Димо Кисьов
Открадването на Дионис (2)

Глава втора

Този самонадеян тип не ми харесва. Кола, яхта, врачуване… И защо се е домъкнал в никакво време. Нашенците отиват на море само през юли и август — заради хората на плажа. Не вярвам да е дошъл, за да си лекува кръвното… Колата му е с руски номер. Нищо чудно. И в Съюза се промъкват всякакви.

Кавара го хареса. Бил симпатяга. С мистика й взе акъла. Въобразява си, че заради нея е киснал в бара и е пил мастика до прилошаване… Не, не е обикновен навлек, който търси нещо да клъвне. Чужденките го гледаха с мазни погледи, ако искаше — готово. Не се е влюбил и в луничките на моичката, нито в опънатите й дънки. Заинтересува го статуетката. Щом я зърна, и примря. Нарочно подскочи, за да прикрие вълнението си. Затова и започна да ни будалка с историята.

Съвременните крадци не са някогашните кокошкари. Те са интелигентни. Умеят да преценяват ценностите. Интересуват ги индустриалните тайни, картините на старите майстори, археологическите находки…

И този, както и мис Лукън, се е домъкнал тука заради статуята на Дионис. Защо ми трябваше да разказвам легендата на оня италиански дърдорко!…

А може би и самата мис Лукън го е изпратила да ми изпита верността, да разбере дали наистина съм прост лодкар, научил малко английски на варненското пристанище, за какъвто й се представих, или съм…

Кавара ме издаде. Бягал съм от разпределението. Разхождал съм си езиците с яхта. Деспота беснеел. Трябвало аз да публикувам откритите надписи… За миг жената може да срине всичко и да те прати на бесилката…

Очаквах и след мис Лукън да се появят „съмнителни птици“, но мислех си, че ще бъдат чужденци. А ето ти изненада — българин, ветроходец, дошъл от Москва.

„Мис Лукън, излишно е да си губите времето в Каварна — ще й докладва «ясновидецът». — Историята с Дионис е фалшива. Съжалявам. Имаше сметка в тая работа. Милиончета… Сега ми изплатете хонорара за информацията. Бързо се справих със задачата. Вашият Андрей е тъпак. Ако пак ви потрябвам, моля! Знаете ми адреса. Руснаците ми имат доверие. Нали българите им били братя…“

Не, това може по-късно да го каже. Легендата за Дионис още съществува. Разкрит съм само аз… бунакът…

Изпратих Кавара и отново се върнах в къмпинга. Бунгалото на оня светеше, но самият той се беше скрил до чешмата.

— Да си допиете ли се върнахте? — запита ме. — А аз си подложих главата на чучура, за да я оправя от мастиката… Лека нощ!

Край. Напълно съм демаскиран.

Якуб затваряше бюфета и ме подкани да си тръгнем. Беше разтревожен. Появила се скумрия, а баш сега жена му се разболяла. И, представи си, резил — от дребна шарка. Прихванала я от детето. Била глупава, но чак пък толкоз да се вдетинява… От години не е минавал чироз оттука, а няма кой да го замества в бара…

Слушах разсеяно бъбренето му. И си мислех дали трябва да изпускам от очи „ясновидеца“. Човече, защо не си отиде по разпределението в музея, ами се забоде в „Русалка“ и се хвана да разкриваш престъпници?!

Сам съм си виновен. Измислих легенда, италианецът забърка от нея каша, която сега аз трябва да изсърбам. И Коста: дълг на всеки честен гражданин, особено за комсомолеца било… и прочие. Случаят с Дионис бил деликатен. Трябвало да се заема с него като историк… и тъй нататък. Кой дявол ме накара да му разказвам за мис Лукън! Защо си губих временцето с Каяка да тренирам с холандеца, като ще гледам регатата през бинокъл от Чиракмана? Коста нарочно го натопи. Разбирам дребната му сметчица, но шкотман няма да ми бъде, ако и турско да стане… Нека и той да ръкопляска на първенците, когато им издигат знамето, когато им увесват медалите на вратовете…

Въртях се в леглото — пушех, мислех и с всеки час сякаш повече оглупявах. Оня не ми излизаше от акъла. Призори съм позаспал. Кошмари. Стреляха ме с безшумен пистолет, горяха ми петите със свещ, забиваха ми клечки под ноктите. Мълчах. Предлагаха ми да работя за тях. Да открадна статуетката от Кавара. Като поощрение мис Лукън ми даваше хиляда долара, кола, вила с хубава прислужница. Знам ги аз тези прислужници — агентки, лейтенантки, майорки. Отказвах. Пак клечки, пак петите. Припаднах. Кофа вода и при зъболекар. Ако не съм се съгласял, всичките зъби щял да ми извади — кучешките, кътниците — без упойка. Ще се храня с биберон, но няма да стана предател! Грабнах скалпела, отрязах си езика, за да не говоря. Напразно. Ония продължаваха да ме измъчват. Пъхнаха ми в ръката химикалка… И очите трябва!… Слънчев лъч ме пробуди. Погледнах си тревожно часовника. Ами ако тази нощ е избягал…

С разтревожено сърце слязох от автобуса и се затичах към къмпинга. Щом го наближих, забавих крачките си и с лека усмивка се упътих към бара.

— Здрасти, Андро!

— Здрасти, Якуб! Нещо ново!

— Казах й да си маскира пъпките с нивеа крем и да ме замести днес на бара, ама фелдшерът ми мина път. Залепи на вратата ни ей такъв червен кръст. Проклетник. Ако не бе се появил чирозът, нямаше да има нито кръст, нито вход забранен. Знае ми мъката, прави ми сечено… Мислех и аз да се заразя от някоя болест и да не отида на работа, но къде ти? Сто вълци чакат да ми грабнат тезгяха. Знаят — от мокрото пада…

„Ясновидецът“ не беше си отишъл. Като смок се измъкна от бунгалото си. Отива до тоалета или до минералните душове.

— Дай ми варено яйце, силно кафе и кренвирши с повечко горчица!

— Ти какво? Забравил ли си надценката ни? Грях е да даваш толкова парички за закуска. Купи си тутманик от павилиона.

— Изпълни поръчката ми!

Бързо се върна. Значи е ходил до тоалета… Прозява се, кляка — става, уж си прави сутрешна гимнастика. Бръсне се с електрическа самобръсначка. И аз имам такава. По шума я познавам.

Не можеш да ме баламосваш, драги. Я си извади американската… Прави се на доволен, на отспал. Хубаво си играе ролята… Сега ще отиде под минералните… Върна се бързо. Няма да си търка кожата с гласпапир я, за да си изкара кирта както нашенците… Говорел български. И аз говоря английски, ама не съм англичанин. Мина онова време, когато за България се вербуваха българи. Вече им нямат доверие. Изпращат си свои хора. Още в яслите ги учат на български. Чиста работа, без недоразумения. От филмите ни за Втората световна се усетиха… Оня се облече и идва да закуси.

— Якуб, къде е моята закуска?

— Ама нали ти на майтап.

— Донеси всичко, каквото ти поръчах. И конфитюр от рози…

— Конфитюр от рози?!… Рано сабахлен? Няма ли да те хване сюргюнът?…

Чудесен въздух! Спяло се хубаво. Концерт на славеи. Сребърната чешма им пригласяла с ромона си. Морето свирело като на орган…

Вода ненапита. Света богородичка…

Знаех си аз. И той си поръча същата закуска, само че без конфитюр.

Извини се за снощи. Бил уморен от пътя, от впечатленията, а и мастиката… Рядко се срещали хора, които да търпят глупостите на другите… Не бил идвал по този край и останал изумен от неопорочената му красота.

А защо не казваш защо си дошъл. Не вярвам да е заради отечествознанието.

Искал да си почине, да поспортува и същевременно да разгледа брега откъм морето. Не му вярвам.

Известно ми е защо иска да гледа брега от морето. Сигурно си носи акваланг, за да открие къде лежи Дионис. Леко го подпитах.

Имал само маска, шнорхел и плавници. Запита ме дали не мога да го снабдя с чуждестранни. Ако, разбира се, не били скъпи. Отново номер… Як е. Мускулест. Гърдите му са широки. Може да издържи с тях до петнадесет метра дълбочина… Познавам такива леководолази. Тъпанчетата им са от ламарина. Не им пука от кесонната болест. Делфини… Обучават ги в специалните школи. Трябва да улучват комар в тъмна стая. Да си правят гаргара с бокса, с жиу-жицуто.

Закусваше и ми говореше за Кавара. Хвалеше я, сякаш беше дошъл да я сватосва за мен. Била интересна, не се гримирала. Според него това било много важно. От грима лицето подпухвало и когато жената го сваляла в къщи, на мъжа й му се отщявало. Вече ги нямало големите бадемови очи, останали са малките, свинските, злобните. Метаморфозата била ужасна. Без грим Венера се превръщала в Медуза…

Мъчи се да бъде духовит. Пробутва нещичко и от митологията. Нито за миг не забравя с кого говори. Между другото ме подпитва за ветроходството, за световната регата… хвърля мъгла.

Доста бил чел за миналото на нашия край, но все пак му се искало още нещичко да научи. На място, от тукашен човек.

Готово. Сам се натиска. Промени тактиката си. Вече не е нахакан, любезничи, подмазва се. Посетил изложбата за тракийското изкуство и не бил съгласен с коментара на някои траколози, че намерените съкровища били внасяни от Мала Азия и Гърция. Били изработени от самите траки. Още сме робували на западните авторитети. Подценявали сме си историята. Гледали сме изящно изработените тракийски предмети както телето — тарабата, без да знае дали отвъд нея има цветя или тръни… Маже ме с мехлем. Знае ми раната. Не се опитва да врачува и непрекъснато зяпа към Червената могила. Подпитва дали се знае нещичко за нея. А снощи ни убеждаваше, че под нея бил заровен тракийски цар, който имал дъщеря Кавара! Припомних му това. Не се сдържах.

Само се усмихна. Демек пиянска история. И се хвана пак за моичката. Името й било рядко, нехарактерно и някой ден, не дай боже, ако имал дъщеря, щял да я кръсти Кавара…

Нарочно го поканих да се разходим до Дяволския рид и да разгледаме Червената могила. Зарадва се и хукна да си вземе фотоапарата.

— Само кренвиршите плати. Яйцето и сладкото са от мене — каза барманът. — Мъка голяма, аркадаш… Веднъж да мине чирозът и…

Тръгнахме. Герман се казвал… Герман Хаджипаров — антрополог. Да му се не види и хаджито! Представи се. Много важно. Името му виси в регистратурата на къмпинга и винаги мога да го науча. Защо не каже истинското си именце, истинската си професия. И мис Лукън не е мис Лукън, а някоя Луковска или кой знае каква друга… И може би случаят „Открадването на Дионис“ да не е само криминален, а по-сериозен. Щом изпращат агент, който така се е накълвал.

 

 

Пътеката водеше през гъст бучиниш към млада борова горичка с цъфнали кафяви връхчета. Земята миришеше на престарели масловки и на мащерка. От двете долини долиташе меланхолично пеене на авлигите, което започваше с котешко мяукане и завършваше със свирене на обой. И славеите, след нощното си бохемство, опитваха гласовете си с къси тремоли… Борчетата свършиха и пътеката закривуличи между възлести пънове на стари лози, наклякали като кучета в подножието на Червената могила.

— Не ви ли се струва, че колкото и силна да е била вярата в задгробния живот, не е утешавала царете и те, за да надиграят смъртта, са заповядвали да им се издигат величествени паметници още приживе, та дано с тях да напомнят на поколенията за себе си.

— И за радост на археолозите са се появили египетските пирамиди, тракийските могили, мавзолеите и какви ли не още архитектурни измислици, предназначени за обезсмъртяване на човешката суетност — допълни той.

Анонимният тракийски цар (още не бяхме открили името му, за да го номерираме) лежеше на самотния рид под конусовидна грамада от червена пръст. Оттук навярно покойният се е надявал да наблюдава морето от Калиакра до Галата и сушата до Батовската гора, разбира се, ако е слънчево и няма мараня. Искало му се е и след смъртта си да се любува на изгрева, да вдъхва аромата на степните цветя, да слуша любовните песни на птиците. А понеже е бил трак и е обичал да си посръбва вино, наредил край гроба му да бъдат засадени от пръчките на Дионис. Сокът на нохана дъха на диви ягоди и щом прекипи, се превръща на чудотворен балсам — смазва гърлата за песни, гони страха и пъха ножове в пияните юмруци.

През Втората световна военните харесали доминиращата над околната местност Червена могила и изкопали бункер в нея, който миролюбивите туристи бяха превърнали в отходно място. Глупав щастливец бе изровил край могилата конска амуниция, апликирана със златни украшения. Понеже не подхождала на магарето му, дал я на някакъв румънец срещу парче лозе. Румънецът продал амуницията на английския посланик. Сега хилядите посетители на Бритиш музеум се възхищават на безценната антична находка, а ние се радваме, на снимката й…

Говорех и внимателно го наблюдавах. Той слушаше с привиден интерес. Нарочно го запитах дали не е виждал златната амуниция в Бритиш музеум.

— И аз съм се радвал само на снимката й. Не съм ходил в Лондон… Все пак на глупака му останало лозето. Баща ми беше зъболекар. На времето пациент му донесъл два статера, за да облече зъбите му със злато. Старият предал монетите на музея. Благодарили му, но след седмица у нас нахлули полицаи и всичко обърнали наопаки, за да търсят някакво си гърне със златни монети от времето на Филип Македонски. След този случай баща ми се заклел всяка златна монета да претопява в зъболекарски дискове. Дори монети, сечени от дядо Адам…

— А вие как бихте постъпили, ако намерите монета?

Той ме погледна някак си особено.

— Не практикувам бащината си професия… Пък нали вече няма полицаи?… Оттука се открива чудесна гледка. Тракийският цар не е бил прост. Мога ли да я фотографирам?

— Защо не.

— Веднъж ми конфискуваха фотоапарата. Снимал съм бил таен обект. Дотогава и не предполагах, че зоната е охранявана. Та затова ви питам.

Нащрака няколко снимки. Работеше с професионална вещина. Помислих си колко ли тайни е запечатал върху фотолента. И мене ме щракна за спомен. Така се усмихна, та ми призля. Трябваше му моята снимка. Сигурно да я приложи към донесението си.

Два пъти обиколи могилата и седна под една слива.

— Огромен труд е паднал. Представяте ли си как са се носили и трупали тези кубици пръст? Без багери, без самосвали… Мравешка история, фараонска…

— По заповед. Някога човешкият живот е нямал стойност както днес. И в мир, и във война хората са умирали като мухи.

Има ли легенда за тази могила? Защо този рид се казва Дяволски? Нали по времето на траките дяволът още не е бил измислен?… Разпитваше наивничко, като любознателно дете и с поглед на светец очакваше отговора ми.

— Има легенда… Под тази могила бил заровен тракийският цар Кавар. Бил богат, имал много жени и от тридесет и петата му се родила Кавара…

— Аз снощи на шега…

— За учудване е, че шегата ви съвпада с легендата… Може би вече сте я чували и искате да ви я предам с подробности?

— Не, и с удоволствие ще я изслушам.

Хитро ме подведе. Трябваше да измислям. Да го заблуждавам. Да приспивам съмненията му. Попипа копчето на якето си. Сигурно в него е монтиран микромагнитофон…

— Траките нямали вяра в морето, затова погребвали царете си край неговия бряг, та духовете им да ги пазят от нашественици, доплували от чужди страни… Кавар умрял от пиянство и цар на кробизите станал най-големият му син. Докато робите размахвали листати клони над царствения труп, за да прогонят настървените мухи, гората на този рид била изсечена и започнали да майсторят гробницата… Най-сетне Дарзала, върховният бог на кробизите, бил решил да повика при себе си духа на стария цар и бързи вестители обходили страната, за да съобщят на народа радостната новина. Селяни и пастири с коли, с коне или пешком се заточили към мястото на погребението. Всеки носел мотика, лопата и панер. Те пеели както повелявала вярата им, но не били радостни, защото знаели какъв труд ги очаква.

Благородниците пристигнали с най-скъпите си доспехи, яхнали буйни атове, и още не слезли от тях, започнали да репетират погребалните игри. Новият цар определил кои да придружават духа на покойния в небесния му път. За главния коняр, за виночерпеца, за телохранителите и за водача на колесницата на покойния никой не възразил, но при избора на най-любимата жена на царя се получило разногласие. Тридесет и петте царици в надпревара започнали да разказват брачните си тайни, да преповтарят казаните им любовни слова и всяка се стремяла да докаже, че тя е била най-любимата съпруга. След шумни разправии, придружени от сълзи и скубане на коси, за най-любима жена била избрана майката на Кавара.

Новият цар включил в списъка на жертвите двамата от братята си и за да не се получи някоя неприятна изненада, заповядал веднага да бъдат обезглавени…

Когато гробницата била готова, издигнали клада и положили мъртвеца върху нея.

На треперещата от ужас височина единствена майката на Кавара очаквала с усмивка края си.

Откъм Бизоне се задало шествие. Непосветени девойки носели носилка, окичена с цветя. В нея седяла Кавара. С едната си ръка размахвала тирса на Дионис, а с другата — сребърен нож, на чиято дръжка, казват, бил изобразен орел, който убивал лебед. Старият жрец смесил в ритуалния трисъд козе мляко, вино и кръв от умъртвеното набързо яре и го ливнал в кладата, за да я пречисти. Когато кладата изгоряла, събрал овъглените кости, изсипал ги в глинена урна и положил урната в гробницата, до оръжието и любимите предмети на покойния цар. Първенците на племето се изредили да поднесат последните си дарове на мъртвия, а жените му подредили богата трапеза. Палачите започнали да избиват определените за жертва хора и коне. Оставили само майката на Кавара. Тя продължавала да се усмихва, опръскана с кръвта на обезглавените. Жрецът поел ножа от дъщеря й. Най-любимата жена на царя сама раздрала пеплоса си. Блеснала бялата й гръд и в миг кръвта я угасила. Палачът бързо отсякъл главата й и я поставил върху урната с костите на Кавар…

Новият цар хвърлил пръст върху урната и с това дал знак за започване на погребалните игри. Надбягванията с коне и с колесници, стрелбата с лък, с копие, тласкането на камъни, битките с юмруци и с мечове щели да продължат, докато всички определени награди бъдат получени от победителите. До това време народът трябвало да насипе поне три лакта пръст в широката основа на могилата.

— Варварска история. Първобитна, бухенвалдска… — опитва се да ме заблуди с антифашистката си реплика Хаджипаров.

— Виновна е идеята. Вярата в безсмъртието — отвърнах аз.

— Да. Някои смятат, че престъплението не е престъпление, когато е узаконено. Имало заповед от началството. Дългът им повелявал да бъдат престъпници…

— Харесва ли ви легендата?

— Може би народът я разказва по-простичко… Не споменахте за съкровищата, заровени в могилата. Или тя е вече ограбена? Защо Кавара рови пущинака, а не й направи сондаж?

— Не влиза в плана за разкопки. После Кавара е по Средновековието. Не я блазни античността, за която историците били изписали тонове хартия.

Отговорът ми не го задоволи, обърна се към морето и с присвити очи започна да го разглежда. Погледът му продължително се спря на онова място, където бе потънала статуята на Дионис. Знаех, че Коста ще отиде тази сутрин при тате на даляна, за да вземе прясна риба за някакъв си спортен шеф, дошъл да инспектира морската му база, и реших да му покажа Хаджипаров.

Запитах моичкия дали обича рибена чорба. О-хо! И още как. Одеските рибари я правили чудесно, но човек мъчно можел да се вреди. Всеки ден даляните им били обсаждани по суша и по море. Любители на рибена чорба пристигали с цели флоти яхти и полкове от леки коли. Напоследък рибарите се били изхитрили. Вместо черноморска риба пускали в чорбата океанска. Иначе как се изхранват толкова лакомници…

Повървяхме по ръба на стръмния бряг и се спуснахме по козята пътека към даляна. На брега седяха рибарите с кръстосани крака по турски и кърпеха мрежите. Забелязах Коста, дадох му знак и той се зарови в мрежите.

Старият се надигна да ни посрещне. С едно намигване и всичко му стана ясно. Поведе ни към навеса и ни покани да седнем на пейката до грубо скованата маса. После изчезна.

— Това е баща ми — капитанът на даляна. Радва ни се, но си е малко недодялан — казах аз.

Сякаш не ме чу. Зяпаше към гредите на навеса, където висяха филета от черноморски акули и две опушени змиорки. И по стените — там беше накована цялата черноморска фауна: морски кончета, хвърчащи риби, раци и най-различни вече мумифицирали се риби, по които даже и мухите не кацаха. Зяпаше навред. Всяка дреболия го интересуваше.

Изтръпнах. Появи се Коста с брада. Беше препасал престилка и нахлупил до ушите плетена шапка с помпон. Той грубо сложи на масата панер с хляб, чесън, дървени лъжици и нарязан вестник за салфетки. След малко донесе три дълбоки пръстени паници с рибена чорба и каза „Буюрум!“.

Герман го гледаше изпитателно, обаче нашият се правеше на Мунчо от „Под игото“, и то твърде успешно.

Чорбата беше пиперлия, но Герман я изгълта и още си поиска.

Отидох в кухнята да информирам Коста. Вече го познавал. И на него му се видял съмнителен. Нареди ми да разкажа на Хаджипаров легендата в нов вариант. Да следя реакциите му и да разбера дали е агент на мис Лукън или работи самостоятелно.

Коста се държи като шеф. Важничи…

Щом се нахранихме, пристигна тате с лимонадена бутилка в ръка.

— А сега добре дошли при нас — поздрави ни той, обърса гърлото на шишето с длан и го подаде на Хаджипаров.

Гроздовата щипна езика му.

— Чорбата беше екстра — каза той.

— Екстра е, защото се прави от различни риби и подправки. И тригия трябва да й се пусне, за да накиселява. Ако имаше и мляко, още по-хубава щеше да стане, но кой ли се сеща да ни донесе мляко. Уж син имам, пък не го виждам със седмици… Другарят откъде е?

— От София. Дошъл съм на почивка…

— И така може да е — отвърна старият и подсвирна с уста.

Това означаваше: „Внимавай! Този не ми харесва.“

— Сега си подремнете!… Наровете са май твърдички за софиянеца, но тука нямаме дюшеци…

Хаджипаров се огледа и спря погледа си на мауната, привързана към дървения пристан. Пожела да се разходим по море. Искал да види къде е потънал Бизоне. Ясно…

— Нагоре ще ви е трудничко. Трябва яко да теглите веслата, а надолу мауната сама върви — провикна се тате, когато тръгнахме към пристана.

Герман щял да се радва, ако чуел от мен легендата за Дионис. Всяка легенда съдържала зрънце истина. Нима Омир не е разказвал легенди. Шлиман се доверил на „Илиадата“ и тя го възнаградила — открил Троя.

Съжалявал, че не си бил взел портативния магнитофон, за да я запише.

Съжалявал! А защо си попипа пак второто копче на якето…

Докато гребяхме, той не отлепяше очи от брега и щом забележеше нещо интересно, оставяше веслото и се залавяше с фотоапарата. Докарах мауната в средата на зеленото петно, очертало потъналите останки на Бизоне, и я оставих свободно да дрейфува. Водата под нас тъмнееше от буйни водорасли, впили корени в някогашните зидове и колони на погребания в морето град. Срещу нас светлееше с тебеширена белота осакатената страна на Чиракмана, тук-там надупчена от черните отвори на недостъпни пещери. Зад нея надничаше Дяволският рид с Червената могила и в далечината се изписваха върху небето къщите на Каварна.

— Другарю Хаджипаров, оня италианец е предал легендата в трето лице, на мене ми се струва…

Хаджипаров ме прекъсна с подкупващо потупване по рамото. Да сме си говорили на „ти“. Природата не търпяла официалности. А и времето на траките…

Съгласих се, въпреки че не ми беше приятно. Изглежда, „другарю“ не му хареса. Та какъв другар ми беше той…

— Андрей, понякога не ти ли се струва, че и преди си живял. Да кажем по време на турското робство, при римляните, траките… Не, не се опитвам да врачувам, нито вярвам в прераждането на душата и все пак… На пръв поглед всички човешки кости си приличат, но специалистът по тях може да разбере дали са принадлежали на елин, трак или славянин. Снощи не излъгах Кавара, тя наистина носи тракийски белези. А и ти, пък и аз — също. Не познаваме нашите прадеди, но те продължават да живеят в нас. Щом сме наследили техните кости, нима не сме наследили и част от техните мисли, от техния характер… Времената са ни поизменили, но основният материал е останал.

Жалко е, загдето науката още не може да надзърне в някои области на битието. Когато те видях в бара, нещо ми подсказа, че и друг път сме били заедно. Същото почувствувах и когато се появи Кавара. Необяснимо, но…

Дали ми внуши, но снощи и на мене ми се стори, че и аз го познавам отнякъде. А когато спомена за старото ни познанство, още от времето на Бизоне, трепнах. В мисълта ми грейна непознат лъч и освети за миг една отдавна минала действителност. Помъчих се да надникна в нея, но тя, както светкавично се бе появила, така и бе изчезнала.

Този човек или е хипнотизатор, или е голям психолог. Умее да бърка в чуждите души. Щом на Кавара стана симпатичен.

Помоли ме да му разкажа като тогавашен съвременник легендата за Дионис. Така щяло да се разбере дали в нея има истина.

Съмнява се в моята искреност. И насмешливо ме поглежда, сякаш аз съм престъпникът, а не той…

— В Бизоне всеки печелеше, а аз, според хората, пропилявах златото на баща си заради един неполезен кораб — започнах аз. — Корабът бе дълъг, тесен, с тридесет весла, не приличащ на търговските, които можеха да поберат в търбусите си голям товар. Те нямаха гребци и платната им се обслужваха само от трима моряци. Разчитаха на вятъра и той ги тласкаше като медузи по крайбрежието. Бяха бавни, но носеха големи печалби. А моите тридесет гребци, кормчии, платнари и капитан щяха да изяждат цялата печалба на пренасяната стока. Трябваше да преглъщам мълчаливо подигравките на търговците, защото никой от тях не биваше да узнае, че три от петте кораба на баща ми са пленени от пирати. Ако кредиторите ни узнаеха това, щяха да си поискат парите, да разпродадат цялото ни имущество и да ни превърнат в роби. И в Бизоне действуваха вълчите закони на Атина…

Строях кораб, който да охранява двата „дървени търбуха“, натъпкани със скъпи стоки за далечни земи. Рискът при дълго пътуване увеличаваше печалбата и ако успеехме, щяхме да покрием голяма част от загубите си и да останем занапред уважавани граждани на Бизоне.

Корабът трябваше едновременно да бъде здрав, бърз, при вълнение да не се обръща, и при това да побира достатъчно товар и поне двадесет бойци. Установих се на дълъг финикийски кораб с един ред весла, но малко по-широк, по-дълбок и с по-остър кил. За средната мачта избрах голямо правоъгълно платно, а за предната — триъгълно. Към нея прикрепих лек римски мост с железен клюн на края. Най-силното оръжие на кораба бе дългият таран, завършващ с желязна глава…

— В яхтклуба видях макет на такъв ветроходен кораб.

— Говоря за античен кораб, а оня в яхтклуба е средновековен. Адмиралтейската кога на деспот Добротица, която смятаме да реставрираме.

Хубаво щяло да бъде, но откъде ще вземем пари. Замълчах! Не можех да му кажа, че разчитаме на мис Лукън…

— Един ден в Бизоне пристигна египетският строител Деметрий. Той показа на магистратите планове за светилища, за обществени сгради и предложи услугите си да построи храм със светеща кула. Статуята на Дионис щяла да бъда изваяна от известния александрийски скулптор Теофил.

Магистратите разгледаха чертежите, помъдруваха и накрая решиха да не се строи храм. Нямало нужда да се пръскат излишни пари. Египтянинът прибра пергаментите си, нарече магистратите „дърти лешояди“ и си тръгна към кораба, но баща ми предвидливо го покани да преспи у нас, а след това се срещна и с жреца…

Бяха изминали три месеца от тази среща, корабът ми бе готов, но не можех да го пусна на вода, защото още не бях закупил роби за гребци. Баща ми бе натрупал в складовете най-различни стоки. Когато зимата мина и морето се поуспокои, започнахме да товарим корабите. Единият от тях трябваше да отнесе житото, въглищата и катрана до Бизантион, откъдето други търговци щяха да го откарат в Антиохия или пък в Рим, а корабът с дървения материал и другите стоки трябваше да охраняваме до Египет.

Вече привършвахме с натоварването, когато баща ми видя на сън страшно предзнаменование. Реките и кладенците били пресъхнали. Земята пищяла от жажда. Листата на дърветата в долините без време били окапали и сатирите с проскубани кожи и окраставели гърди смучели собствената си кръв, за да утолят непоносимата си жажда. Менадите се били превърнали на скелети и гърдите им висели като празни мехове. Дионис вървял с наведена глава и се препъвал в нажежените от слънцето камъни. Нямал очи. Бил ги изплакал. Чашата му вместо с вино била препълнена със зелени сълзи. Свещените змии се гърчели и съскали злокобно…

Баща ми разказа съня си на търговците и заедно отидохме при жреца, за да го разтълкува.

— Отдавна очаквах това предзнаменование — рече той, когато чу за съня. — В бедствие и по време на война не излизате от светилището, а в мир и при благоденствие забравяте бога. Грешни сте и Дионис ще ви накаже. Корабите ви ще потопи, земята на пустиня ще превърне. Глад и немотия ще настъпи.

Търговците се изплашиха и за да умилостивят бога, решиха да му принесат в жертва десет вола.

— Късно е, грешници! — злобно подвикна жрецът. — Две години вашите жени ми носеха гнили плодове и вмирисани птици, а сега изведнъж десет вола?! По един на месец да бяхте докарвали, богът щеше да бъде доволен. А вино?… Не може да залъжете бога на лозите с вода. Складовете ви са препълнени с кипърско и хиоско. Дано прокисне! — Загъна сухите си рамена с наметалото, вдигна ръце и обърна очи към небето: — Дионис е обиден, загдето магистратите са отказали да му се построи храм, и заповядва: Десет младежи, носещи името на бога, под водачеството на един мъжествен да заминат в столицата на Птоломеите. Там да потърсят ваятеля Теофил и да му заръчат да извае статуя на Дионис с тирс от слонова кост. Статуята да се издигне там, където Бизоне свършва и започва морето. Ако не се изпълни заповедта, градът ви ще загине…

Баща ми извади кесия със злато и мълчаливо я положи върху жертвеника. И другите търговци подадоха кесиите си. Един от тях подари два изумруда бръмбари, за да бъдат поставени в очите на бога.

Понеже Андрей значи мъжествен, реши се аз да предводителствувам десетте дионисиевци до Александрия. След няколко дни богът чрез жреца заповяда търговците да ми дадат по двама силни роби за гребци. Кърмчиите и моряците за платната бяха свободни граждани, а за капитан си избрах Коста. Жрецът освети кораба и го кръсти „Бизоне“.

За да се насочим точно към Босфора, трябвало да плаваме шест мили в югоизточна посока и след това — право на юг. През деня Коста се ориентираше по познатите му знаци на брега, но в тъмнината бе безпомощен и от страх подръпваше мустаците си.

Изглежда, Посейдон спеше. Морето тихо се вълнуваше от равномерното му дишане. Вятърът достатъчно изпълваше платната и гребците си почиваха на скамейките. Зад нас се клатушкаха фенерите на търговските кораби. Небето бе безоблачно и звездите ярко светеха на него. Намерих Полярната звезда, оная жълтата в опашката на Малката мечка, изправих се с лице към нея и разперих ръце. Гледах на север, дясната ми ръка сочеше изток, лявата — запад, а тилът ми — юг. Ориентирах се.

След четири денонощия достигнахме Бизантион. Там оставих единия от корабите, за да бъде разтоварен. Наредих на капитана му да закупи с получените пари гъсто вино и да ме чака, докато се върна. По нашия край всеки си наливаше вино, но то се изпиваше още по зимните празници и до ново грозде вървеше хиоското. Разредено с две части вода, то носеше тройна печалба. Години наред баща ми доставяше от това вино и на Кавар.

Баща ми умееше да гъделичка славолюбието на тракийския вожд и бе кръстил на него един от корабите си, като към името му бе прикачил и „велик“. С „Бизоне“ и с „Кавар Велики“ се упътихме към Александрия.

Най-сетне след продължително и мъчително плаване видяхме белокаменната кула на светилника, издигнат на остров Фарос. Тя бе висока повече от триста лакти, бе построена през втората година на Сто двадесет и четвъртата олимпиада от архитекта Сострат и минаваше за едно от седемте чудеса на света. Висок изкуствен насип, украсен с красиви статуи на богове, свързваше града с остров Фарос и делеше огромното пристанище на две. В западния пристан се полюшкваха високите египетски пентери, всяка една с по триста гребци и толкова тежко въоръжени бойци. В търговското пристанище пристигаха кораби от всички посоки на света и изсипваха своите стоки в складовете и продавачниците на денонощно оживеното тържище. На него човек можеше да си купи от златен пръстен до тежка колесница, малко ножче или стенобойна машина, жито, непознати плодове, бяла мишка или слон. Улиците на града бяха изпълнени с разноезични тълпи.

Още в деня на пристигането си намерихме прочутия ваятел Теофил.

— Добре дошли в страната на пирамидите и на сфинксовете! — любезно ни посрещна той и ни обясни, че статуята на Дионис била почти готова, оставало само да „изчука“ главата й.

Зяпнахме от удивление. Не беше възможно някой да ни е изпреварил и поръчал статуята.

— Затворете си устата, къдрокоси глупачета, и елате да изпием нещо силничко… Още преди месец Дионис ми се яви на сън и всичко ми разказа. Добре, че сте го почели, иначе…

Преполовихме амфора с неразредено вино и излязохме на двора, където скулпторът работеше. Видяхме висок мраморен блок, от който се освобождаваше тялото на гол мъж с протегната, свита в юмрук десница. В този юмрук можеше да се пъхне както тирс, така и всякакъв друг предмет с дръжка.

— Тирс, Дионис ще държи тирс! — усетил съмнението ми, извика Теофил и богохулно ми намигна. — Тирс от слонова кост, обвит от сребърните листа на бръшляна. Върхът му ще бъде увенчан от златна шишарка. Главата на бога ще бъде украсена с венец от лозови клонки и сочни гроздове. Ти ще позираш за главата.

Поласках се и извадих изумрудите бръмбари. Обясних на скулптора защо Дионис трябва да гледа през тях и му ги подадох.

— О, велика кражба! Най-сетне се намериха очите на свещения апис, откраднати преди години — извика ваятелят, като внимателно разглеждаше изумрудите.

Извих ръката му, отнех камъните и ги пуснах в пазвата си. Теофил поразтри китката си, огледа се да не би някой да подслушва и сложи пръст на устните си.

— Нищо не съм видял, нищо не съм чул — пошепна той. — Щом настоявате Дионис да гледа през изумруди, ще извъртя в очите му дупки, но вие ще поставите камъните в тях, когато се завърнете в Бизоне. На никого не показвайте зелените бръмбари, ако държите да имате глави… Колко носите?

Теофил преброи златните монети и одобрително закима. Изпихме останалото вино.

Непрекъснато наблюдавах Герман. Щом споменах за изумрудите, очите му хищно блеснаха.

— Когато статуята бе напълно готова — продължих аз, без погледът ми да изпуска лицето му, — ваятелят я наряза на едри късове и ги опакова в чували с пясък, за да не се повредят по време на пътуването, но аз изхвърлих пясъка и го замених с жито, което мислех да продам скъпо в Бизантион. Нашите стоки се харесаха на египтяните. За тях получих много по-висока цена, отколкото очакваше баща ми. С натъпкана кесия бързах да го зарадвам и реших да не се завърнем по познатия път, който щеше да ни забави най-малко с петнадесет дена, а направо да прекосим морето за остров Родос.

Напуснахме пристанището на Александрия с благоприятен вятър, но още следобед платната ни увиснаха и ние трябваше да влачим безпомощния „Кавар Велики“. Безветрието не ме безпокоеше — бях се запасил с достатъчно вода и сухар за гребците. Окриляше ме и мисълта, че първото ми морско пътешествие излезе позлатено. Вече нямаше никаква опасност кредиторите ни да ни продадат в робство заради задължения.

Завръщането ми не мина без произшествия. Объркахме пътя, а бяхме нападнати и от пирати. Успяхме да се справим с тях, да пленим тяхната бирема, но това стана едва след като обещах на моите роби свобода. Иначе отказваха да гребат. Предвождаше ги висок, строен роб със сини очи. Държеше се дръзко, предизвикателно. Когато изпълних обещанието си — разковах робите и ги свалих на брега на остров Лесбос, а на тяхно място оковах пиратите, попитах го кой е. Отговори ми:

— Родил съм се в Рим и се казвам Марк Лукул. Сражавах се срещу Митридат Евпатор. Попаднах в плен. Бях загубил важна битка и за наказание сенатът не пожела да ме откупи… Така бях продаден в робство.

— Лукул? Да не би да си същият Лукул, който опустоши с легионите си нашето крайбрежие и открадна от Созопол медната статуя на Аполон.

— Аз съм. Няма да мине много време и отново легионите ни ще се появят по вашето крайбрежие. Ще открадна и вашия Дионис…

Вдигнах кинжала… Не мръдна. Изгледа ме презрително, изпъна ръка в римски поздрав, обърна се и се отдалечи със стегната войнишка крачка…

Казваш, тогава сме били съвременници. Не беше ли ти този Лукул, който се закани да ни открадне Дионис?

Герман трепна. Ударът ми попадна точно. Опомни се и започна да шикалкави. Мразел крадците на старини. Нямал нищо общо с Лукул. Изкарваше се за честен тракиец от Бизоне…

Запитах го за рода му. Нямал род. Бил подхвърлено дете. Осиновил го някакъв си врач…