Димо Кисьов
Открадването на Дионис (10)

Глава десета

Получих писмо от Феодор Григориевич. Упрекваше ме, че вече не съм се обаждал. Интересуваше се докъде съм стигнал с издирването на родителите си и ме осведомяваше за работата на бригадите, изпратени от института. Близо до Керч била открита неограбена скитска гробница, изписани стени, скелети в саркофази, ритуални съдове, погребални дарове. Всичко говорело за дълбока древност. Направо коригирало историята с хилядолетия. Като нашето Варненско съкровище, като гробовете в Търновско…

Досега учените гледали с предубеждение на траките и скитите, но скоро щели да изпаднат в неловко положение. Щяло да бъде отнето първенството на фараоните и библейските измислици. Човешката история нямало да започва с Египет, а от нашето Черноморие.

Решил веднага да замине за Керч, но лекарите го пленили на летището и отново го изпратили в болницата. От известно време пак „войната“ започнала да се обажда…

Реших веднага да отговоря на моя професор.

„Скъпи Феодор Григориевич!

Тук времето е хубаво, малко понастинах, но вече се чувствувам добре… Надявам се, че и Вие се чувствувате добре…“

Скъсах листа. Дали човек може да се чувствува добре с платинова плочка вместо тилна кост и с мрачните спомени от войната?

„Скъпи Феодор Григориевич!

Мога да Ви се похваля. Аз и Андрей сме вече готови за състезанието. Не ни беше лесно. Тренирахме до припадък. Нервите ни се изопнаха, затова отидохме в пещерата на Залмоксис, за да се поотпуснем. Знаменито прекарахме, само дето малко простинах… Пазете се. Трябва да обърнете по-сериозно внимание на здравето си. Отдавна Ви подсещах да отидете в болницата, обаче Вие…“

Скъсах листа. Феодор Григориевич не се хвалеше. И ако по празници не го задължаваха да сложи ордените си, никой нямаше да знае, че е герой. Как да говорел за себе си, след като милиони загинали герои мълчали. Само понякога, когато „войната“ го заболеше, попипваше платинената плочка и ми заръчваше да не я оставя да отиде с него в земята. Ободрявах го. Лъжех го, че ми изглежда добре и великодушно му предсказвах дълголетие. Той поклащаше глава, докато млъквах засрамен. Късах, късах и все не можех да скъсам с шаблона. Щом хванех самописката, сякаш се редяха химически формули, а не живи слова. Чак когато къмпингът утихна, успях да напиша нещо свястно.

„Скъпи Феодор Григориевич!

Излъжете лекарите. Престорете се на здрав и елате при мене. Чакам Ви.

Брегът вече гъмжи от спортисти, курортисти и запалянковци по ветроходството. Чужденците обхождат старините и учудено цъкат с устни над тяхното хилядолетие. Надникват из заводите, из фермите, из лозята и продължават да цъкат, учудени от младостта им…

Не се усмихвайте! Не хваля себе си.

Състезанието започва в неделя. Вземете картата. Няколко дни ще порим вълните между Чиракман и Калиакра, готови да умрем, но първи да се класираме. Засега долу науката! Да живее спортът!…

Дано съм Ви разсмял.

Питате за баща ми. Навярно е умрял и няма къде да избяга. Създал ме човекът и нищо повече. Истинските ми родители са Хаджипарови. Те са ме отгледали, възпитали. Те са милеели за мене. Ама били бездетни. Има бездетни, дето и куче не хранят…

Вие знаехте защо е загинал дядо Ви и затова се зарадвахте, когато се изнамери гробът му. А аз съм обезпокоен. Изглежда, директорът на музея е надушил следите на моите родители и е възложил на Кавара да ме подготви за лоша новина. Наскоро тя ме повика в дома си и цяла нощ ми дърдори за някакъв си провокатор, когото се мъчеше да оправдае… Феодор Григориевич, колебая се, дали да издирвам родителите си, след като никога не съм ги познавал, след като съм имал вече майка и баща, след като имам Вас…

Лека нощ! Дано моето бърборене мъничко Ви разсее!“

 

 

Преди да си легна, отидох под душа. Може би си внушавам, но той ме възстанови.

В банята заварих Барбароса. Пръхтеше от удоволствие под една дебела струя.

Такава вода струвала милиони. Чудо на природата. Препарат за химическо чистене. Всички мръсотии премахвала. От пет бани пърхутът му изчезнал. И въртенето в рамото му. А на какви ли терапии не се подлагал безуспешно. Вече можел да си повдига лявата ръка и дори да си почесва гърба с нея. Не сме си ценели природните дарове. Слаба ни била рекламата. Ако такава вода бликнела в Америка, щели да я наливат в шишенца за одеколон. Лъскава опаковка, етикет с всичките й достойнства и авторитетен подпис на известен балнеолог. Дай пет доларчета за сто грама и си гледай живота…

Говореше припряно и строго ме оглеждаше.

Наистина ли съм бил настинал или съм се преструвал. Много спортисти нарочно се разболявали преди състезание. Предимно интелигентните, умниците. За тях страхът от загубата бил по-силен от самата загуба. Разболявало им се въображението. Да не би и аз… Когато бил в морското, с тридесет и девет градуса се хвърлял в морето. На Йордановден. Посред зима. Да вади кръста… Не бивало болестите да се разглезват. Особено настинките. Какви по-страшни от тях ме чакали след петдесетака: ишиаси, жлъчки, бъбреци, простатата. И оная омразна безсъница. Като те хване, по цели нощи държиш едни и същи речи. Започваш ги, не ги довършваш и пак отначало. До съмване…

Щял да ми направел едно масажче. От петите до вратните жили. Таман съм се размекнал от минералната…

Легнах на дървената скара и инквизицията започна. Виждали ли сте как месарите отделят шолове, пържоли и филета в транжорната? Нали сте гледали по филмите как гестаповците измъчват антифашистите? А дяволите по манастирските стени, дето мушкат грешниците с вилите и ги пържат в казани като мекици?

— Палач! Стига! Умирам!…

— Докато не ти издоя цялата млечна киселинка, докато не ти прокудя настинчицата, няма да те оставя.

Удържа на думата си.

— Сега се накисни под душа!

Чувствувах как водата промива мускулите, костите, вътрешностите ми.

Били при американката. Коста ги закарал с плъзгач. Мис Лукън хвърлила око на Андрей и след коктейла го оставила да си поговорят. Лошо. Опасно е да си говориш с мадама преди състезание. Никакви масажи не помагат…

Барбароса и Коста се върнали в яхтклуба. Пийнали уиски, пофантазирали край макета на адмиралтейския кораб и туп, при тях се изтърсил директорът на музея.

— Много неща знаел Деспота. Взе ми акъла, напълни ми душата. Чиракман, Карвуна, български флот, морски битки… Три часа ми говори за Добротица, а в учебниците по история са написани пет реда за него. И то хули. Бил отцепник, предател, правел ортаклък с Цариград и Венеция, когато на българския цар му се печело яйце… Историците да си ядат ушите с чесън. Вярвам на стария. Достатъчно е, че докато търновските боляри са си миели краката в Янтра, Добротица е газил надълбоко, строил е флот, защищавал е нашето крайбрежие от разни чуждестранни пезевенци. Ненапразно народът е кръстил земята си на негово име. Народът току-така не кръщава…

— Навярно затова е и прикачил прякор на директора.

— А на мене ми харесва този прякор — погледна ме враждебно Барбароса. — Повече, отколкото моя. Това сме ние. Когато на някого пламне сърцето, гледаме да го угасим със завистта си. Не си ценим свестните хора. Ревниви сме към чуждата слава. Едва в некролозите… Пък и там не сме искрени… Коста и Андрей намерили части от кораба на Добротица и решили да го възстановят. Нямат си друга работа. Вместо да си прекопаят лозето, старо корито се заели да правят. Поне с него да ловят сафрид, а само щели да го разхождат… В Британския музей са изложили гащите на Кромуел. Назначили са професор да ги кърпи. Да ги пази от молците…

Трябвало да помогнем на директора, на Андрей, на Коста, заедно да сме построели кораба на Добротица. Да сме докажели на света, че когато някои още са чуркали на шумка, ние сме имали боен флот…

 

 

Този ден дойде след многогодишни изпитания, за да докаже на неверниците правотата на деспота. Дълго време дяволът им се разхождаше в устата и те какви ли думи не бълвочеха срещу своя господар. Не можеха да обуздаят алчността си към ниви, пасища, гори, към ловни кучета и всякакъв добитък, за да отделят по някоя пара за флота. Бунтуваха се синковците и с тежки клетви се разделяха със златиците си… А днес надуват гърди и величаят деспота, загдето е напълнил залива на Карвуна с бързи кораби начело с красавеца „Добротица“.

С него майстор Барбароса бе задминал по умение ромеите и италианците. „Добротица“ има здрав и висок корпус с две платформи-кастели: едната на носа, побираща до петдесет бойци, втората на кърмата — два пъти по-просторна от първата. На нея е прикована каменометна машина и силен лък за хвърляне на подпалени стрели. За разлика от едномачтовите генуезки и венециански галери нашият кораб е с три мачти и с три платна, та да бъде по-бърз. Под задния му кастел се намира зала, украсена със скъпи завеси и красиви медни обковки.

При деспота бе дошъл Иван Срацимир, синът на търновския цар Иван Александър. Искаше помощ срещу рицарите на Амедей Анжуйски, още наричан Зеления граф. Братовчедката му Ана Савойска го бе повикала в Цариград, уж да отвоюва от турците божия гроб, а в същност — да спасява трона на сина й Йоан Палеолог. Амедей беше изпълнен с най-добри чувства към братовчедката си, но нямаше пари. От неверниците беше трудно да ги получи, затова оплячкоса християнските Созопол и Месемврия. Изглежда, това му се услади, та разруши още крепостите Козя, Емона и обсади Варна.

Деспотът бе в добри отношения с Цариград и нямаше защо да се страхува от рицарите, но близостта им до неговите владения го безпокоеше. Докато деспотът развеждаше Иван-Срацимир из пристана и разглеждаха новопостроените складове, аз наредих на слугите да нагласят трапезата. Когато бе готова, отпратих слугите, запалих дебелите свещи и седнах на деспотския стол, чиито резби и седефени украшения беше измайсторил Андрей лично.

Корабът леко се полюшква и ми припомня за ония времена, когато родният ни залив се пълнеше с чуждестранни галери, когато венецианци, генуезци и ромеи си мислеха, че българинът е годен само да оре и да подсвирква на добитъка. Присмиваха ни се, а сега пък ни проклинат, загдето не им разрешаваме да се разхождат свободно из нашите пазарища. И в Търновград нададоха вой срещу Добротица. Бил подъл, хитър, не държал за българската вяра, нито почитал царя. Народът си харесваше Добротица, защото хитруваше и беше подъл с чуждите, а не със своите. Царят пазеше трона си с нормани, англи и какви ли не още платени наемници, разделяше властта с кръвопийците боляри, даряваше с имоти манастирите и угояваше монасите. Бе превърнал селяните в жалки клирици и парици, които господарите им продаваха като добитък. Уж царят се показваше за набожен, пък сключваше договори с агаряните и разклащаше светата вяра. Да не говорим за двете му царици — поеврейчената хазарка и влахинята, дето всяка дърпаше трона към своя син и бяха превърнали столнината в гнездо на усойници…

Грешно е да се говори против царя, но дваж по-грешно е да си кривим душата. Добротица не е светец и образът му никой не изографиса по иконите. Самият той не желае да бъде увековечен по стените на екзархийската ни черква. Познава си греховете и не иска да се черви, когато се представи пред съда божий.

Когато пое деспотството и той възседна народа си. Но народът търпя, търпя, пък започна да хвърля текмета. Нашият побесня.

„Щял да ги затрие, щял да ги накара да си локат бълвоча. Господ им бил дал ръце да орат и да копаят, а не да вдигат сопи срещу господаря си…“

Биеше и бесеше бедняците. Тъй го учеха ромеите, пък и болярите. Да не говорим за деспотица Зоя, дето не допускаше селянин в столнината, за да не умиришел въздуха й.

Веднъж се скара с деспотицата, пък от мене си изкара яда — наби ме здраво.

— Никой не може да ти помогне, господарю, ако не се сдружиш с народа си — рекох му аз.

— С ония миризливите ли, дето, ако им падна, ще ме хвърлят от Чиракман в морето…

— Господарю, щом искаш конят ти да бъде раванлия, ще му търпиш пръднята.

Уплаших се от мръсната дума, дето изрекох, но той нищо не ми каза.

Преди деспотът не смееше стените на Карвуна да прескочи, а изведнъж тръгна по земята си самин, без охранение; ядеше селска каша от глинени паници, пиеше боза, слушаше гайди и понякога оставаше да преспи в одимените землянки. Веднъж се върна с въшки и Зоя му се присмя. Той й отвърна, че въшките лазели по хората, а не по змиите, и тя си подви опашката…

Агаряните казват: „Жената е нива, мъжът е сеяч“. Тъй е, но сеячът може да хвърли здрави семена, а нивата да отгледа червясало жито… Думата ми е за Зоя и за сина й Иванко…

 

 

Добротица скърцаше със зъби, като гледаше как чуждите галери сноват край нашия бряг, но нямаше сили да ги прогони. Поболя се, докато измисли що да стори, и накрая реши да ги напада поотделно. Затова изпрати Коста с два бързи катърга в заливчето на Яйлата, като му даде право сам да решава коя галера да потопи, коя да потули; на кого да отреже езика и кого да продаде на турските пирати…

Всяка неделя, преди черквата да разпусне, Коста се явяваше при деспота, за да му разкаже какво е извършил през седмицата. Веднъж той съобщи за пленяването на богат търговец и донесе торба със злато, която изсипах в раклата за корабите.

— Понасъбраха се доста парички, господарю. Май е дошло време да започваме — рече Коста.

— Тъй, а после?

— После, каквото каже майстор Андрей. Направили сме корабчета от тресчици и чакаме заповед да започнем истинските… За весла, за пирони, за котви и платна няма да се дават пари. Аз потопявам корабите, но…

— Момче, не посягай на чуждото! Грехота е — рече деспотът и се прекръсти.

Коста ми намигна.

— Не посягам, господарю. Понякога спасявам моряците и те от благодарност ни разрешават да си вземем по нещо от разбилия се в скалите кораб. С такива подаръци три пещери съм натъпкал.

Добротица отпи от пахарката и впери поглед в Коста.

— Нямам вяра в Андрея. Сега кротува, но ако се скарам с Цариград, гръцката му жилка ще набъбне.

— Няма, господарю. Майка му е българка. Човек убива, ако продума лошо за тебе. Кръшне ли, ще му откъснем главата. Майчиното мляко е по-силно от бащината кръв…

— Нямам им вяра, нямам им — заклати глава Добротица. — И на деспотицата нямам вяра, пък дори и на сина си Иванко. Хляб български ядат, вода от Чиракмана пият, а очите им все към Цариград гледат. Тежко ви, когато мигна.

Нищо не спомена за големия си син Тертер. Дали беше разбрал, че не го бива за деспот, или го пазеше от Зоя, но го държеше далеч от двореца.

Глътна виното на един дъх и запокити пахарката.

Следващото лято първият катърг бе готов.

 

 

Поех пътя за долния град с надежда да видя Кавара. Беше петък — ден пазарен, — жените напускаха крепостта, за да се разходят и погледат сергиите. На този ден селяните носеха пресни яйца, кокошки, зеленчуци и припечелените пари скътваха за прикя на дъщерите си. Затова и пазарът се наричаше женски.

Тъй го наричаха, пък гъмжеше от мъже. Винаги в петък стотниците се наканваха да вършат нещо в Карвуна и отрано пристигаха с конете си. В петък обикновено пристигаше някоя венецианска галера, стоварваше стоки и донасяше новини. В петък поповете се надумваха да проповядват. В петък момите разхождаха новите си премени и, тъй да се каже, в този ден човек можеше да си оплакне окото.

Вързах коня пред страноприемницата на площада и нагазих в пъстрата тълпа. Деца режеха въздуха с глинени пищялки и принуждаваха продавачите да се надвикват. Вратите на работилниците широко зееха, та всеки да разгледа опинците, калпаците, самарите и другите необходими за селския стопанин вещи.

Пазарът миришеше на пържена риба, на катран и водорасли. Хората се щураха из него отпуснато, зяпаха, дъвчеха или избухваха в смях, когато пийнал моряк ощипеше някоя натруфена мома.

Какви ли люде не срещнах на пазара, но никъде не зърнах деспотската керка. Уморен от глъчка и от блъсканица, реших да се подкрепя с пахарка вино. Кръчмарят разгони група пияни, разчисти масата от мръсотията им и като гонеше с ръка хилядите мухи, ме покани да седна. На съседната маса трима рибари се бяха изгърбили над гърне с вино и внимателно слушаха дърдоренето на моряк с червена брада и с обица на лявото ухо.

— И после какво станало? — запита един от рибарите.

Оня с червената брада ме гледаше през рамо подозрително. Рибарите му казаха кой съм и той продължи:

— В това време пристигнал епископът в манастира. Игуменката скрила любовника си под леглото, набързо се облякла и изтичала до черквата, където вече започнала литургията…

— Безсрамница! — рече един от рибарите.

— Значи от леглото, където е мърсувала, направо пред светия олтар се изправила, а? — недоумяваше друг.

— Не бързай като пуле пред майка си! Още не съм изрекъл края — сряза го морякът с обицата. — Та… игуменката заела мястото си до епископския трон и усърдно се закланяла, закръстила, а край нея монахините си шушукат и с ръце си стискат устата да не прихнат. Игуменката ги погледнала строго, а ония вече кис-кис, ха-ха, не могат да се сдържат. И попът от светите двери се закискал над евангелието. Дори и епископът се засмял…

— Защо се смеят, бе? — запита един нетърпеливец.

— Заради гащите. Заради гащите-е-е… Игуменката в бързината си да се представи пред епископа надянала върху главата си вместо покривалото гащите на своя любовник…

Масата изцвили, рибарите заритаха. Кръчмарят заплаши непознатия с екзарха.

— Я го доведи, да му разправя някоя попска — провикна се оня с обицата. — Не ги измислям. Разказа ми ги един колега във Венеция. И той не си ги е съчинил, ами ги прочел в книга. Написал я някой си Бокачо… Лъжи пишат ли се?… А ти, млади господине — обърна се той към мене, — извести на деспота, че е пристигнал майстор Барбароса. Тъй ме наричат заради червената ми брада. Да си ядат ушите с чесън… Кажи му още, че съм готов да му построя кораби, достойни за деспотското му величие, а не играчки, каквито е издялкал вашият майстор. Е, старало се е момчето, но ако от всяко дърво свирка ставаше…

Рибарите в един глас допълниха поговорката и отново се разсмяха.

Напоследък пак ме бе засърбяла крастата да търся баща си и разпитвах за него всеки по-възрастен, с когото се запознавах. Запитах и него.

— Ако е имал червена брада и е бил пират — значи аз съм баща ти. — Бил съм в Търнов — рече той и ония на масата само това чакаха, да подвикнат на кръчмаря да донесе вино, защото баща и син се познали.

Деспотът се зарадва на Барбароса. Трябвали му хора като него, но на Андрей му се скърши кефът. Барбароса бил пират и нищо повече. Кръстосвал е моретата с кораби, но да ги правел, не можел.

След месец друга песен пееше. Нямало по-добър майстор от Барбароса. Златни ръце, голямо сърце. Ти случайно би дошъл в Карвуна. Коста му бил разказал всичко за Добротица…

 

 

От седмица яко духаше и деспотът не излизаше от покоите си. Въртяха го колената. В такива дни дворецът ходеше на пръсти, шепнеше и гледаше да не се мярка пред очите на болния, за да не отнесе някоя патерица по главата си. В петък вятърът позатихна и се усети дъхът на идващото лято. Пишех едно от писмата си до Кавара, което тя нямаше да прочете. Както многото други, сдиплени в раклата. Тя често идваше при мене да й чета или напиша писмо било до брат й Тертер, който се намираше в Килия, било до братовчедката й в Калацерка. Не бе прието, дори се смяташе за грешно, жените да се учат на писмо. По цариградски обичаи те и в черквите се молеха отделно от мъжете. В двореца имаха свое отделение, в което раждаха и отглеждаха децата си. Освен господарят и евнусите пазачи никой нямаше право да пристъпи в това женско царство. Кавара не се държеше особено почитателно с мене — подиграваше се на смиреността ми, дърпаше косите ми, стремеше се да ме разсмее и със своите мили закачки още повече разпалваше любовта ми. Но смеех ли да й разкрия чувствата си? Само като си помислех кой съм аз и коя е тя, от страх се разтрепервах. Бях отгледан в бездетно семейство на богат търновски врач. Научи ме човекът на писмо и много книги бях прочел, но в никоя от тях не се споменаваше царска дъщеря да се е омъжила за писар. И все пак бях щастлив, защото я виждах, защото чувах гласа й и я прегръщах на сън…

Деспотът ме повика. Уплаших се да не би да е подразбрал за моите любовни занимания. Скътах набързо писмото в раклата, забодох две пера в косите си, грабнах хартия, мастилницата и със сърце колкото орехче заизкачвах стълбите към покоите. Открих го на площадката с бойниците да седи на любимия си стол, обшит със сърнешки кожи. Гледаше морето. Поизкашлях се, повторно се поизкашлях и той ми щракна с пръсти да се приближа. Мълчах, докато ме заговори.

— Велико е морето, Германе, и само смелите дарява със слава. Земята си е земя — без нея не може, тя е нашата майка, морето е баща ни… Без морето земята е вдовица сирота, мъчно отглежда рожбите си…

Стоях на няколко крачки от него. Друг път деспотът бързо ми нареждаше какво да сторя, а сега започваше като поповете, издалеко и не се знаеше накъде ще избие словото му.

— Разбойници са тия чужденци. От оня свят тръгнали да смучат нашите земи… Орем, гледаме свини, мъчим се да преживяваме, а не смеем да нагазим в морето. Ония с галерите, без да орат, без да се потят, пълнят търбусите си с наше жито, с наша гора, с наши кожи… Всичко наше превръщат в злато… Чуваш ли?…

— Чувам, господарю.

— Чуваш, но не мислиш. Едно си знаеш: „Защо ли бог не е отредил да бъда деспот, а не писар? Да ми се кланят, името ми в литургиите да споменават…“ Глупци сте вие младите. Мечтаете за големство, за слава, а имате ли това?

Добротица сви юмрук и ми показа дупката му. После опъна пръст и си почука челото.

— А имате ли и това? Само за оная работа мислите и като кочовете барабонки майсторите… Друг е Барбароса. Десет пъти по-бързо акълът му сече от вашия, но си знае мястото. Не мисли за деспотската корона, а как да помогне на деспота, та всички добре да живеят… И той тачи морето, не се държи като Иван-Александър за небето. Небето иска поклони, тамян, молитви, а морето — мъже, смели, силни… Небето мълчи, морето говори. Но, за да го чуеш, уши трябва да имаш. Уши чисти, незамърсени от мазни слова ласкателски… Морето ми рече: „Внимавай, деспоте! Ако не прогониш чуждите кораби от мене, те ще те прогонят от земите ти!“ Вземи тази кесия и върви при Барбароса. Той знае на кого по колко да даде, та хората му да работят и да пеят… Пръждосвай се!

Спусках се по правата пътека към бента. Сега рекичката процеждаше водите си през тесните му отвори, но когато новият кораб бъде завършен, отворите щяха да се запушат, за да се превърне в езеро. По такова езеро бе доплувал до морето и първият катърг.

Колибата на Барбароса бе празна. Навярно майсторът се бе прехвърлил на кораба. Запрескачах купища от вериги, дъски, въжета и стигнах до скелето. Чух гласа на Кавара. Дъхът ми секна. Усетих гадост в червата си. Дочувах за срещите й с майстора, но какви ли не клюки бълваше дворцовата гинекея, а ето че… Тихо се покатерих на палубата, зърнах слаба светлина и, надникнах. Андрей премяташе длето в ръцете си и втренчено гледаше пода. Кавара бе седнала до него и нещо му шептеше. Бързи сенки преминаваха през лицата им. Някаква пеперуда се въртеше край пламъка на свещта.

Кавара шепнеше отчаяно. Заплашваше. Щяла да се хвърли от стената, та всичко да се свършело. Кой лъжел, че принцесите били щастливи? Вярно, хранят се в златни блюда, спят на вълнени дюшеци, обличат се в сърмени премени, а имат ли право да вземат за мъж, когото си обичат?

А Андрей има ли право да вземе принцеса за жена? Само в приказките на бедния момък дават царската дъщеря. И то след като е направил подвизи, които никой смъртен не може да направи… Да си върви! Късно е вече.

Щяла да остане да спи при него. Излъгала баща си, че отива при братовчедката си в Калацерка.

— Тръгвай! Ще сторим грях. Не сме благословени. Не сме минали под венеца…

— Открадни ме! Ще се венчаем в някой манастир. Само речи и на край света ще ида с теб… Да избягаме в Търнов. Царят мрази тате. Ще ни приеме добре…

— Обичам те, но думата си не престъпям. Корабът трябва да бъде готов до един месец.

— И без тебе ще го завърши оня с червената брада.

— И на него съм дал дума…

— Вече разбрах. Ти не ме обичаш…

Андрей се изправи и яростно започна да сече лицето си с длетото. Бликна кръв. Бузите му увиснаха. Изтичах и му отнех длетото…

Късно се завърнах от Калацерка, където отведох Кавара. Огън изгаряше тялото ми, пък ме тресеше. Запалих огнището и хвърлих в него писмата си. Листчетата се мъчеха да избягат от пламъците, но падаха подпалени. Гледах ги как се гърчат, как се превръщат на прах и продължавах да треперя.

 

 

Тежките стъпки на господарите прогониха спомените ми. Деспотът даде заповед корабът да потегли за Калацерка. На трапезата научих, че Иван-Александър пленил Йоан Палеолог в Бдин, когато императорът отивал по Дунава при маджарите. Те щели да му посредничат пред папата. Ана го подучила да приеме унията, та дано католишките владетели му изпратят войска срещу турците и войските на Търновград.

Иван-Срацимир разгледа крепостта на Калацерка, без да продума. И на обеда мълча. Почти нищо не хапна, само надигаше чашата и жадно пиеше. На връщане си отвори устата.

— Добре си подредил деспотството, пък и българи го пазят. Не си даваш златиците за наемници като тате. Изглежда, по-малко се кръстиш, повече действуваш. В Търновград сме задължени три пъти на ден да ходим на черквата, патриархът акъл да ни дава. А знае се откъде той го купува…

— И аз, грешният, дочувам такова нещо. Баща ти станал дост с бога — произвел го светия, пък покрай него и ти, и брат ти, и царицата сте се вредили. По черковните стени и по страниците на евангелията ви изографисват със златни търкала над главите. Голяма работа! Сродили сте се с всевишния, а идвате за помощ при бедния и слаб деспот…

— Не ти прилича да се подиграваш.

— Прилича ми, защото от попове акъл не вземам…

— Защо от поповете да го вземеш, докато твоята гъркиня ти го дава всяка вечер…

Деспотът сви юмрук. Рекох си, че ще го стовари върху главата на Срацимир, но юмрукът му се разтвори и пръстите му заиграха по масата.

— Жена ми е, защо да не я слушам. Тя ме съветва да предам деспотството на Иванко, а пък аз отдавна съм си направил завещанието. Тертер, големият ми син, ще ме наследи. Тъй го иска съвестта ми, тъй го иска и законът.

Стрелата удари в целта. Срацимир прехапа устни.

— А моят приживе ме отделя. За да не царувам в Търновград, на Мизия управител ме прави.

— Добър баща! И на двете си деца иска да угоди… Нека разделя царството. Така по-лесно турците ще го глътнат…

— Та нали брат ти Балик пръв започна да го цепи?

— Тъй е, но е трябвало да стане така. Млад си, Срацимире, много неща не знаеш. На времето болярите са избрали за цар баща ми — човек силен, строг и справедлив. После се раздумали. Направили сметката си: баща ми се сдружавал с народа и не търпял край себе си съветеници. Баща ти бил кротък, отстъпчив, вървял по евангелието, нямало да притиска болярите… Царят, Срацимире, може и да не е чак толкова християнин, но трябва да вярва в народа си. Карвунският и търновският народ е един и същ, ама карвунските хора са нахранени, облечени и не се страхувам да им пъхна меч в ръката. А търновските — по-добре от мен им знаеш хала. Ако цялата земя е на царя, царят не може сам да я брани. Ако е разделена на двадесет боляри и те са малко да я бранят. Разделиш ли земята на десет хиляди стопани, десет хиляди мъже ще тръгнат след царя, за да бранят нивичките си… Имам ги тези мъже и ако река да тръгнат към Търновград, камък връз камък няма да остане на крепостта му…

Срацимир се накани нещо да отвърне, погледна ме и замълча.

— Говори без страх! От писаря си нищо не крия. Той ми е като син.

Не бил дошъл само да предава писмо от баща си, а и нещо от себе си да продума. Уважавал Добротица. Да си подадели ръцете и заедно да царували в Търновград. Нали доскоро имало и в Цариград двама императори — Йоан Палеолог и Йоан Кантакузин? Разделена България скоро щяла да загине.

— Мъдро говориш, Срацимире. Ами баща ти какво мисли?

— Ще му запалим по една свещ. За бог да прости…

Добротица излезе на палубата и доста време се забави. Когато се завърна, видя ми се блед — ръцете му потреперваха.

— Прости ми, Срацимире. Излязох навън, та дано вятърът разсее думите ти. Не обичам Иван-Александър, но само като си го представих изпънат в ковчег, убит от ръката на сина си, вярвай, дожаля ми за него. Виждам, иска ти се да царуваш, но тази работа само с искане не става. Царят трябва да бъде умен, силен и с голямо сърце. Баща ти има само голямо сърце, но ти и него не си наследил…

За пръв път, откогато се помня, деспотът грешеше. Нямаше да му се представи по-удобен случай да стане цар, да обедини народа ни и докато Срацимир не бе си тръгнал, реших да вляза в деспотските покои без разрешение. Не го намерих. Заповядал да оседлаят коня и се върнал в Калацерка.

Срацимир си отиде разярен. Наричаше с какви ли не думи Добротица, сякаш не беше царски син, а прост рибар. Запокити и сребърните съдове, в които се бе хранил и бях натикал в дисагите на коня си.

На другия ден деспотът се завърна от Калацерка и ме повика.

— Оня ден си ме търсил. Зная за какво си искал да разговаряме — рече той и ми подаде печата си.

Стотици пъти го бях разглеждал — печат с буква „Д“ и над нея трите деспотски бисера. На кокалената му дръжка бяха изобразени две птици: орел и лебед. Въртях печата из ръцете си и недоумявах.

— Какво прави орелът? — запита ме Добротица.

— Убил е лебеда и се готви да го разкъса…

— Дръжката на този печат бе някога дръжка на нож. Махнах острието, сложих печата и се уверих, че орелът не убива хубавата птица, а я прегръща… Според тебе съм направил грешка, като не приех предложенията на Срацимир, нали?

Деспотът ме поведе към стената с картата. Запита ме колко наброява войската ни и аз му отговорих точно.

— И с тази ли войска смяташ да тръгнем към Търновград?

— Половината даже е много. Нали Срацимир…

— И двамата сте зелени. Слушай! В Мизия няма да ни посрещнат с хляб и сол. Като ни чуят лакардията, ще ни помислят за турци и иди им обяснявай, че сме българи, че милеем за България като тях. Болярите на царя се страхуват от мене и ще залостят вратите на крепостите си. Мъчно ще ги изкъртим… Власите, щом чуят за похода ни, ще плъпнат по деспотството и трябва да ги коля, за да го напуснат. Да речем Коста ще се справи с генуезците, но нашите съюзници — венецианците, ще обсадят Карвуна и ще искат да им опростя митата… Хубаво, дотътрили сме се до Търновград. Царят няма да ни отвори вратите му, за да го свалим от трона. Тя, тази работа, как ти се струва? Лесно ли ще бъде на българи да превземат българска столнина?

Добротица сложи пръст на картата.

— Това червено петно са маджарите, това, зеленото — сърбите. Ето ги ромеите, ето ги и турците. Петната така ще се разлеят из царството, така ще го изцапат, та с векове няма да можем да го изчистим. Ако някъде съм сгрешил, поправи ме!

Стоях безмълвен. Още ми се искаше Добротица да стане български цар.

— Това е, Германе! Търновград е наядена ябълка, но друго прасе ще я изяде. И в нашата градина ще загрухти. На прасетата им трябва земя да я ровят… Нас морето ще ни спаси. Коста е пленил галерата, изпратена да доведе от Бдин Йоан Палеолог. В нея е пътувал по-малкият син на императора, Михаил. Говорих вече с него. В Калацерка е. Амедей е вдигнал обсадата на Варна… Пиши послание до Цариград! Ще освободя галерата да доведе императора от Бдин, ако не ми се пречи да завзема Варна, Козяк и Емона. И ако Михаил ми стане зет.

Навярно ми е прилошало, защото Добротица ме раздруса.

— Глупак! Още ли примираш по дъщеря ми? Не се ли досети, че тя ти е сестра. Аз някога в Търновград… Кажи и на Андрей да си наляга парцалите. Не съм го направил севаст заради Кавара. Моята дъщеря ще дам на Михаил Палеолог и ще искам от баща му помощ срещу Трапезундската империя.

— Кавара моя сестра?!

— Пиши! Ще изгоним Комнините от Трапезунд и ще възкачим на трона Михаил и сестра ти… Още ли се чудиш, Германе? Орелът не бива да убива лебеда. Орелът трябва да го целува… Не ми е драга Византия, но трябва да се сдружим с нея, защото страшен облак се задава откъм Мала Азия…