Димо Кисьов
Открадването на Дионис (3)

Глава трета

Този Андрей не е загубен, а защо ме гледа подозрително? Да не би да си въобразява, че съм примрял за неговата археоложка…

А може би се страхува от мене заради друго. Бяга от разпределението си, заврял се в „Русалка“, за да покълве милионерски трохички. Сигурно им взима акъла, като се представя за морски вълк и им разказва за древното корабоплаване. Като на мене… Фалшификатор на легенди. Опитва се да ме гръмне с университетските си познания. Хитрец. Приличал съм на Лукул. Откраднал съм созополския Аполон и съм се канел да, отмъкна и Дионис. За Кавара ми подмята…

Прощавам му всичко заради рибената чорба и заради оня с вълнената шапка, дето се правеше на луд, а сигурно е някой хулиган, изпратен на поправителен труд. Ръчен часовник хронометър, мирише на шипър. Пък може и да е готвач, начетен от инспекторите, уволнен дисциплинарно…

Регистрирах яхтата и с нетърпение тръгнах към морето. Искаше ми се от него да разгледам тукашния бряг, за чиято красота и каменна непристъпност бяха писали много пътешественици. А и за друго: в морето, в езерото, даже под душа се съсредоточавах най-добре.

И сега разчитах на мъдрото море да подреди мислите ми, разбъркани от противоречивите сведения на летописците за този добруджански район.

Според Феодор Григориевич историците жадно смучели от изворите за миналото, без да се съобразяват дали водата е чиста или отровена с лъжи. Затова често страдали от словесни разстройства, водещи понякога до опасни обществени епидемии.

И старите летописци са били хора — преследвали са свои цели, служели са някому.

Хангарът с яхтите бе заключен. Коста излязъл на гребане с момчетата. Разходих се по чакълестата крайбрежна ивица, задръстена от тромави рибарски лодки. Зад яхтклуба започваше стръмният, брадясал от див пелин Чаирбурун — Зеления нос. По неговия склон рибарите бяха налепили разноцветните си бараки. Зеления нос и Чиракмана приличаха на разтворената щипка на някакъв гигантски рак, който се опитва да заграби тихата вода на залива. Недалеч от брега, в основата на щипката, стърчеше Дяволския рид с червената си брадавица.

В основата на Зеления нос, там, където е започвал древният кей, булдозерите бяха разкрили някогашните пристанищни складове-пещери, с кънтящи подове от питоси — огромни крушевидни делви за зърнени храни. В стените на складовете личаха продълговати ниши с халки, служили навярно за ясли или за легла на стражи. Над тях търговци бяха водили сметки с папирусни букви. Курортистите ги бяха допълнили с кирилица и латиница.

Рибарските лодки се разсъхваха на тясната крайморска ивица и напразно плашеха чужденците с пиратските си имена. Собствениците им бяха миролюбиви хорица, изкарваха си прехраната на сушата и само когато морето спеше, се осмеляваха да го нагазят, за да уловят някое глупаво попче.

Докато чаках Коста, поразговорих се с двама собственици. Те бяха строителни работници и тази година още не бяха си опитвали късмета в морето, обаче вече трети път боядисвали лодката си. Доставяло им по-голямо удоволствие, отколкото да се мокрят. С вълнение ми разказаха как веднъж се престрашили и тръгнали до Калиакра. Двигателят им се повредил и дълго трябвало да гребат с весла.

Запитах ги защо не са продължили на платна.

Според тях само смахнатите ветроходци си служили с платна. С моторчето било друго: пър-пър-пър, няма обръщане, няма мокрене… Спортът било губивреме. Вятър работа. Е, щом е решено младежите да спортуват, нека си спортуват, ама поне да пълнят тиганите на майките си с рибица. По цели дни се шляели из морето, без да се сетят да хвърлят поне едно чепаре…

Стана ми ясно защо тукашната гостилница се нарича „Бизоне“, защо шкембеджийницата е кръстена „Карвуна“, защо представителният ресторант носи името „Добротица“. Защо историческите имена, напомнящи за славното минало на този край, са свързани със стомаха.

Погледнах ласкавите води на залива и ми стана мъчно. Беше пуст. Украсяваше го само някакво катерче. Необезпокоявани, вълните трупаха пясък върху потъналия Бизоне и всеки ден криеха по нещичко от миналото. На морския бряг морската риба бе деликатес. Попчета, барбуни, карагьози и лефери живееха в залива като в аквариум и неуловени, умираха от старост.

Откъм Чиракмана се зададе осморка, размахала весла като огромна птица. Собствениците на лодката оставиха четките. Запалиха цигари.

— Идват си — рече единият.

— Напразно са изразходвали сто хиляди калории — опита се да ме слиса с интелигентността си другият и загрижено допълни: — Докато не острижем младите, докато не им счупим китарите и им забраним да пият коняк, винаги ще има недостиг от работна ръка.

— Шамарите ще ги оправят — допълни първият. — На времето чокоите не се шегуваха с нас и ето, станахме хора.

— Вярно, няма ги вече чокоите, за да ни възпитават — засегнат от шамарите, обадих се аз. — А колкото до строителството — не са нужни много хора. С хиляди ръце са се строили египетските пирамиди и китайската стена. Модерното строителство се извършва без много патардии — с механизация и квалифицирани работници.

— Ти да не си паднал от Марс?

— Пристигнах от Съюза…

Щом лодката наближи плажа, Коста, с риск да я обърне, се изправи на кърмата и започна да командува: „Ат-два, ат-два…“ Чужденките повдигнаха олющените си нослета, видяха инструктора и приятно се изплашиха от дългите му мустаци. Докато момчетата напъваха мишци над твърдите весла, Коста вдигна морски бинокъл и подробно разгледа разголения плаж, но щом и аз попаднах в увеличителните лещи, прекъсна наблюденията си и седна прилично.

Лодката докосна пясъка. Момчетата наскачаха и дружно я измъкнаха на брега. Коста бе навил дочения си панталон до колената. Върху токата на широкия му колан се зъбеше череп с две кръстосани кости. Ръцете му бяха украсени с татуировки: котви, сърца, сирени…

— Взе ли разрешение за влизане?

Кимнах.

— Извинявай за чакането. Момчетата ми са още цаци, но да не съм Коста, ако не ги превърна на акули.

— А родителите им дали са съгласни?

Коста хвърли враждебен поглед към двамата бояджии и презрително помръдна мустаците си.

— Ще ги науча да чакат синовете си на морския бряг, а не пред кръчмите. Щом им натъпча търбусите с риба, ще млъкнат…

— С океанска замразена ли?

— Не обичам будалкането!… С нашенска от даляна. На всяко момче по килце и ще пресека завинаги антиспортистката пропаганда. Лакомията е по-силна от родителския страх… Защо си губиш времето с фина? Патент е на западняците. Не можеш да ги надхитриш… С холандеца работата е по-друга…

— Казах ти вече: не съм дошъл за състезанието.

— Ех, ако законите не бяха препънали Каяка, и ние можехме да се надяваме на медалче. Момчето беше ветроходец от класа, но това не умилостиви съдиите. Одрусаха го две години и на Андрей му увисна носът.

— Защо ти не му станеш шкотман?

— Липсвали ми рефлекси, ветроходната ми култура била малка… Не се натискам… Ей, цаци, измъкнете холандеца!

Момчетата се спогледаха.

— Не се потривайте!

— А ако научи бати Андрей?

— Нека да научи! Яхтата няма да чака две години Каяка. Разчохлай и вади!

Малко познавах „Летящият холандец“. От яхтите за двама бях плавал с немския „Пират“, мързеливичък, с малка ветрилна площ, с тесни обводи. Не го биваше за глисиране. Искаше ми се да опитам модерния и скоростен холандец въпреки склонността ми към единични яхти. Във футбола, в баскетбола и в другите „отборни“ спортове може да има резервни състезатели, но в гребането и ветроходството това е почти невъзможно. Гребците и ветроходците в един екип така трябва да си пасват, та и сиамските близнаци да им завидят. А моите партньори от „Пирата“ винаги са се оказвали глезльовци: единият — радикулит в разгара на тренировките, другият стана щангист, а третият два дни преди състезанието се ожени… Оттогава се заклех сам да спортувам, сам да тренирам — сам да се радвам на успехите си и никого да не упреквам, когато ме победят. Обикнах моя фин, защото нито киха, нито хваща ревматизъм, нито се влюбва…

Отблъснахме яхтата. Коста нагласи румпела. Полагаше се на инструктор с такива мустаци да бъде рулеви. Успях да хвана слабия вятър и чух одобрително ръмжене. Реших да не се престаравам, за да разбера какво може каварненският гагауз. Всичко си издаде. Цял час се мъчи да ме гръмне с ветроходните си познания и накрая успя да повиши самочувствието ми. Навсякъде го превъзхождах и подличко му се присмивах. Той също се бе мъчил със стария „Пират“ и се страхуваше от чувствителния холандец, конструиран от Уилк ван Есен, сякаш да измъчва с него почтените инструктори по ветроходство.

— Е, как ти се струва?

— Бива те.

Напълних „торбата“ и яхтата заплава като лебед. Коста въздъхна с облекчение. Искаше ми се спокойно да разгледам брега.

Стакселът внезапно затрептяваше поради лошото взаимодействие на ветрилата. Нарочно не го сприятелявах с грота, за да предизвикам инструктора. Не се обаждаше. Разрешаваше на вятъра фалшиво да свири. Андрей бе прав. И аз не бих взел такъв глухар за шкотман.

Коста самодоволно се оглеждаше и изброяваше имената на заливчетата и местностите по брега. Показа ми край кои скали се угоявали черните попчета, къде пасели кефалите и ругаеше чуждестранните охлюви рапани, пристигнали без паспорт от океана, за да излапат нашенските миди. Похвали ми се: миналото лято извадил рапана колкото детска глава от петнадесетметрова дълбочина.

— Андрей ми я сви, за да се изфука пред милионерките от „Русалка“. Беше далдисал по една мис Лукън. По-дърта е от него, ама е паралия. Сама си пилотира самолетчето. Взе акъла на нашия… Ако и това лято кацне, току-виж, отишъл при Каяка…

— От криминалните романи или от телевизионните филми си станал толкова подозрителен?

— От случая с Каяка. Приятел, екстра спортист, младеж за уважение, но щом започна да плава против правилата и се удави… Не се ли учудваш защо световното ще бъде в нашия залив?

— Учудих се, но след като ми обясни…

— Остави майтапа! Говоря сериозно. Милионерите от „Русалка“ нагласиха гонките да се състоят тук. Нали Андрей им е инструктор.

— Сигурно го уважават?

— Баламче си. Милионерите уважават само себе си. Играта е по-друга. Не се ли досещаш?

Гледа ме, сякаш зная играта, но не му я издавам.

— А това, дето Андрей ходи при леля си в Атина през зимата. И се върна с магнетофон стерео: четири писти, три скорости, не знаеш, ли?… И аз имам леля в Манкалия и всяка година й ходя на гости, но нищо не ми подарява… Иди, та имай вяра на висшистите. Ако и ти си от тях, извинявай.

— А Кавара какво мисли за Андрей? — подличко подпитах аз.

— Какво може да мисли една жена: ревнува, сърди се за всяко нещо и си затваря очите, когато я целуваш. Не мога да разбера какво толкова харесва в този грък… Ако баща й беше тука, така щеше да я назебри.

Поразбрах нещичко за родословието на археоложката. Майка й била починала, а баща й работел в чужбина. Малката живеела при баба си.

 

 

Пътешествениците с право са се възхищавали от Добруджанския бряг, но малко са пообъркали. Това не е обикновен скалист и стръмен бряг. Това са гърдите на земята. Гърди разголени, изглозгани до кости от вълните, дали в жертва Круной, Бизоне и хиляди тона скали. И сега брегът стоеше неизменно на своя боен пост, защото морето не се признаваше за победено. То пак се заканваше, ревеше и бушуваше, продължаваше да се преборва с брега, а и в мир подличко го подкопаваше, дълбаеше в него пещери и се мъчеше да го срине…

Наближавахме Калиакра. Мислено се помъчих да изградя някогашната крепост, но квартал казармени постройки с пеленгатори и грозни радиоантени смразиха въображението ми. Шарени чадъри, разперени над кръчмарски маси, загрозяваха носа. На всяка минута автобусите бълваха туристи. Те се втурваха през трите крепостни стени и обсаждаха ресторанта, напъхал се нахално в една от пещерите на цитаделата, за да се налеят с швепс. После страхливо надничаха през железните парапети към морската бездна.

— Дошли да се наядат, да се напият и да се снимат…

— Ти пък да не искаш да се хвърлят в пропастта като ония четиридесет девойки, предпочели да загинат, отколкото да попаднат в харемите на османлиите?

— Вярваш ли на тази легенда? Наши девойки да бягат от чужденци?!

— Вярвам. Нали затова са им издигнали и паметник — строго отговори Коста и ми обясни, че ако нашите прабаби не са държали за българщината, кой знае какъв шарен свят са щели да народят. Оттук били минали повече от четиридесет чужди племена. Така твърдяла Кавара…

— Твърди, пък се е помъкнала не с българин.

— А с какъв? — учуди се Коста.

— Ами нали Андрей…

— Какво значение има това сега?… Искаш ли нещичко да ти разкажа за Калиакра? Не уча моите цаци само на ветроходство.

— Разкажи!

В най-стари времена носът е бил овладян от тракийското племе тиризи, затова се е наричал Тиризис. По-късно е бил опора на Лизимах, наследника на Александър Македонски, който криел съкровищата си в пещерите му. Някой си Страбон пуснал тази муха в главите на иманярите, а тя забръмчала и във въображението на писателите. Затова от векове едните с кирки, другите с перо ровят Калиакра и търсят съкровища…

Слушах Коста и съжалявах туристите. Горките, те разглеждаха каменния гроб на Калиакра и нищо нямаше да запомнят, освен мешаната скара и шопската салата, сервирани им в гледжосани паници от маскирани в сукмани сервитьорки. Истинската Калиакра се гледа само от морето и никога не се забравя…

— Крепостта била наследена от римляните и по-късно от византийците.

— Знам, знам… — прекъснах екскурзоводската му реч.

— Ама не знаеш колко къщи и плевни са издигнати от камъните й? Колко иманяри са я копали, за да търсят иманетата й? Колко нашенски и чужди леководолази са обогатили колекциите си със старинни сувенири? Ако могат да говорят тюлените монаси, ще ни разкажат за това…

Щом задминахме носа, видях накъдреното от вятъра море и започнах да откренявам за гласиране.

— Ей, полудя ли? — изкрещя Коста, но мигновено съобрази, че е опасно да се задават въпроси, и се разшава.

Смятах го съвсем за глухар и бях решил да го слисам, но се излъгах. Коста ми мяташе недоволни погледи, но здраво крепеше холандеца по върховете на вълните и умело балансираше с тяло.

Скоростта разпали спортната ми страст както никога. Половин час се мятках от единия до другия борд и същевременно дирижирах оная чудна симфония от звуци на вятър и вълни, на които само истинските ветроходци могат да се наслаждават. Бях забравил времето, сушата, хората. Не мислех за опасности. Гласовете на сирените ме опияняваха…

Набесувах се и оставих ветрилата на мира. Костите и мускулите ми трептяха. От напрежение порите ми изцъркваха подкожна мас и мътна пот. Оглушах във внезапно настъпилата тишина.

— Похлупи Каяка — рече Коста. — Андрей ще те лапне като на-фо-ра. Не ти правя вятър…

Дишаше на пресекулки. Гърдите му шумно се пълнеха с въздух, надигаха се чак до мустаците му.

— Не му казвай!

— Вече знае. Гледаше ни от „Русалка“…

Погледнах към брега и ахнах. Тя бе се изтегнала край малък, раздробен на островчета залив. Не препъваше погледа с многоетажните си хотели, не го заслепяваше с блясък на стъкло и алуминий. По този бряг не бе кощунствувал архитект-гигантоман. Нежна ръка бе пипала умело, без да одраска природата. Нямаше ги плажовете скари с изпичащи се хиляди тела. Нямаше ги полковете от чадъри, хавлии и надуваеми дюшеци. Брегът спокойно дишаше. Нямаше плажове, а малки островчета, скрити сред вода, скали и диви смокини. Охраняваха ги руините на малка византийска крепост.

Коста се радваше на възхищението ми.

Наричали го Заливът на птиците — Тауклиман, по гагаузки, но на някого името му се сторило турско, та го прекръстил на „Русалка“. Русалките май не са обичали морето. Предпочитали са да се къпят във вирчетата на реките… Защо са търсили друго име? Та тук е пълно с чайки, с диви гълъби и водни кокошки…

Холандецът не беше вече състезател, а обикновен турист. Спокойно обхождаше брега, плашеше наклякалите по скалите корморани, вреше се в тайните заливчета. Оглеждаше се в прозрачната вода. Разлюляваше дантелените водорасли, между които се стрелкаха сребърни рибки. Надникваше в гугукащите от гълъби пещери, налени с оловена вода, накичени с гроздове от прилепи. Стъписа се пред отвесните скали, в които древни християни бяха дълбали гробове и параклиси, скали, заключили от сушата и морето една тайнствена тераса с подивели смокини и бадеми, пламтяща от алените цветове на степния божур.

И пак древна крепост. Пощадена от времето, но не и от селските стопани. Те бяха прокарали път, за да задигнат камъните й.

— Ще те заведа и на платото. Подземни гробници, убежища за иманяри и степни лисици… Там е било светилището на някой си Залмоксис. А в долината се е родил Орфей.

— Орфей е родопчанин.

— Може да е живял из Родопите, но се е родил в Яйлата. Тук всичко пее: морето, скалите, пещерите, клоните на дърветата, хилядите птици и щурци. Няма по-поетично място на света от Яйлата…

Вече не се учудвах защо Международният съюз по ветроходство е избрал морето на Каварна да бъде домакин на световното първенство.

Продължавах да се учудвам на Андрей. Изглежда, съвестта на младия историк не бе съвсем чиста. Жалко! Реших да се срещна с Кавара и от нея повечко да разбера. Разчитах врачуването ми да й отвори устата.

Пришпорих Лада по стръмния път за Чиракман. Намерих Кавара на другия край на платото, до отвесния морски бряг. Седеше на каменен квадър и наблюдаваше новооткритите основи на антична постройка от стая, кухня и вход.

Стори ми се по-различна от оная вечер: спокойна, сериозна. Упрекнах се за лекия си разговор в бара.

Не се изненада от появяването ми. Бръкна в брезентена чанта, извади термос и започна да развива чашките му.

— Мисля си как ли са преживявали древните без цигари и кафе… Имате уморен вид. Ще пийнете ли?

— Поплавахме с Коста. Добро момче.

— В Каварна няма лоши хора. Има инати… Разочарована съм. Били сте антрополог. Научих го от вашата колежка… Да не би и нея да сте излъгали.

— Не лъжа. Антропологията ми е професия, а врачуването дарба. Не съм виновен, че мога да виждам миналото…

— Не се отказвате от тактиката си. Знаете къде е слаба жената.

— Вие сте по-духовни от мъжете. Естествено е да ми вярвате…

— Приятно лъжете…

Кафето беше силно и миришеше на кафе. Навярно баща й го беше изпратил. Докато го пиех, разгледах античната постройка.

— Вие живеехте в тази сграда заедно със стария жрец… Бяхте най-хубавата девойка от племето на кробизите.

— Това вече ми казахте в бара. Не си ли спомняте нещо друго?

— По-лесно е на Андрей да си припомни. Прадедите му са имали писменост и доста от словоохотливостта им е достигнала до нас. Музеите са пълни с останки от гръцки статуи и керамика. Библиотеките са задъхват от Омир, Аристотел и Платон. По древните амфитеатри още се играят трагедиите на Есхил, на Еврипид, на Софокъл. Кой не познава статуите на Фидий, Поликлет, Мирон, Праксител и Скопас? Всеки сериозен историк е научил жаргона на ахейците, а аз, тракът, какво мога да разкажа за миналото? Моите прародители не са си давали труд да си измислят азбука, та поне да разбера на какъв език са говорили. Само по старите имена на реки и местности догаждам звученето на гласа им, но за живота и за културата им научавам от техните противници. Били конеукротители, умеели да правят хубаво сирене, след индийския народ били най-многобройни, но не могли да си създадат трайна държава. Обичали свободата, но лесно се превръщали на роби. Изключение правел Спартак.

Това ни разказват летописците чужденци и нашите историци цитират. А надгробните тракийски могили със затрупаните колесници, с необикновеното оръжие и златни съкровища за други неща говорят… Жалко, че не съм станал археолог…

— Защо се оплаквате? Нали сте ясновидец… Нали вие и Андрей сте били влюбени в мене!

На малката й се играеше на история.

— Така е, но моите шансове да ви притежавам бяха по-малки от неговите. Беше елинин, имаше пари… Спечелил ги бе в „Русалка“…

Тя лекичко прехапа устна. Повдигна чашата с кафе, за да не забележа гримасата й.

— Тази сграда бе зорко пазена от зло куче. Две драхми отваряха вратите й. Давах ги на жреца и той ме пускаше да ти се радвам, когато се молеше на Дионис.

— Не само ти, а и Андрей скрито ме наблюдаваше — призна си тя. — Не ви виждах, но вашите погледи вълнуваха кръвта ми. О, триж проклет да бъде оня, дето бе измислил жрицата на най-разпуснатия бог да не чува гальовните думи на мъж, да не усеща коравите му пръсти!… В нощите, посветени на Дионис, девойките се освобождаваха от досадната си девственост, майките им се превръщаха в безсрамни менади, бягаха от съпружеските си легла и гонеха младите роби, а аз, жрицата на пияния бог, трябваше да го чакам, докато ме забележи и пожелае. Когато Долината на авлигите беснееше от любов и въздухът трептеше от страстните подвиквания, аз топлех с гърдите си мраморните колена на статуята и молех бога да се съживи. Обещах му най-висшата наслада, а той, развратникът, си оставаше мраморно целомъдрен и присмехулно ме поглеждаше с изумрудените си очи…

Откровеността на Кавара ме обърка. Този път аз използувах чашата да прикрия изненадата си.

— Какво ти стана, тракиецо?

— Нищо. Нали в наше време сме свикнали да прикриваме чувствата си, та… Впрочем, спомням си страстните ти молитви към него… Но Дионис отговаряше с мълчание. Изумрудените му очи блестяха отегчено. А старият жрец потъркваше по брадата си монетата, която съм му дал, и се подхилваше. Още много трябвало да се молиш, докато Дионис се смили и вземе образа на простосмъртен. Жрецът ще реши дали богът да се въплъти в елинина Андрей или в оня глупав тракиец Герман…

— Такъв си беше — съгласи се Кавара.

— Дъртият мръсник първо мене покани. Предложи да всели Дионис в моето тяло, но щом разбра, че не желая да купувам ласките ти със злато, нарече ме „глупак“ и си отиде. Досетих се късно в чие тяло ще вселява бога, грабнах меча и изхвръкнах на улицата. Закъснях. Не сварих Андрей в дома му и мечът ми остана сух. Понесох се към светилището. Убих кучето. Жрецът люто ме прокле. Убих и него. Покатерих се до тясното прозорче на твоята стая и погледнах… Андрей вече се бе оттеглил до огнището и с досада облизваше изхапаните си устни, а ти, разголена, се мъчеше отново да го приласкаеш.

Като прострелян паднах от прозореца. Надигнах се отчаян и изведнъж се сетих, че сега богът се е вселил в тялото на Андрей, а той — в неговото, мраморното, и побеснял от ревност, се втурнах да го промуша. От силния удар мечът ми се пречупи. Вместо кръв от статуята бликна вино. Дионис се бе завърнал в каменното си тяло. Бях толкова нещастен, та не се уплаших от него.

„Подлецо, щом се съюзяваш с елините, ти вече не си мой бог. Махни се от Бизоне!“ — креснах му аз и го заплюх в лицето, което поразително приличаше на Андреевото.

В този миг дочух цвилене и тътен от копита. Земята се затресе, морето закипя. Борей като настъпена усойница засъска. Изглежда, моето богохулство се бе понравило на Херос и той пристигаше да ме окуражи. Усетих в тялото ми да се вливат нечовешки сили, хвърлих се върху статуята и се опитах да я изкъртя. Не се помръдна. Богът се бе дълбоко вкоренил в нашата земя.

Херос тревожно пръхтеше и призоваваше духовете на моите деди да ми помогнат. Земята се нагърчи, гробовете се отвориха. Заедно с моите предци дружно се напънахме и тласнахме родоотстъпника в морската бездна, а той, мръсникът, не искаше сам да пропадне и ни повлече със себе си заедно с града, който уж покровителствуваше…

Така загина Бизоне.

— Хубаво! А колко постничко Страбон и Плиний са съобщили за това земетресение!

— Нямали са въображение.

Кавара прибра термоса в брезентовата чанта и скочи, сякаш се уплаши да не последва нещо след интимното й изповядване.

Поканих я да се завърнем с колата и да вечеряме в „Чайка“. Харесваха ми жреческите й желания. Бях готов да ги изпълня. Отказа. Баба й я чакала.

— Така е — рече тя, усетила за какво си мисля. — Нявга бях жрица на Дионис, а сега трябва да пазарувам, да въртя пералнята. Баба ми е по-строга от стария жрец. Смята ме за още малка и ме пази… Откак загина Бизоне, хората са се по-изменили. Много приказват. Сигурно вече са осведомили баба, че ние двамата сме били сами на Чиракман…

Махна с ръка и се отправи към мотопеда си.

 

 

От бесуването ми с Коста бях хванал лека мускулна треска. Ставите ме наболяваха, тялото ми сякаш се бе втвърдило. Поразмекнах го под душа, преоблякох се, намъкнах се в костюм и се отправих към казиното. Избрах по-отдалечена от оркестъра маса и си поръчах печено сирене и чаша вино, любимата вечеря на покойния Хаджипаров. Терасата на казиното се надвесваше над плажа, който вече бе почистен и сресан с гребла за утрешното слънце. Група въдичари чупеха на мостика миди за стръв и упорито хранеха сафридите. От време на време само някой щастливец пускаше нещо дребничко в найлоновата си торбичка и отново се заемаше да чупи миди.

Фарът на Калиакра светна, три пъти близна морето и подсолен, започна да преглъща. И каварненското фарче запримига като неврастеник. Облак закъснели чайки жално крякаха, повъртяха се над него и кой знае накъде се запиляха. Глупави пеперуди се блъскаха в лампата над мен и ръсеха косите ми с опърлени крилца. Беше още рано за танци и оркестърът свиреше храносмилателни потпури от оперетите на Лехар.

Утре трябваше да се обадя в музея и да започна издирването на истинските си родители. И на Феодор Григориевич още не бях писал, а той навярно вече очакваше нещичко да му съобщя за неговия дядо. Как се казваше. Извадих бележника си. Да, Ковтун Пая Петрович…

На съседната маса изпука шампанско. Чу се звън от фалшив кристал и пожелания за стогодишен брачен живот. Семейство чужденци празнуваха годишнина от сватбата си.

Приличаха на моите осиновители. За тях датата на сватбата им бе свята и винаги я чествуваха, а на петдесетата годишнина отново се венчаха и след водосвета дадоха тържествен обед. Майка ми се бе пременила в бяла булчинска рокля с воал и притискаше към развълнуваните си гърди букет от калии. Баща ми се бе издокарал с грижливо почистен редингот и ту оправяше връзката си, ту нахлузваше и сваляше белите си ръкавици. Докато свещеникът пееше и след петдесет години отново им нахлузваше халките, младоженците така разхълцаха, че трябваше да прекратя обреда и да ги свестя с валериан.

На следващата година почина майка ми, а след две — и баща ми.

Чужденците навярно празнуваха сребърната си сватба. Жената беше развълнувана и пращаше към масите въздушни целувки. Вечерната влага бе размекнала и превърнала боядисаните й букли в миши опашки…

Сиренето ми се стори прекалено солено. Виното киселееше. Тръгнах си. Спах лошо и сънувах пирати, които с криви тракийски махайри колеха Хаджипарови. Гласовитите славеи от Долината на пастирите ме събудиха преди разсъмване. Заслушах се. Единият от тях пееше фалшиво…

Сутринта започна лошо: мускулите още ме наболяваха, две копчета на якето ми се бяха загубили, барът не работеше. И магазинът за хранителни стоки, и закусвалнята бяха затворени. Сякаш чума бе опустошила крайбрежието.

През залива минавал пасаж от пролетна скумрия.

Потеглих за града.

 

 

Когато разглеждам историческия музей, винаги ме хваща яд на Мусоргски, загдето се е вдъхновявал от картините на Хартман, а не е посветил нито един музикален знак за много повече вълнуващите и дразнещи въображението музейни експонати.

Както навсякъде, и в Каварненския музей предметите бяха подредени по старшинство на създаването им. Едни от тях мълчаха, а други малко говореха за себе си на обикновения посетител. Тук някой бе решил да ги оживи: при всяка историческа епоха бе изрисувал по една ръка. Първата, груба и космата, стискаше сопа; втората — остър камък; третата — бронзов нож; четвъртата — железен меч. И колкото ръката ставаше по-нежна и по-слаба, толкова по-убийствени оръжия се мъчеше да докопа — стреляше с пушка, с картечница, вдигаше слушалката на червения „атомен телефон“. Художникът се бе помъчил да даде човешката история не само в културното й развитие, а и в самоунищожението й. Оформлението не бе научно, но ми хареса.

В последния раздел на нашата история бях стреснат от поглед на младеж с каскет, заснет в упор от моментален фотограф. Снимката бе увеличена и тук-таме пипната от ретушьор. Под нея имаше стъклена витрина с джобен часовник, пистолет и надупчена от куршуми риза. Следваха снимките на други младежи в други стъклени витрини.

В тези снимки и витрини звучеше финалът на една драматична симфония, която и без Мусоргски бе композирана от хората. Тя започваше с простичко почукване на два камъка и постепенно се усложняваше с включването на нови инструменти. След протракването на камъните започнаха да чаткат мечове, да пищят куршуми, да бръмчат танкове и да вият самолетни бомби. На тази бойна какафония слагаше край адският тътен на атомната експлозия. Но това не беше краят. Младежът от моменталната снимка вдигаше победните фанфари и се подемаше нова мелодия…

Директорът на музея така беше влюбен в своя роден град, че за нищо друго не говореше освен за него. Той като Плюшкин бе събирал всяко отломъче и перце от историята му. Не само бе издирил гробовете на руските воини, загинали при освобождението, но на всеки бе установил името, чина, месторождението и частта, в която е служил. Феодор Григориевич можеше да бъде доволен…

— А разгледахте ли костите от некропола на Чиракмана? — след като затвори книгата с имената на загиналите руски воини, запита ме директорът.

Кимнах.

— Е?!

— Костите могат да разкажат интересни неща за началото на османското робство. Те попълват една голяма празнина в антропологичната характеристика на добруджанското население.

Очилата на директора любопитно засвяткаха.

— В този край са живели хора от вече напълно обособената българска народност — продължих аз. — Антропологичният тип на пристигналите през седмия век аспарухови конници е запазен и до днес във всички българи, а и при турското население. Те, изглежда, са били помохамеданчени. Вашият некропол е, тъй да се каже, чист в расово отношение и неговите антропологични типове не се различават от онези на некрополите в Разградско, Шуменско, Силистренско, пък и из други краища на страната, където още живеят турци.

— А османските завоеватели къде са били погребани?

— Дошлите от Мала Азия турци имат характерни антропологични особености и твърде лесно се различават. Те са нищожен процент, просто единици. Завоевателите не са страдали от расови предразсъдъци, нито са се хвалили с произхода си. За тях националното съзнание е било чуждо. Те не са делили хората по народност, по произход и материално състояние, а по вяра. Вярата е била тяхната сила и тя е създала империята им.

— Значи Добротица не е бил куманин, нито народът му е бил кумански, както се опитват да ни налагат някои?

Директорът си знаеше своето. Интересуваше се само от историята на своя край.

— Това твърдение е вече остаряло. По архитектониката си куманският череп е също ясен и много рядко се среща у нас. Изглежда, куманите само са минавали и заминавали през България. Техните кости лежат в земите на север от Дунав. Народът на Добротица по нищо не се е различавал от народа на Иван-Александър.

— Значи нашият некропол доказва на неверниците, че Карвуна, столицата на Добротица, се е намирала на Чиракмана — със задоволство рече директорът и подпечата бюрото с юмрука си.

Уважавам упоритите хора, но не обичам да ми налагат мнението си.

— Сигурно столицата е била на Чиракмана, но думата „неверник“ винаги е дразнела ухото на правоверните — подметнах му аз.

— Нима и вие оспорвате твърдението ми?!

— Не го оспорвам, но във вашия некропол лежат хора, владели и стопанисвали земите на почти целия Балкански полуостров. На всеки добруджански краевед може да му се прииска столицата на Добротица да е била в неговия град. Чувам такива гласове за Калиакра, за Балчик, дори за Варна…

Директорът направи гримаса на погнуса, сякаш го бях натикал в свинска кочина.

— Да заповядат! — извика той и посочи към пода. — Ще им разтворя музейните хранилища и после ще им фотографирам увисналите носове. Историческата наука не е спорт. Тя прави открития, но не гони рекорди. Щом изпратят нашите млади археолози на разкопки в Добруджа, те или търсят съкровища, или се мъчат да доказват, че обектът им е бил столицата на Добротица… Добре де, да кажем, вие сте деспот Добротица. Коя местност ще си изберете за столица?… Само една — Чиракмана! Естествено укрепена височина с почти отвесни стръмнини, с удобен за търговия залив, с буйно бликащи води, живителния еликсир за сухата Карвунска хора…

— Ами ако Карвуна е област, а не град? — опитах се да провокирам разпаления местен патриот.

Той строго ме изгледа над очилата.

— Разбрах. Андрей вече е успял да ви разколебае?… Играе си с етимологията. „Карвуна“ значело на тюркски „Земя на десет крепости“. Сега ще ви докажа…

— Не е нужно.

— Щом се интересувате от миналото на Каварна, ще дойдете при мене, за да пиете вода направо от кайнака, а не от миризливото блато на оня ветроходец… Ако Андрей е искал да става спортист, да е завършил ВИФ, а не да измъчва науката.

— Спортът не пречи на науката.

— Пречи, пречи!

Усетих кой е насадил антиспортистките убеждения на Кавара, но беше безсмислено да споря с него. Директорът си гонеше свои рекорди и не го интересуваха спортните. С бързата справка за дядото на Феодор Григориевич той ме слиса и аз реших да му изкажа болката си с надежда да ми помогне в издирването на баща ми.

— Носите ли картичката? — запита той, когато всичко му разказах.

Подадох му я. Той извади лупа и подробно я проучи: марката, клеймото, почерка. Нищо не ми каза, но започна да ме гледа с очи на криминален инспектор, с поглед, в който лесно можеше да се прочете: „Ще разберем ние тази работа…“

В този миг нахълта Кавара. Беше разтревожена. Сутринта решила да обиколи охраняваните от държавата исторически обекти и на платото на Яйлата забелязала иманяри. Копаели край светилището на Залмоксис. Опитала се да ги сплаши, но те нагло се изсмели и дори започнали да я пощипват. Едвам се отървала, метнала се на мотопеда и право в музея.

— Иманярите работят нощем, при пълна тишина. Не говорят и не се смеят, за да не изчезне имането. Случаят е друг — отсече директорът, обеси на врата си „Екзакта“, нахлупи колониална шапка и енергично грабна бастуна.

Предложих им да ги закарам с колата. Директорът се трогна и силно ми стисна десницата. Пътувахме в напрегнато мълчание. Директорът здраво стискаше бастуна между коленете си. Кавара палеше цигара от цигара. Пуснах фаровете, свирех тревожно и не спазвах пътните знаци. Минахме Българево, Свети Никола и през каменливата степ се насочихме към Яйлата.

В колата научих, че някога тукашните траки избрали Залмоксис за пратеник на Дарзала до бога. Да му поискал дъжд, та да изгасне огнената ламя, дето бе нападнала земята ни. Както вярата повелявала, хвърлили нещастника върху острията на три копия, изчакали духът му да изскочи и оставили трупа му на орлите. Обаче духът бързо се справил с поставената му задача и отново се завърнал в тялото си. Хората се ядосали, когато видели своя пратеник жив, но тъй като завалял дъжд и огнената ламя избягала, повярвали му, че е ходил до Дарзала и дори го избрали за техен жрец…

Никого не намерихме, освен няколко дупки и фасове от чуждестранни цигари. Директорът ги разпозна с лупата. И в близката пещера, и в скалния манастир някой бе ровил…

Под нас пламтеше с хиляди божури загадъчната тераса. От нея като от приказен балкон Добруджа се любуваше на морето, тъмнозеленото, безкрайното. Същото, което вчера браздях с холандеца.

Слънцето припече яко, кръвното на директора се качи и той се оттегли в пещерата на Залмоксис. От безпомощен яд нослето на Кавара се бе източило. В такива случай трябвало да се стреля на месо. Законът бил мек. На запад само от един камък възстановявали замък, а ние от цяла древна крепост строим свинарник. Щели да ни проклинат поколенията за бездушието ни. Така се получавало, защото историците не си гледали работата, а се разхождали с яхти. Това важало и за някои антрополози…

Зад близкия нос се белна платноходка, пълна с напечени от слънцето мъже. Тя изкусно излавира между подводните скали и се насочи към Яйлата. Аз и Кавара хукнахме да ги пресрещнем. Потърчахме по стръмната пътека и нагазихме в божурите. Тук гласовити славеи с вагнеровска сила възпяваха природата. Гукащ хор от скални гълъби им пригласяше от пещерите. Долу някъде прибоят свиреше на орган. Пъстрокрили пеперуди танцуваха възторжено с пияни от нектар мъхести пчели. Белогърди лястовици се стрелкаха между скалите, а семейство черни корморани свещенодействуваха над купчина яйца и от време на време поглеждаха към небосвода, където като полилей висеше морският орел.

— Ей, кои сте вие? — провикна се Кавара през събрани шепи.

— Аргонавтите-е-е. Тръгнали сме за златното руно.

Андрей разхождаше с яхта своите милионери от „Русалка“.

— А ти коя си?

— Внучка съм на жреца Залмоксис. Дойдох да го нахраня и попощя…

— Остави стареца да го поядат въшките и ела при нас.

С риск на живота си Кавара се спусна по стръмните скали и след малко весело ми махаше с ръка от яхтата.

Станах пишман, загдето им предложих да ги доведа.

— Отдавна се влачат. Кавара е сериозно момиче, но Андрей е малко лекомислен. А че и аргонавтите са се отбивали в нашия край, е исторически факт — осведоми ме директорът на музея на връщане в колата.

— Сложете си предпазния колан, за да не ви глоби някой катаджия — казах му аз.