Димо Кисьов
Открадването на Дионис (4)

Глава четвърта

Копчетата излязоха обикновени копчета. Без микромагнитофон, без радиопредавател. Коста ме упрекна. Превишавал съм си правата. Не бивало да влизам в чуждо бунгало, да късам копчетата. А той защо отключи пощенската кутия в къмпинга? Защо прочете писмото му?

Сигурността налагала. Щял да поиска справка, дали наистина Феодор Григориевич Романовски е професор. Ясно ли ми е?

— Тъй вярно, шефе! — изкозирувах на гола глава, но Коста не схвана иронията ми и одобрително закима.

Харесваше му да е шеф, да командува някого. Откакто пипна Каяка, така се е възгордял, сякаш е открил златото на Лизимах. Може да е прочел един кубик криминални книги, може да е изгледал всички разузнавачески филми, но от това не е станал по-досетлив. Аз пръв се сетих, че Хаджипаров е чужда „птица“. И Коста се съмнявал в него. Защо тогава му е издрънкал куп сведения за мене и за Кавара? Защо го е разхождал с „летящия холандец“? Защо го е гощавал с нохан и филе от акула?

Заблуждавал го. Трябвало да се държим един към друг враждебно, та Хаджипаров да не разберял, че заедно действуваме. Акъл!…

Писмото на Хаджипаров до Одеса бе кратък доклад за средновековния некропол на Чиракман и за някои случайно открити гробове в околността. Изровените кости го довели до извод, че през Добруджа са преминали всички представители на индоевропейската раса.

Изпълненият с непознати думи доклад и особено цифровите данни озадачи Коста. Вече не ставало дума само за открадването на Дионис, а и за други подобни деяния…

Хаджипаров бил дошъл в Каварна да търси родителите си и дядото на някакъв си професор. Защо търси мъртъвците в музея, при Деспота, а не, както е редно, в регистрите на умрелите, в общината? Съмнителна работа.

— И ти, и аз добре познаваме Деспота. Почтен човек, милее за града ни… Вече е навъртял годинките, не би рискувал да загуби пенсийката си…

Коста не е на същото мнение: Деспота бил пълен с информация и затова Хаджипаров се е насочил към него. Понякога и най-честният може да извърши грешка несъзнателно.

— Трябва да се разкопае и изследва гробът на гренадира Ковтун Пая Петрович, — предлага той. — Може би в него се крие развръзката. Представи си, че гренадирът е пристигнал на времето в Добруджа, за да търси някое голямо съкровище. Научил е за него от изселилите се по времето на Дибич Забалкански гагаузи и е използувал Руско-турската война, за да се примъкне в Каварна. Не е предполагал, че ще бъде убит, и е занесъл тайната си в гроба. Може би в джоба на куртката му се намира скицата на местонахождението на съкровището…

— И да е имало такава, то тя е изгнила.

Коста се намръщи. Не му е приятно, загдето го засичам.

— Казваш, Хаджипаров ти подметнал за някакво съкровище, заровено под Червената могила. Това е сигнал. Трябва да се провери доколко е верен. Ще разкопаем могилата с багери…

Обърква ме. И при най-тежкия ми изпит не ме е боляла така главата. Нещата се усложниха и от Кавара. Хитрушата е прочела писмото, с което мис Лукън ми съобщава, че ще дойде с яхта по време на състезанията. И моята си има агенти в „Русалка“: готвачката, електротехника, с който се родее? Отново започна да ревнува. Хаджипаров може да я завербува.

— А излизането му с холандеца случайно ли е? Следях го с бинокъла от „Русалка“. Отначало се правеше на неопитен, мотаеше се из такелажа, оставяше се да го будалкаш, но след като мина Калиакра, сметна, че вече никой не го наблюдава, и напълно се разкри. Този тип е две степени по-подготвен от Каяка. Сякаш е бил шкотман на пиратска фрегата. Глисираше при такива големи вълни, при такъв сложен вятър, без да допусне авария!

Чукам по Коста, а той се усмихва снизходително. Както разузнавачите, така и бандитите се подготвяли всестранно.

— Обстановката се усложнява — каза той сериозно. — Докато получим сведения за професора, не бива нито за миг да изпускаш Хаджипаров от погледа си. Предложи му да участвува в регатата. Скъсай го от тренировки. Изтощи го до смърт. Наистина е по-добър от Каяка.

Изненадах се от обективността му.

— Ами ако откаже?

— Тогава ще мислим.

— А като пристигне мис Лукън?

— Ще видим…

— Моята още отсега се цупи. Представяш ли си, когато се изтърси американката. Държа за Кавара. Знаеш, ние от деца…

— Известно… Няма да й се издаваш. От ревност не се умира.

— Изневерява се…

— Жена, която истински обича, никога не би изневерила. Предоставя ти се случай да изпиташ верността й…

— Благодаря! Опита ли се, ще я убия…

— Без мое разрешение нищо няма да предприемаш. Истинският разузнавач трябва да притъпи личните си чувства. Професията го изисква.

— И аз, и ти не сме професионалисти, а любители…

— Въпреки това… Замислили сме да направим едно полезно, патриотично дело, ще го направим!… Хаджипаров е твърде интелектуален и внимавай при разговорите си с него. Щом има склонност към историята, разхождай го из нея. Дай му ролята на някоя историческа личност и го проследи. Ако действува, както е писано в учебниците — добре. Ако някъде се отклонява, веднага ми докладвай… И намери начин да му върнеш копчетата. По нашите магазини такива копчета няма. Откъде ще си намери за якето?

И в най-тежките моменти Коста мисли за човека. Под привидната му строгост се крие голямо сърце. Освен това, признавам, моят приятел има въображение, идеи. Още когато бяхме на ученическата скамейка, той изпрати предложение до института по криминология да се обучават делфини за разузнавачи. Беше приложил подробен план как това да стане. Не обърнаха внимание на предложението му. Имало кой да мисли за сигурността, а той да си гледал учението. Преди известно време четох някъде, че американците вече обучавали делфини за разузнавачи…

Ето защо му се подчинявам.

Тръгнах бавно към къмпинга. Трябваше да подредя мислите си, да съставя план, как да подхвана оня. Да уловя ли епохата на Лизимах? Експлоатирана тема. Най-малко десет автори са мислили как да открият скритите му съкровища. Кавара проигра Залмоксис и аргонавтите. И Бизоне пропадна заедно със статуята на Дионис… Остава римският Бизоне. Тоя, дето е до плажа, под паркинга и бунгалата…

Някой лекичко ме побутна отзад. Отскочих. Беше колата на Герман. Колко ли време се е движила зад мене, без да разбера?

— Здравей, Андрей! Какво си се замислил?

— Идвам от „Русалка“. Много работа — излъгах аз.

Намигна ми.

— Да не е дошла вече американката?

От изненада зяпнах. Отвори ми врата. Настаних се до него.

— Кавара ли ти каза?

— Коста. Била хубавичка, богата…

— Миналогодишен шлагер. Нямаше нищо особено между нас. Клюкарите раздухаха работата…

— Към бара ли да карам?

— Заведи ме в яхтклуба.

— Надявам се, че няма да ми правиш очна ставка с Коста. Нищо лошо. Позабавлявал си се с мис Лукън.

Изсмях се и с това прикрих голямото си смущение. Наистина Хаджипаров е страшно опитен. Сече му акълът. Уж наивничко говори, а влага подтекст във всяка дума!

Трябваше да действувам по задачата. Обясних му, че съм се подготвял дълго време за регатата, но след като се случило нещо непредвидено с шкотмана ми, решил съм да потренирам с фина.

— Не виждам обаче смисъл — допълних. — Западняците по традиция печелят с фин.

— Така е — съгласи се Герман.

— С „Летящия холандец“ работата е по-друга. С нея има някакъв шанс. Стига спортистите да са смели, опитни и да се разбират…

Съгласи се.

— Наблюдавах те с бинокъл от „Русалка“. Когато ти и Коста… Хареса ми. Навиваш ли се ние двамата?

— Вземи Коста. Мечтае да ти бъде шкотман.

— Откакто заедно излизахте с холандеца, вече не вярвам да мечтае… Той е добър ветроходец за републиканско, но за световно трябва отличен и нещо отгоре… Не ми отказвай! Помисли! Знам, дошъл си по работа някаква. Може би антроположка или друга, но и състезанието е важно.

Следях го. По лицето му не мръдна мускул. Мислеше съсредоточено, като как да ми откаже. Избра гъвкава форма. Щял да ме разочарова. Извадих копчетата от джоба си, нарочно се наведох, уж съм ги намерил в колата, и му ги подадох.

Благодари ми доста изненадан. Вече не му трябвали. Сменил си копчетата на якето с нови.

Спряхме пред яхтклуба.

— Интересно, как не съм забелязал копчетата! — продължи да се учудва той. — Преди малко почиствах колата! Очите ми са отслабнали, а ти искаш да ти бъда шкотман. Не мога, братко…

Насила го измъкнах от колата. Довтаса Коста.

— Какво? За яхтата ли?

— Решихме да се поразходим.

— Нищо не съм решавал. Той ме принуди — каза Герман.

Очаквах да се върне в колата и силно да тресне вратата й.

Остана. Коста ми помогна да разчохля холандеца. Заедно го изтикахме до водата.

— Лапна го, а? Лапна го като нафора — каза ми той.

— Още нищо не се знае. Дърпа се…

— Всичко е известно. Довечера ще ми поръчаш двоен ром с кола.

Герман свали панталона си и остана по бански гащета. Взе си цигарите. Коста напълни бидончето с вода. Хвърли в яхтата спасителните пояси и пластмасовата кофа. Нагласих ветрилата и седнах до руля.

— Така ще бъде по-добре. Познавам ориентирите, разстоянията до тях и теченията на залива…

— Все ми е едно… Нищо няма да излезе…

Яхтата спокойно се изниза от пристана. Духаше постоянният североизточен вятър.

— Да си измислим курс и противник?

Повдигна рамене. Безразлично му било. Погледна си часовника. Да не сме отивали надалеч. Имал работа.

Багерист изравнявал някаква могила на Зеления нос и загребал кости на великан двеста и четиридесет сантиметра дълъг. С масивен тракийски череп. Антроположката го осведомила. Искал и той да разгледа костите.

— Някой твърдеше, че ръстът на хората с всеки век се увеличавал.

— Общо взето, е така. Нито елините, нито траките, нито римляните са били високи. Някой наш баскетболист би им се сторил великан.

Излязохме от залива. Герман правеше само необходимото, за да не увисват ветрилата. Обърнах срещу вятъра. Както при стартиране.

Усети намерението ми. Отново ми повтори, че нямало смисъл. Насочих яхтата към закотвеното катерче. То щеше да ми бъде надветреният знак. Герман се поразмърда. Лавировката вървеше като по ноти. Запита ме какво е нашето постоянно течение.

— Девет-десет мили в денонощие.

— В Одеса е много по-изявено…

— При нас са важни ветровите течения. Повърхностните. Твърде са непостоянни… А и ветрилата на противниковите яхти, щом се понаместят…

— Разбирам. Рулевият трябва бързо да се отървава от опеката им…

Вятърът се измени. Направихме поворот, за да продължим по правилния халс. Внимаваше. Не искаше да се изложи. По лекото му суетене разбрах, че не познава добре холандеца. Нищо. Ще го изучи. Имаше усет. Пипаше чевръсто… Бях намислил да си съставя въображаемо състезание и да преминем през всичките му дистанции, но се отказах. Губивреме, щом няма и други яхти. Вършехме всичко добре като на плац. При обучение. Нали спортът е война в мир… Я да си измислим противник. Да потърсим истински вятър. Стига парадности и инструкторски хватки…

Успях да го навра между шамарите. Настръхна. Я го виж! При фордевин предизвика обратен крен по непознат за мене начин. Изкомандува ме, сякаш не аз, а той е рулевият.

Изскочихме на глисаж. Приложих моя хватка и той се поусмихна. Усещаше най-малкото колебание на вятъра и нито веднъж не допусна холандецът да „заоре“ или пък гротът му да затрепери. Моят човек умееше къде да стъпи, как да се наклони и понякога така смело излизаше от яхтата, че ми ставаше съвестно, загдето съм го накарал да върши акробации.

Не го правех, за да го слисам. Нито да го уплаша. Исках да го изкуша. Да се развихри. Успях. Направи всичко и нещо повече. Накарах го докрай да се разкрие и когато видях, че дъвчи дробовете си от умора, разпрегнах вятъра. Герман се отпусна. Ръцете и краката му трепереха. Лицето му сякаш бе от восък. По него се търкаляха сълзи и пот.

— Ве-че не ме би-ва…

— Напротив. От покрива на яхтклуба Коста се е любувал на нашия балет…

— В който ти бе стабилният балетист, а аз ефирната балерина. Ако не ме повдигаше, ако не ми даваше опора, едва ли щях да направя фигурите си…

Още се задъхваше. Говореше на пресекулки.

— Утре ще си сменим ролите.

— Ще си помисля.

— За какво има да мислиш? Цял живот съм те търсил. Сякаш Дионис те изпрати…

— Ще си помисля дали утре да бъда балетист или да си остана ефирна балерина.

Сграбих ръката му. Беше влажна, гореше. Наметнах го с якето си. За миг забравих кой е. Стана ми близък. Ако ми се изповядаше, бях готов да му простя. Дори да му стана приятел. Уплаших се от мислите си.

Холандецът мързеливо се плъзгаше по вълните. Люлка. Няколко чайки ни помислиха за рибари, устремиха се към нас, огледаха празното дъно на яхтата и отлитнаха с недоволни крясъци. Наблизо се гмуркаха лакоми корморани. Измъкваха от дълбочината риба и я поглъщаха. Това не ставаше изведнаж. Човката подхвърляше жертвата във въздуха, рибката правеше няколко лупинга, втурваше се в разтворената глътка, пробягваше дългата шия с пулсиране и чак тогава попадаше в настръхналата гуша…

Герман се усмихваше. Сетил се за двама негови колеги — маниаци на оперна музика. Каквото и да вършели, винаги си подсвирквали някаква оперна мелодия. Щом единият подхванел мелодия от „Летящият холандец“, другият му отвръщал със следващата мелодия от същата опера. С наведени глави над книжата те уж небрежно си подсвирквали, а в същност водели война. Прицелвали се, разстрелвали се… Понякога единият от тях изсвирвал нещо непознато, от още непоставяна опера. Настъпвала тревожна тишина и след това гръмвали победните фанфари от „Аида“…

— Та днес и ние с тебе, така се изпитвахме…

— Научил си доста непознати арии, още неизпети от треньорите по спортно ветроходство.

Стана му приятно и той ми върна комплимент. Бил съм талантлив. Усвоил съм в тънкости ветроходната техника. За това било нужно много време. Как съм завършил история. Кога съм научил толкова езици.

— Морето ми помогна — отвърнах му аз. — И Омир. Троя не бе разрушена от бързоногия Ахил, а от хитроумния Одисей. Мускулите и мозъкът трябва да се сприятеляват. Някой твърдят, че както науката, така и спортът изискват по един човешки живот, но аз реших да им го разделя… А ти?

— И аз така твърдя, но никой не ми вярва. Учените ме намират за несериозен антрополог, а треньорите за несериозен спортист…

— Не искат да допуснат съществуването на хора извън техния стандарт… Много даровити учени не са довършили делото си, защото не са обръщали внимание на тялото си. Моят професор умря на четиридесет години. Беше се сраснал със стола. Цигари, кафе, книги… и некролог! „Отиде си един голям учен преждевременно. Науката осиротя…“ От грип почина.

— Не се смятам за даровит, но спортът ми помага да си гледам работата. Нещо като законът за скачените съдове. И двата съда трябва да са ми на еднакво ниво. Тогава се чувствувам пълноценен. За разлика от твоя професор спартанците са ненавиждали науката. Още от рождение са се учили да тичат, да скачат, но никога не са достигнали и надскочили атиняните. На простия човек и мускулите не помагат…

 

 

Успях да го запаля. Всеки ден излизахме на тренировка. Закотвяхме пластмасови варели на места, където предполагахме; че ще бъдат поставени състезателните знаци, и извършвахме най-различни комбинации за заобикалянето им. Мъчехме се да отгатнем къде съдиите ще определят линията за старта, за финала и в зависимост от вятъра изготвяхме една или друга тактика.

Плавахме, вдигахме щанги. Привечер ритахме заедно с нашите футболисти. Сутрин пробягвахме по десетина километра и след това под душа. Заклехме се да не пушим, цъкахме слънчогледово семе, смучехме кисели бонбони и вечер се сифонизирахме на бара. Приспивах Герман и отивах на доклад при Коста. Престъпникът ми харесваше. Не намирах нищо лошо в поведението му. Защищавах го.

Коста не се поддаваше. Бил съм наивен, ненаблюдателен. Хаджипаров ме подвеждал. Работата си вършел нощем, когато всички спели. Например снощи в 24:00 часа напуснал бунгалото си и скрито се отправил към морето. Къде е ходил? Къпал ли се е или е осъществил някаква среща.

Запитах Герман къде е ходил в полунощ. Никъде. Спял непробудно.

Преместих се в къмпинга. Наблюдавах цяла нощ бунгалото му. Нищо. Бунгалото няма комин, за да излезе от него. На втората вечер залепих на вратата му скоч и рано сутринта проверих дали е излизал. Лентичката не беше разкъсана.

— Хаджипаров не е вчерашен. Усетил те е. Постъпил си наивно, драги. И този път изпуснахме рибката.

Явно Коста ми завижда. Тренировките вървят чудесно и ако Герман не ми избяга, ще поговоря с Барбароса да ни включи в отбора. Треньорът ще поръмжи, ще се подърпа, но няма къде да отиде. Зян е със своите сополани… Ами ако успея да превъзпитам Герман? Ако си разкрие картите, готов съм да му помогна. Ще го назначим в музея. Нужен ни е антрополог.

Коста е на друго мнение: Хаджипаров бил загадка. Броня непробиваема. Пък аз съм робувал на романтиката. И ми се хили със снизходителна усмивка. А забрави ли кой му пишеше домашните по аритметика? Кой му помагаше на класните? Той щял да ми лови престъпници! Ако аз не бях разказал легендата за потъналия Дионис на италианеца и не бях създал условия за престъпление — нямаше да има престъпление и Коста щеше да си плесеняса с криминалните романи. А сега какво се получава: аз родих идеята, а той я осинови и, тъй да се каже, я направи колективна.

Коста подозирал какво съм мислел: не трябвало да разсъждавам егоистично. Пише се за психолог. Ядоса ме.

— Издигай си криминалния авторитет за моя сметка, но ме остави да си тренирам спокойно с Герман.

— Забрави ли кой е Хаджипаров?

— Майсторлък е да накараш и чуждия да работи за твоята кауза. Ако се класираме в регатата, успехът ще бъде не само мой, а наш — на всички…

Преглъща, кълчи устата си в усмивка, потупва ме по рамото. Успокоява ме. Мъчи се да лепи счупеното. Да сме турили пепел на дребните недоразумения, защото ни предстояла сериозна акция.

Говори и пак покровителствено ме потупва. Типичен гагауз.