че не са се заселили в земята с четирите класически годишни времена; в земята без циклони, без ледници и действуващи вулкани; в топлата земя, но не гореща, та да се въдят в нея гърмящи змии и крокодили; в земята с чистото море, наречено от някакъв завистник „Черно“; море, недопускащо отровни риби и човекоядни акули.

Доскоро дремещият в спомени по миналото си величие курорт се оживи и неприятно зашумя. Приключихме с подготовката си и решихме да се усамотим, за да ни се поотпуснат нервите преди състезанието. От безкрайните тренировки бяхме затъпели. Налагаше се поне мъничко да се вчовечим и върнем разума си. Наблъскахме Лада със завивки, с рибарски принадлежности и я подгонихме към Яйлата. Към пещерата на Залмоксис.

Пещерата навярно някога е била драпирана със сталактити и сталагмити, но те отдавна бяха изпочупени. Рисунките от новокаменната ера бяха загрозени с неприлични драсканици.

— Тази пещера и другите по този бряг отдавна са описани от Шкорпил, но още не им идва ред да бъдат включени в плановете за проучване — каза Андрей. — Пустеят и само иманярското любопитство разбутва културните им пластове. Дирят злато, а намират кремъци и кости. И археолозите предпочитат съкровищата, защото светът не се интересува от кремъци. Та нали хората на бегом преминават през витрините на ранните епохи и се залепват пред златните съдове и накити. Възхищават се на древното изкуство даже и когато то не е изкуство, но е изковано от злато. Никой не иска да оцени старанието на онзи прастар човек, който с месеци се е трудил да превърне кремъка в нож. Да украси стените на мрачния си дом с рисунки.

— Не ни се иска да сме произлезли от животно. Предпочитаме прародителите ни да са пристигнали от чужда планета.

— Вярваш ли на такива историйки?

Понякога. Авторите сякаш се срамуват да пишат за предисторията. Хвърлят се напред, но не им достигат силици. Английският генетик Холдайн твърди, че бъдещият човек щял да има голяма глава и малко зъби. Движенията му щели да бъдат ловки, но не силни. Основното си образование щял да завършва към четиридесетата си година. Нямало защо да бърза — щял да живее няколко столетия… Други автори превръщат нашите внуци в насекоми, карат ги да мечтаят за възвишени неща и да се хранят с изкуствен нектар. Трети се страхуват от революция на роботите… И всички автори, колкото и да се мъчат да фантазират, винаги стигат до логичните заключения на съвременниците си. А може би човекът и въобще светът да са създадени по друга логика?…

— Каквато и да е тази логика, човекът няма да се откаже от приликата си със статуите на Фидий, Праксител или на Микеланджело и да се превърне в изрод на фантастите…

— Съгласен съм. Обиковеният човешки череп има достатъчна обемност, за да се помести в него и най-съвършеният мозък. Хората никога няма да се превърнат в изроди. Според моя професор с постепенното изравняване на условията за живот в бъдещите хора ще се притъпят расовите им особености и ще се получи само един човешки тип, по-добър и по-красив от нас. Нали всички хора са произлезли от един и същ образец, би трябвало да се възвърнат към него.

 

 

Приятно е да се живее в пещера, особено ако от нея се вижда морето и се чува шумът на вълните. Полезно, е за известно време да се отърсиш от баласта на информацията. Да не мислиш за неща, за които са длъжни да мислят други. Хубаво е да се разбираш с приятеля си мълчаливо. Да нямаш треньор, да не те съветват всекидневно.

Бяхме фалшиви пирати. Нямахме дори традиционния ром. Ожаднеехме ли — пиехме кафе. Огладнеехме ли — грабвахме харпуните и се гмуркахме към пасищата на кефалите. Полегнали върху разрушените стени на безименната крепост, омагьосани от слънцето, припомняхме си ония стихове на Овидий, заради които Август го е заточил в Малка Скития. Преданието разказваше, че поетът е избягал от затвора си в Томи и е останал до края на живота си в Яйлата. Някъде из смокиновите горички, между гъстите лиани, се намирал гробът му. Старите овчари виждали плоча с името му…

Случи се най-лошото преди състезанието. Разболях се. Тялото ми се вкочани, превърна се на талпа, готова всеки миг да пламне. Тесли и брадви я дялкаха, цепеха. Мускули и кости пищяха от болка. Сянката на Андрей вливаше в устата ми магьосническа отрова…

Пропадах в тъмна бездна и пак изплувах. Чувах в просъница гласа на Андрей:

— По-добре ли се чувствуваш?… Опитай се пак да заспиш! Хайде! Слагай скафандъра! Астралният кораб ни чака. Искам да те разходя из любимите векове на Кавара…

„Из Средновековието!?“

„Защо не. Нали времето е с две посоки…“

„Времето върви напред. То не се връща…“

„А ако го надбягаме, нали ще изостане… Моят кораб се движи със скоростта на мисълта… По дяволите! Докато ти обяснявам елементарни закони, пропуснахме славяните и отидохме при вестготите на Аларих…“

Андрей дръпна ръчната спирачка на кораба и няколко века профучаха край нас. Залепих се на илюминатора. Дълги славянски върволици бяха тръгнали да заселват Балканския полуостров. Движеха се по родове, по племена. Едни минаваха Дунав с натоварени на салове волски коли, други прекосяваха Мизия, трети вече се източваха от старопланинските проходи към Тракия. Като реки течаха и само от време на време се разливаха, за да похапнат просена каша, да пийнат медовина и да родят някое славянче. Челните им редици се виждаха из Тесалия и Пелопонес, а отделни групи от тях се бяха прехвърлили по островите на Егея. Някои се бяха изхитрили и за да не блъскат вече занемарените римски пътища, плаваха с еднодръвки покрай Черноморския бряг…

Бяха ми внушили, че когато славяните пристигнали по нашите земи, не заварили местно население. Къде са сега, та да ги изправя пред илюминатора?… Византийските крепости лъщяха от броните на защитниците им. Селските мегдани чернееха от траки. Бедни селяни и ромейски роби посрещаха новодошлите като освободители и щедро пълнеха торбите им с храна, измъкната от разбитите господарски хамбари.

Пред всяка колона яздеше белобрад старей. Той оглеждаше местността и я разделяше между своите роднини, без да обръща внимание на заканващите се ромеи.

Въздушният кораб започна бързо да се спуска.

„Ето я и Карвунската хора! Ето къде са се заселили българите!“

Летяхме над триъгълника, заключен между Дунав, Стара планина и морето. Земя равна, обрасла с безкрайни гори. Ясно се виждаше заливът на Бизоне и спускащите се към него две долини. Жителите на римския Бизоне отново се бяха изкачили на стария Чиракман и строяха крепост, за да се скрият в нея от славяните.

Астралният кораб се насочи към столицата на северите и кацна на мегдана. Княз Доброта бил изпаднал в тежко положение и трябвало да му помогнем. Да съставим смесена делегация от славянин, елин и трак, която да отиде при българския хан и да го помоли за помощ. От сигурен източник Андрей разбрал, че византийският император Константин Погонат подготвял голяма армия срещу седемте славянски рода и племето на северите.

Отначало князът не повярва на Андрей, но след като се поразмисли, реши да оглави делегацията. За да се запази тайната, облякохме се като търговци и се качихме на бърз дромон. На четвъртия ден стигнахме в Тира, където се намираше станът на българския хан. Между славяните и траките се носеха легенди за него: бил потомък на Атила и носел неговия меч. Аспарух значело Бял кон, а щом бял кон прескочел Дунав, ромеите щели да избягат от Тракия и вече нямало да има робство…

Населението в Тира копаеше ровове и укрепваше градската стена, сякаш очакваше нападение. Научихме, че това правели всички, които живеели между Днестър, Прут и Дунав. Когато вързахме кораба на пристана, при нас се изкачи Охсун — племенникът на Аспарух. Той ни поведе по тесни улички към най-високата част на селището, където живееше ханът. Андрей остана на дромона. Стигнахме до каменна къща с четири колони и два мраморни лъва. Охсун ни въведе в обширна стая, окичена с щитове, мечове и бичове от волски жили, измърмори нещо, което не разбрахме, и си отиде.

След малко при нас влезе Тервел, строен зеленоок младеж. Изглежда, бабите му бяха се месили с алани и славяни, та много малко монголско му бяха оставили. Главата му беше леко деформирана. Навярно бяха му я пристягали като дете, за да изглежда челото му високо.

— Добре дошли — рече той. — Баща ми е на обиколка из страната, та аз го замествам. Може да разговаряте с мене.

— Трябва да поговорим с хана. Не съм дошъл за търговия, а за по-важно нещо — преди да седнем, каза князът.

— Знам за какво си дошъл, но щом искаш да говориш с хана, поне не ми отказвай трапезата.

Появи се маса с месо, плодове и кобилешко мляко, наречено кумис.

Князът жадно се нахвърли на кумиса, но на втората глътка изду бузи, изтича до ъгъла и се изплю. Донесоха ромейско вино.

— По-добре ми дай отрова, Тервеле… Къде си се научил да пиеш ромейско.

В Константинопол. Преди десетина дни бил там. Разбира се, като търговец. Отбил се и в Бизоне, за да си поговори с Андрей.

— Тогава може да си поговорим и с тебе — рече князът и кой знае защо, започна да си суче мустака.

— Константинопол е хубав, а Константин Погонат не е глупав — започна българинът. — Докато ти си мъдрувал какво да предприемеш, та племето ти да не му плаща данък, той ти е оплел примката… Неслучайно е изпратил старата лисица Лукос в твоите земи. Разбрал е що за птица си и е започнал преговори с аварския каган Банту и с кагана на хазарите Ивузир Гливиан. Звъняло е ромейско злато, леело се е хиоско вино във Фанагория.

— Нещо против мене ли са гласели?

— Досещаш се, но нали аварите и хазарите трябва да минат през нас, та тогава да дойдат при тебе? Ивузир не може да прости на баща ми, загдето измъкна племето от лапите му, а Банту — защото го прогонихме от Онгъла и не му предадохме тукашните славяни, които винаги е смятал за свои роби. Вие май нещо се родеете с тях?

— Така е. От нашето племе са, но са останали тук, когато дедите ни са се преселили в Мизия. Сега на вас ли са роби?

— Те ни изхранват, а ние ги пазим. Посродихме се, разбираме си езиците… Рече, пиел съм ромейско питие, а вашите не го ли пият? Не само го пият, но се и кланят на ромейските светци…

— Ох, затуй съм дошъл тука, сине — изпъшка Доброта. — Проклети да бъдат ромеите, а триж проклети нашите князе, загдето им играят по свирката… Похапнахме, сега ще си отидем на кораба, пък когато ханът се завърне, повикайте ни…

 

 

Ханът се завърна още същия ден — видяхме го да препуска през града с боилите, — но не ни повика. И на другия ден си останахме на кораба. Князът се притесни, троха не слагаше в уста, дърпаше мустаците си и нервно се разхождаше по палубата. Когато отново се стъмни, изруга страшно и заповяда на Андрей да вдига котвата. Той уж се съгласи, пък не се и помръдна. От мъка по Кавара беше се напил и отдалеч лъхаше на вино.

На третия ден Охсун дойде и ни отведе в стая, застлана с килими, осветена от много лоени лампи. Ханът седеше на висок стол и щом ни видя, стана да ни посрещне. Боилите стърчаха като стобор зад трона му.

Не ни повикал веднага, за да се съберели всичките му хора. Тервел нещичко му разказал, но искал от нашите уста да чуе какво ни тежи на душата.

— Дошъл съм да прося помощ, ювиги. Лоши дни настанаха за моето племе. Ромеите, Перун да ги тресне, успяха да подкупят славянските князе, насъскаха родовете един срещу друг и се разкапахме… При мене удариха на камък… Чух, оня от Цариград, сключил примирие със сарацините и се готвел да ни удари. Чини ми се, войската му да не е само за мене. Щом мечката заиграе в двора на съседа, току прескочила плета… Какво да ти хортувам повече. От Тервел подразбрах и други работи, невесели. Решавай!

— Как са крепостите на Дунав?

— Потягат им стените. Друг път архонтите нас призовават да им помагаме, а сега само ромеи носят камъни, зидат, копаят ровове… Не ни допускат и до пазара в Бизоне.

— А траките? — обърна се към мене ханът.

— Люшкат се. Едни са със славяните, други клонят към ромеите.

— Ирник, как са водите на реката? — запита Аспарух нисък, червенокос боил със силно изразени монголоидни черти, който, по-късно разбрах, бил водач на хуните, дето преди време се бяха заселили в делтата на Дунав.

— Надигнали са се, ювиги.

— Право говори момчето — намеси се князът. — През тревен много валя, ама ти само реши да тръгнеш, ще ти докараме лодки и салове.

Ханът даде знак да се вдигне килимът. Откри се каменният под, нашарен с разни кривулици, колелца и други знаци, сякаш някое дете си бе играло на драсканици. Тервел приклекна и като шареше с пръст по пода, започна да разяснява. Едната от чертите се оказа Дунав, другата — морето, а кръгчетата — ромейските крепости. Пролича си, че бащата и синът доста са клечели на пода.

— Ще тръгнем! Трябва да тръгнем. Останем ли в Онгъла, аварите и хазарите едновременно ще ни нападнат. Тогава и да искаме, няма да можем да минем през Дунав, защото пътят ни ще бъде преграден от корабите на Константин… Говорих с Тангра. Той ми заповяда да вдигна племето и да го заселя в Малка Скития — рече ханът, когато Тервел ни обясни бойния план.

Той сам решаваше и боилите одобряваха решението му, защото Тангра бе един и винаги говореше през устата на своя земен наместник.

— Как така в Малка Скития!? Там живее моето племе — сепна се князът.

— Там има земя и за орачи, и за конници.

— Така е, ювиги, но народите ни са различни. Вие не тачите земята, разчитате на конете бързо да ви отведат до плячката. Кой ще ви храни?

— Вие и траките, докато изгоним ромеите, а после ще видим… Решавай!

— Какво да решавам, като ти вече си го решил. Дано всичко излезе, както си го намислил…

— Тогава назови пет славянски девойки за жени на моите велики боили и аз ще определя пет българки за твоите старейшини. Любимата си дъщеря ще дам на сина ти, а ти — дъщеря си на Тервел. Ще се сродим и ще се закълнем във вярност.

— Децата ми са задомени, ювиги. Мога да ти дам племенницата си Кавара за жена на твоя син. Тя е най-личната мома между момите на нашето племе.

— Тервел може и да почака. Кавара ще дадем на моя племенник Охсун, синът на брата ми Баян.

 

 

За по-голяма сигурност князът си замина по суша, придружен от най-верните хора на хана. Аз и Андрей останахме в Тира, за да показваме пътищата на българите, когато преминат Дунав. Нямах никаква възможност да осуетя брака между Кавара и племенника на Аспарух. Обаче Лада помага на влюбените: тя неслучайно насочи първата вражеска стрела към гърдите на Охсун…

Когато Константин Погонат потегли по море и по суша към Онгъла, Аспарух изпрати свой човек в стана на Банту, за да го излъже, че василевсът внезапно е умрял. Прати и втори, за да потвърдят лъжата. По същото време българската делегация посети Фанагория и занесе скъпи дарове на Ивузир Гливиан. Наредено бе на пратениците продължително да преговарят с хазарския каган и постепенно да се съгласяват с всички негови искания. Ивузир късно разбра заблудата, но нищо не можа да предприеме, освен да набие българските пратеници на колове. Заради лъжливия слух аварският каган забави напредването си и когато нахълта в Онгъла, намери го опразнен и селищата опожарени. Ненамерили обещаната плячка, аварите се отказаха да преследват българите отвъд Дунав и нахълтаха в земите на хазарите. Между съюзниците пламна война.

Докато хуни и славяни успешно бранеха делтата на Дунав от византийския флот, българската конница премина реката при Новиодунум, изби очакващия помощ гарнизон и се втурна през Томи и Калатия за Бизоне, където се разтоварваха главните ромейски сили. С помощта на разбунтувалите се славяни Тервел превзе Дръстър и с пет хиляди конници прекоси Малка Скития, за да се установи в Батовската гора, където да чака заповедите на баща си.

Аз и Андрей бяхме изпратени в Кованлъка като разузнавачи. Подирихме Кавара и я намерихме в нейната землянка. Щом зърна Андрей, страните й пламнаха, сведе поглед и без думичка да отрони, ни поднесе гърне с медовина.

— Още ли го ревнуваш от чужденката? — запитах я аз.

— Аз никога не ревнувам. Възмущавам се… Той ме измами.

— Не те измамих, а себе си измамих — отвърна намръщен Андрей. — Ти бе хубава. Харесвах русите ти коси, светлите ти очи, бялата ти кожа. Харесвах умението ти да мълчиш и да ме изслушваш. Аз ти разказвах за всичко, което бях научил и което ме вълнуваше: декламирах ти стихове, свирех ти на китара, исках душите ни да се слеят в една душа, издигната над дребната практичност. Ти винаги ме слушаше усмихната и одобрително поклащаше глава. Разочарованието дойде, когато ми се отдаде, когато… проговори…

— След като всичко получи от мене, тогава разбра, че съм проста — изхлипа Кавара.

— Аз никога не настоявах да ми рецитираш Омир, дори се примирявах с твоята неграмотност, надявах се да те просветя, но ти се оказа невъзприемчива.

— Бях глупава и проста селянка, така ли?

— Наистина ти беше проста, но не ти липсваше хитрост. Ти всичко разбираше и от инат възприемаше само онова, което точно на мене не харесваше. Ти, момата, израсла в конопена ризка със сух комат в ръка, мечтаеше да носиш облекло по последната константинополска мода. Ти, която доскоро не бе виждала тухлена къща и живееше в тази землянка, започна да ламтиш за мраморни вили, за колесници, теглени от чуждестранни жребци… Това не можех да проумея аз, скромният, задоволяващ се с парче хляб и паница вино търговец на глинени съдове. Ти обиди любовта ми. Ти искаше да я спечелиш със свински бутове, с делви мед, с погачи… Дали ме смяташе за развратник или ценеше само стомаха ми?

— Бях честно момиче, недокосвано от мъж. Какво повече искаш от мене?

— Нещичко, което никой мъж не може да ти отнеме. Женската чест е до време. Ти майсторски я бе съхранила, за да ме купиш с нея. А аз се надявах цял живот да си разменяме по някоя частица, откъсната от сърцата ни… Лукас не бе красива. Приличаше на гардже, но щом отвореше уста, не грачеше, а изливаше словата си в славеева песен.

— Ромейката наистина бе възпитана, умна и привличаше с благородническата си скромност, но тези качества не бяха придобити току-така — намесих се аз. — Макар баща й да бе заточен в Бизоне, преди това е бил дворцов човек. Дъщеря му не е познавала труда. Черквата, музиката, книжките — това са били нейните занимания…

— Разбирам накъде искаш да духа вятърът — изсмя се Андрей. — Моята ромейка наистина не бе похващала работа, но придружи баща си в заточението, за да не го остави сам с мъката му. И тя переше, готвеше, шиеше, но щом захвърлеше кухненската престилка, окъпваше се, обличаше тънък хитон и от слугиня се превръщаше в богиня. А Кавара ме целуваше, след като беше се надънила с чесън…

Дожаля ми за малката.

— Любезни, много си позволяваш. Кавара не ти е поднасяла свинските бутове, за да спечели любовта ти, а да влее сили в хилавото ти тяло. Славяните не обичат сухите и зли хора, пък дори родът им да произлиза от Херакъл. Нападаш момата, за да прикриеш тайната си. Кажи й истината!… Бащата на твоята ромейка не бе заточен в Бизоне. Василевсът го бе изпратил да шпионира и разединява князете на славяните…

— Млъкни! — кресна Андрей.

— С недоверие ли се мъчиш да изградиш любовта си? Заради някаква тайна и двамата страдате. Не знаеш ли, че когато жената истински обича, тя бива по-силна от мъжа. Открий й тайната си и тя ще те обикне двойно повече…

— Тайната е важна и нямам право да я издавам. Заклел съм се в бога да мълча. Представяш ли си, ако в Константинопол узнаят, че аз ромеят… съм предател?… И ти даде клетва пред княза и хана да мълчиш. Проговориш ли, нека тебе да съди Исус!

Кавара ни гледаше недоверчиво с опънато от напрежение лице.

— Не ни упреквай! — рекох й аз. — Заради жени се е проливала кръв, царства са пропадали. Откакто Ева се сдружи със змията, за да излъже Адам, ви нямаме доверие… Андрей, започвай! Клетвопрестъплението поемам върху себе си.

На Кавара й прилоша и изскочи от землянката, за да поеме въздух. Намерихме я до герана да си плиска лицето с вода.

— Предател?! Дума — по-стара от смъртта — изпъшка Андрей. — Герой?! Слънчева дума, достойна за адмирация. Човек?! Делнична дума. Влюбен човек?! Звучи несериозно… Аз съм влюбен герой и предател…

Моето гардже с гласа на славей не бе дъщеря на Лукас, а негова жена. Разликата в годините им бе голяма, но и амбициите на малката бяха големи. Бе намерила гръб, който можеше да я отнесе в дворците на Константинопол. Тя не обичаше мъжа си, но бе достатъчно хитра да не вкара в семейния си живот трети. Аз бях мним обожател, на мнима дъщеря. Така се бяхме договорили с гърка, за да мога често да отивам в дома му и да нося сведения. Всички в Бизоне му се присмиваха, наричаха го рогоносец, а всъщност той се присмиваше на глупостта им. Изневярата винаги е дразнела въображението. За хората аз бях щастливец, даряван с ласките на жена му. Оставях ги да бръщолевят, за да мога да бъда доносчик.

Моят произход, вярата ми в Христа и страстта ми към всичко елинско бе достатъчна гаранция за съпружеската двойка и те напълно ми се доверяваха. Потърсих ги, защото почувствувах нужда да се изявя. Като всеки провинциалист привидно не харесвах шумния живот в столицата, а така жадувах да съм в средата на просветените константинополци! Нямах особено образование — бях завършил грънчарското училище в Истрос, но много четях и си изписвах книги дори от Константинопол. Станах търговец по необходимост, защото в Бизоне се презираше изкуството и хората се ценяха не по ума, а по парите им. Моят роден град бе завладян от хитрата практичност и от лъжехристиянското лицемерие. Никой не говореше за нищо друго, освен за пари, за къщи, за коне и за богати трапези. Големият корем и задник бяха символи на благополучие. Нямаше с кого да говоря за изкуство, да покажа начетеността си, да поспоря с равни…

В дома на Лукас намерих въздух за дишане. Съпрузите така умееха да се възхищават от моите изписани съдове, с такива изискани думи ме хвалеха, че на мене ми порастваха криле…

Илюзиите ми се изпариха, когато веднъж подслушах разговор между съпрузите. Те ми се подиграваха на простотията. За тях аз бях самомнителен глупак, провинциален фантазьор, човек без благородна кръв… Лицемерието им ме порази, но бях благодарен, защото не бях се разкрил докрай. Те нищо не знаеха за любовта ми към Кавара… Вече бях доносчик и нищо не ме възпираше да бъда подлец. Продължих да посещавам дома им…

Възложиха ми да разпространя слуха за помилването им. Слухът излезе верен. Обаче само те и аз знаехме истината. Василевсът бе извикал своя агент на доклад. След два месеца отново Лукас се завърна с жена си. Гневливият и непостоянен в решенията си Константин Погонат уж наново ги беше заточил в Бизоне. Лукас бе получил заповед да подкупи и с интриги да настрои славянските князе един срещу друг. Да раздели силите им и поотделно да ги подчини. Тази тактика бе успешно приложена вече в Тесалия, в Пелопонес и по островите на Егея. Славянските князе се оказаха податливи на чуждото влияние и злато. Техните синове дори вече се срамуваха от славянския си произход и говореха на гръцки…

Аз бях елинин, а не византиец. Моята родна земя добре се стопанисваше от славяните. Исках тя да бъде само наша — моя и на Кавара…

Ти ме ревнуваше, изпитваше нормално чувство, а аз през това време опитвах блудкавия вкус на лицемерието, горчилката на колебанието и страха от риска. Дълго време се взирах в себе си. Изправях съвестта си до стената и я порицавах. Разговарях с разума, със сърцето си и накрая реших да отмъстя на Лукас. Като осъден на смърт отидох при княза и му разказах всичко… Германе, упрекваш ме в неискреност към Кавара, а защо скри от нея, че бе определена да стане жена на Охсун?

— Защото любовта загубва стойността си, когато се превърне в разменна монета. Кавара бе определена да бъде принцеса, тя стъпваше на шахматната дъска и вече не можеше да предприема ходове освен ония, които й посочваха играчите…

Навлизах във византийските сплетни, от които мъчно можех да се измъкна. Добре, че нахлуха българите…

 

 

Ромеите бяха свикнали с постоянните варварски нападения за плячка и знаеха, че скитските отряди ограбват селата и чифлиците, без да се осмеляват да нападат крепости, но щом дочуха за падането на Новиодунум и Дръстър, се уплашиха. За пръв път в тяхната история се случваше варварско племе организирано и по разработен план да навлиза в земите им, водено от пълководци, достойни да бъдат стратези.

Неочакваното нашествие бе принудило василевса да спре войските си в околностите на Бизоне, за да изчака вестител от флотата, изпратена към делтата на Дунав. С нея и с помощта на хазарите и аварите той смяташе да унищожи българите, а с армията си, пристигнала по суша, и с другата, разтоварена на пристана в Бизоне, да подчини напълно славянските племена в Мизия и да възстанови старите граници на империята.

Вместо радостни известия вехите от Акре тревожно запламтяха. Българите наближаваха. Василевсът толкова бе изненадан, че не му се искаше да повярва, но щом и вестители пристигнаха с лоши новини, щом неочаквани пожари създадоха паника в Бизоне, принуди се да напусне града със свитата си и охраняващите го части. Паника бе обзела и войските, разтоварени на брега. Те се суетяха, не им се искаше да бъдат далеч от морето и бавно се източваха по Долината на авлигите към платото. Но когато няколко кораба пламнаха, войниците се втурнаха обратно към пристана, за да ги гасят.

Със сетни усилия Константин Погонат успя да разгърне войската си от Кованлъка до Бизоне и в този ред конницата на Аспарух връхлетя и започна да я сече. Петте хиляди конници на Тервел напуснаха сенките на Батовската гора и скрито се придвижиха в северна посока.

Василевсът наблюдаваше сражението от върха на Червената могила. Въпреки загубите от ненадейното нападение той беше доволен. Българите нападнаха според предвижданията му в центъра, който леко се бе огънал, и неминуемо щяха да бъдат обкръжени от силите на двата му фланга. По този начин битката продължи повече от час: българите атакуваха, не можеха да пробият центъра и се връщаха, пак атакуваха и отново се връщаха. Ромеите търпяха загуби, редиците се бяха доста огънали, но василевсът, изглежда, изчакваше цялата българска конница да хлътне надълбоко в капана и тогава да даде знак за решителна битка.

Ханът ми бе заповядал да не се отделям от него. Когато наближихме Бизоне, аз го пресрещнах и го известих за разположението на ромейската войска. Без да се замисля и без да разгръща войската си, той изпрати челната си конница да я атакува. На другите отреди даде почивка, заслони ги със спешени конници откъм Тимум и Акре и пришпори коня си към средата на трите могили, които нявга траките бяха издигнали на Зеления нос. Оттук не по-лошо от Дяволски рид се наблюдаваше битката на платото, а също пътищата към морето и самият залив.

— Добре! — каза ми той, когато изкачихме могилата и видя пламтящия Бизоне и паниката, настъпила между войските край брега. По стръмнините на Чиракмана пълзяха славяни. Те си бяха свършили работата в града и сега търсеха убежище в пещерите. Каша от обезумели хора изтичаше от тясната врата на крепостта. Ясно се чуваха техните вопли, примесени от топуркането на конските копита и звъна на оръжието, идващи от платото. От пушеците на пожарите небето се бе затъмнило и слънцето прозираше през него като луна. Аспарух изпрати още един отряд в подкрепа на нападащите. От Червената могила просвяткаха сигнални огледала, развяха се знамена. От свитата на василевса се отделиха конници и се впуснаха в галоп към двата фланга на ромейската войска. Центърът се огъна, заприлича на голяма торба, в която попаднаха българите. Аспарух даде заповед да бъдат запалени насмолени вехи. Смрадлив дим се издигна над могилата и затъмни погледа ни. Когато вятърът го поразсея, двата фланга на ромеите се бяха изнесли напред. Приличаха на дълги ръце, протегнати да се здрависат с огромните си лапи.

Аспарух стоеше на коня си като истукан, с поглед, впит към хоризонта. Той беше изпратил предпоследния си отряд конници, за да забави „ръкостискането“ на ромеите, докато дойде Тервел, и като орач след дълга суша очакваше спасителния облак с дъжд. И той се появи лек и розов, изровен от земята на Малка Скития с устрема на хилядите конски копита.

Ханът слезе от коня си и поиска кумис. Жадно го изпи и рече:

— Велик е Тангра!

Бърз кораб отнесе Константин Погонат и свитата му към Месемврия…

Вестта за бягството на самодържеца литна над ромейските редици с крилата на страха. Войниците вече не мислеха за нищо, захвърлиха оръжието си и се превърнаха в просеща милост тълпа.

— Язък, трябваше да пипнем Константин! — рече ханът и се изплю. — Кой знае какво ще пишат утре летописците, за да извинят поражението му. Може би, че го е хванала подагра…

— Подаграта гази старите, а Константин е млад — възразих аз.

— Лесно ще го състарят, като го нарекат Брадат, въпреки че е кьосе^[1]…

 

 

Събудих се олекнал. Тялото ми миришеше на лоша пот. Андрей още спеше. Подранилото слънце се бе промъкнало в пещерата и с топли пръсти опитваше силата на мускулите му. На гумения дюшек сякаш не лежеше смъртен, а самият Аполон. Малката археоложка щеше да се излъже, ако му изневереше даже и с мене…

— Ох, слава на Зевс! Тази нощ си помислих, че си отиваш…

— Как се нарича твоето чудотворно лекарство?

— Моряшко. Десет билки, варени в морска вода… Какво бе това бълнуване, това пъшкане?…

— Създавах първата българска държава… Имах си неприятности и с твоята Кавара. Знаеш ли, преди няколко дни…

— Знам. Не е успяла да те съблазни. Заложих за тебе и спечелих баса. Внимавай, сега и на двамата ни се сърди!… Топло ли е още кафето?

Някой запуши входа на пещерата с тялото си.

— Аха, значи тука сте се заврели? В тази дупка сте се вмирисали на онова сирене, дето все му забравям името… Два дена остават до състезанието, а вие си карате кефа. Барбароса ще ви зачеркне от списъка…

Коста се бе приготвил за дълго слово, но Кавара го отмести, хвърли ни смразяващ поглед и ние изскочихме на слънце разтреперани. Завивките, маските, шнорхелите и термосът излетяха навън. Гумените ни дюшеци издъхваха под колената на ветроходния инструктор. Кавара посочи към платото и с безсрамно опънати дънки закатери стръмната пътека. Коста ни оседла с багажа и ни подкара след нея.

— Защо домъкна Кавара? — го попитах.

— Тя ме домъкна… Дойде американката. Този път с яхта. Търси Андрей под дърво и камък…

Коста ни остави сами да се оправяме с платото, ритна манивелата на мотопеда, моторът се закашля и с неистов писък го понесе през къртичините дупки.

Кавара седна до мене, а Андрей си полегна на задната седалка. Лада се подруса по обраслите с пиреи пущинаци, смачка пурпурните глави на колония магарешки тръни и с въздишка на облекчение стъпи на асфалта. Пуснах радиото. — Кавара го загаси. Предложих й запалка — запали си цигарата с кибрит. Погледнах през шофьорското огледало. Андрей се правеше на заспал.

— Накъде?

— Карай към Средновековието. Свърши се с античната ви безгрижност.

— Болен съм. Да оставим Средновековието за друг път.

Отново се опитах да пусна музика. Кавара плесна ръката ми.

— Тъжно Средновековие! — изпъшка Андрей.

На завоя при Българево ни спря милиционер.

— Да сте виждали Андрей Василев?

— Не…

Бързо подкарах колата. Сетих се за Каяка и ми призля. Нали и Андрей беше вземал долари…

— Карай към Каварна! — надигна се Андрей. — Аз издадох плановете на Лукас. Аз подпалих корабите на императора. Аз разтворих вратите на Бизоне, за да влязат славяните на княза… Аз съм предател. Водете ме в участъка…